Заслепяващият нож

93.

Карис много смътно осъзна, че мъжете си тръгват. Лежеше по очи на каменната настилка и се молеше да не се върнат, надяваше се да изпадне в несвяст. Не стана. Вдигна лицето си и видя локва кръв под устата си. Лявото ѝ око бързо се подуваше и затваряше, дясното правеше същото, но по-бавно.

Беше ѝ зле от ударите в главата. В устата ѝ имаше някакъв мръсен вкус — освен металния вкус на кръв. Осъзна, че са я обърнали на една страна, за да не се удави в повърнатото.

Заповръща отново. Изкара всичко от себе си, но спазмите в стомаха я задържаха свита на кълбо. Надигаше се само за да вдиша и да повърне пак.

Спазмите бавно отминаха. Тя се превъртя по корем и започна някак си да пълзи.

Можеше да пълзи. Добре. Някаква част от съзнанието ѝ отбеляза, че няма счупени ръце или крака. Добре, добре. Ръцете ѝ бяха лепкави от кръв и още по-лошо, а камъните по уличната настилка режеха коленете ѝ. Ребрата я боляха всеки път, щом си поемеше дъх, но едва ли имаше счупени ребра — май бяха само пукнати. Чупила беше ребра преди и тогава болеше повече от сегашното.

Освен ако тялото ѝ не прикриваше болката, разбира се. Телата го правеха това. Проклети тела! В гърлото ѝ се надигна жлъч и тя изплю кръв.

Не ѝ бяха избили зъбите, но си беше прехапала лошо езика. Нещо пареше около шията ѝ. Страх я беше да го опипа обаче.

Стигна до пресечката след пет или десет минути — или след цяла година.

Коя ли улица беше това? Беше минала по нея, но не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни в коя част на градчето се намира. Не беше оживена улица обаче.

Но не можеше да продължи повече. Дясното ѝ око вече беше съвсем затворено. И задникът я болеше. Ритали я бяха. Краката ѝ започваха да се схващат.

Повърна отново. Само стомашни сокове.

Когато отвори още здравото си око, видя, че някой върви към нея.

Свърна настрани и я заобиколи отдалече.

Минаха и други. Мъже и жени. Мъж с ръчна количка. Никой не спря. Оролам, защо никой не спираше?

Безпомощна. Все едно беше съвсем гола. Не можеше да направи нищо. Беше оставена на милостта на всеки, който минеше. На всеки, който поискаше да се възползва.

Заплака и изпита самоомерзение, че плаче. Но наистина я болеше непоносимо.

— Хайде, мила — чу мъжки глас над себе си. — Ще мине. Ти си много храбро момиче. — Беше илитиец, ако се съдеше по акцента. Карис нямаше добро мнение за илитийците. — Облечена си като черногвардейка, ама си бяла като платно. Ти си Карис Белодъб, нали?

Тя не можеше да отговори. Успя само да спре да плаче, нищо повече. Дори да кимне беше победа.

— Сега ще те вдигна. Искам да ми кажеш всички места, където те боли, за да мога да кажа на лекарите, като стигнем в Хромария. Става ли?

— Д… да. — Нещо в него ѝ се стори познато. Но не беше сигурна.

Той я вдигна и тя припадна.

Когато се събуди, лежеше в легло. Не знаеше дали са я упоили с мак, но се чувстваше прекалено добре, за да не са. Обърна глава наляво, видя, че светът кръжи, после я обърна надясно.

Стаята на Гавин! Ха! Идвала беше тук. И — о-хо! Ето го и него: Светлината на кулата, Звездата на звездите, Дясната ръка на Луната. Беше ужасно чаровен, особено с кичура коса, паднал пред очите му.

— Карис? — каза Гавин. Изглеждаше ужасно угрижен. — Чуваш ли ме?

— Мм… — отвърна тя. Усмихна му се. Спомни си, че го беше видяла без риза на Острова на ясновидците. Мм. — Искам да те видя гол.

Олеле! Наистина ли го беше казала? Засмя се.

Гавин се превърна в някакъв нисичък мъж, когото Карис не бе забелязала преди. Лечител с робски халат.

— Мисля, че можем да понамалим мака — каза мъжът.

— Винаги се опитва да ми каже… — Карис си изгуби мисълта.

Изгуби и съзнание.