Заслепяващият нож

103.

Командир Железни беше взел Кип и Круксър на централния плъзгун. Вместо да се отправят право към залива на Ру, както бе направил Гавин, поемаха покрай брега на Кървавата гора.

Макар да бяха плъзгали не повече от два часа, Кип вече се чувстваше изнервен. Не обичаше да е в лодка. Опитваше се да се наслади на солените пръски и скоростта. Морето днес бе много по-спокойно и небето беше ослепително синьо. Самото море променяше цвета си с всяко заливче и плитчина.

Натъкнаха се на разузнавателен кораб толкова бързо, че едва им остана време да отцепят морските колесници. Заобиколиха един нос и ето го, подхождаше към носа от другата страна, развял флага със счупената верига. Командир Железни изрева заповеди и две от морските колесници се изстреляха пред останалите.

Коката беше малък кораб. Двайсет и пет крачки на дължина, с екипаж от може би двайсет души и с триъгълни платна, с по шест средни оръдия на борд, балансирани на планширите по стария начин вместо зад оръдейни амбразури. Не успя да произведе и един изстрел. Един моряк обслужваше подвижното оръдие отпред и се опитваше да го зареди, когато двете морски колесници минаха от двете му страни. Едната постави корпусотрошача близо до носа, другата — на противоположната страна близо до кърмата. След това се оттеглиха.

Кип чу виковете на мъжете и в един сякаш безкрайно проточил се миг си помисли, че взривове няма да има.

След това изгърмяха едновременно. Приглушен тътен прониза целия корпус на коката и разби и другия борд. Лумна огън, но изгасна, щом корабът започна да потъва.

С четири широки дупки в корпуса не отне много време. След пронизителното изсвирване на командир Железни двете морски колесници отново се лепнаха на мястото си. Докато приключат, коката вече бе потънала. Десетина мъже и жени пляскаха във водата или се бяха вкопчили в отломки.

— Командире, да вземем ли пленници за разпит? — попита стражеви капитан Берил.

Железни погледна хората във водата и прецени колко далече са от брега. Не бяха далече. Оставянето им във водата нямаше да е смъртна присъда, но Кип знаеше, че нямат място, за да вземат пленници и да продължат да потапят кораби.

— Мисията ни е друга — каза командирът. — Докато съобщят на началниците си, битките ни ще са приключили, смятам.

Не бяха плували и половин час на север покрай брега, когато ги лъхна миризма на гнило. На смърт.

— Има село, на левга-две оттук — каза един от черногвардейците. — Тръстиково се казва. Отраснал съм само няколко залива по-надолу.

Плъзгунът бавно навлезе в залива на Тръстиково и Кип с облекчение видя, че селото не е изгоряло до основи. Но имаше стотици сиви туловища, струпани на пясъчните брегове толкова нагъсто, че пясъкът едва се виждаше. Зад тях обикаляха десетина местни, с мачете и ведра в ръце.

— Това изхвърлени на брега китове ли са? — попита Круксър.

— Милостиви Оролам! — възкликна някой.

Вятърът донесе дъх на гниеща плът и кръв и Кип едва не се задави. Чувстваше се странно. Не просто зле или отвратен, а в безизходица. Искаше му се да скочи във вълните и да заплува. Не беше дори сигурен накъде. Беше влудяващо усещане, като животно в клетка.

— Командире — каза един от черногвардейците. — Тая работа не ми харесва.

— Това е просто мъртва риба — рече Железни. — Калиф и Пресър, притеглете няколко гребла.

Притеглиха гребла и скоби за гребла и черногвардейците вкараха кораба в залива. Когато се доближиха на четирийсет разтега, селяните най-сетне ги забелязаха. Някои побягнаха, но други просто ги загледаха намръщено.

Висок престарял мъж с някакво копие с дълго острие, с което сечеше дебелата китова кожа, се изправи над полунасечения кит с една ръка на кръста и подвикна:

— Е, морето ни носи всякакви видове безумие, нали?

