Заслепяващият нож

33.

Великата зала на Хромария всяка седмица се превръщаше в място за преклонение. Всеки ученик, притеглящ или не, беше длъжен да присъства. Кип се дотътри до мястото си на пейката между Бен-хадад и Тея. Бен-хадад смъкна цветните лещи на странните си очила и се зазяпа по белия мрамор