— Вие ли сте старшият тук? — попита командир Железни.

— Доколкото имаме старши — отвърна мъжът.

— Аз съм командир Железни от Черната гвардия на Хромария.

— Железни? Да, чували сме това име. Странна лодка имате. Аз съм старшият на селото Мъхобрад.

Всъщност, доколкото Кип можеше да види, нямаше никакъв мъх в брадата, но пък беше боядисана бледозелено като лишей.

— Какво е станало тук? — попита Железни.

— Трупаше се нещо, от две седмици, макар да не е толкоз силно днес — заговори старшията. — Домашната гад се държи все едно, че има койот в двора, ама няма, ако ме разбирате. Товарните коне и воловете се дърпат от хамутите. Прасета нападат все едно изведнъж са решили, че са тарани. Имахме двайсетина души ранени, от животни, които са познавали през целия си живот. Ние сме стопани и рибари тука и разбрахме, че нещо не е наред. Все още не знаем какво е обаче. Сблъскат ли се големи сили, простолюдието страда, така викат. — Обърна се и се изплю.

Железни не го прекъсна, махна и на изнервените черногвардейци да не проговарят. Ако вонята на гниещи китове не беше толкова силна, Кип щеше да е скочил от лодката.

„Какво ми става?“

— Китовете излязоха на брега вчера. Чували сме за такова нещо. Не бяхме го виждали и не сме чували толкова много да го правят наведнъж. Отпървом си рекох, удобно място са избрали, ако ще го правят. Можехме да съберем достатъчно месо и мас да изкараме години, но… — Вдигна туниката си и Кип видя, че има превръзка на хълбока си. Беше кървясала. — Почнах да се разпореждам, както съм правил хиляда пъти. Хората тука знаят, че трябва да работиш заедно за големи работи като тая. Но ме нападнаха. Мъже и жени, които съм познавал през целия си живот. Нападнаха ме и избягаха. Животните също. Все едно ни сполетя лудост някаква. Само дето не порази всички ни. Най-стабилните мъже и жени още сме тука. Коро ей там, той беше идиот, имаше пристъпи, ако не получи точно един сухар на разсъмване и точно две парчета бекон на обед. Сега е добре също като тебе и мене. Но тия, дето бяха нормални, полудяха и побягнаха. Не знам къде. Не знам какво да правим, освен да насечем каквото можем и да се надяваме всичко това да се отвее като шквал.

— Някои от хората държаха ли се… мм, странно, преди да стане тая работа? — попита един черногвардеец, Потс. Обърна се към командир Железни: — Извинете, командире.

— Добри хора сме тука — отвърна старшията. — Свестни. Благочестиви.

— Хората правят странни неща, когато не са съвсем с ума си. Неща, които всъщност не са по тяхна вина — каза Потс.

Старшията направи гримаса. Плю отново.

— Някои сякаш загубиха всякакво чувство за… за приличие, ако ме разбирате. Видях… видях… — Обърна се и плю отново. Избягваше да ги погледне. — Хора да се съвкупяват като животни. Хора да ходят голи. Да пръхтят, да вият и лаят. Да лаят! Чували ли сте хора да лаят като побъркани? Мислех, че са само приказки, измислици. Видях обаче хора, които съм познавал четирийсет години, да се лаят едни други. Щях да пукна от страх. Сякаш бяха станали животни в човешки тела.

— Каквото и да е, явно влудява и животните — каза командир Железни.

— Усещате ли го? — попита Потс.

Повечето черногвардейци измърмориха утвърдително.

— Май е по-добре да се махаме — каза командир Железни.

— Кип, ти усещаш ли го? — попита Потс.

— Абсолютно — отвърна Кип.

— Нера, а ти? — попита Потс.

— Не.

— Командире?

— Може малко.

— Уил, ти? — попита Потс.

Уил преглътна.

— Чувствам се наполовина побъркан, честно казано.

— Зелените са — каза Потс на командир Железни. — Нещо не е наред в зеленото. Похот, загуба на самоконтрол, бунт срещу властта. Цветния принц е отровил зеленото.

— Атират — измърмори някой злокобно.

— Каквото и да е, не засяга само притеглящи. Поразява обикновените хора и дори животни — каза Потс.

— Мъхобрад! — каза командир Железни. — Правим каквото можем да го спрем. Хората ви може да се върнат. Всичко все още може да се оправи.

Мъхобрад го изгледа свирепо.

— Да се оправи ли? Хванах жена си с друг мъж и когато тя ме видя, само се изсмя и продължи. Погледнах я в очите и не можах да разбера дали е чисто и просто лудост, или лудостта ѝ позволява да направи това, което винаги е искала.

Железни не отвърна нищо.

— Вървете да си играете вашите войни. Вървете да носите напастите си на други. Винаги плащаме ние, простите хора. Убих жена си, сър. Жената, която бе до мене в суша и жега, и огън, и след смъртта на четири дъщери за двайсет и четири години. Няма оправяне тука.

Те се отдалечиха от брега, а Мъхобрад се захвана отново със сеченето на кита, без да ги погледне.

— Зелени — каза командир Железни, също без да погледне никого, — казвате ми, ако стане твърде зле. Ако усетите, че ви тласка да се нахвърлите срещу нас, кажете. Няма да загубя никой от вас днес, без значение лудост или смърт. Разбрано?

— Да, сър — отвърна Кип с останалите.

Този ден стигнаха чак до аташийския бряг, почти до Руишки нос, и потопиха няколко кораба. На много от тях цареше безпорядък, моряците не искаха или не можеха да изпълняват заповеди и да действат като сплотени екипи. Това ги превръщаше в лесни мишени и ги потопиха без никакви проблеми.

Честно казано, тази лекота беше плашеща. При съчетанието от бързина, взривната мощ на корпусотрошачите и факта, че корабите, които нападаха, никога не бяха виждали такова нещо като морски колесници — а още по-малко бяха готови за тях, — потапяха кораб след кораб. Но чувството им за непобедимост бе разбито, когато Потс бе улучен от куршум в рамото. Превързаха го и се добраха чак до Руишки нос, където на върха на червените канари се извисяваше укрепление, настръхнало от артилерия, която можеше да обстрелва целия проток към залива. Приближиха се само колкото да могат да видят флаговете на форта — все още се вееха аташийските.

Командир Железни нареди връщане при флотата и успяха да се върнат час преди смрачаване, което беше добре, защото им отне още час да гледат секстанта, компаса и скоростта на плъзгане и да правят предположения, и отново да гледат секстанта и компаса. Кип и другите зелени изпитаха облекчение, щом се отдалечиха от аташийския бряг — Кип усети как лудостта започна да се смалява, докато брегът се стапяше в далечината.

Обсъдиха го и не можеха да са сигурни, защото измерването на усещания за нарастващ ужас не беше толкова просто като плъзгането на топчетата на сметалото, но смятаха, че онова, което причинява лудостта, трябва да идва от лагера на Цветния принц. Или от някой от корабите му наблизо. Никой като че ли не искаше да говори за перспективата да водят битка, след като бе толкова вероятно хората да скачат от корабите, колкото и да се подчинят на заповед. Щеше да си е направо хаос и касапница.

Гавин не се върна тази нощ. Кип се зачуди дали не е загинал някъде, далече и сам.

На сутринта отново потеглиха, но този път командир Железни не взе никой, който може да притегля зелено. Кип се почувства самотен. Махна на Круксър за довиждане и се намръщи заради лошия си късмет. Когато се обърна, видя Гринуди.

— Млади господарю — каза робът. — Оказа се, че лукслорд Гайл има свободен час. Желае да играе с вас на Деветте крале. Придружете ме, моля.

Не беше молба, разбира се.

— А ако не дойда? — попита Кип.

Гринуди се усмихна с неприятната си усмивка и каза:

— Дълго плаване до дома.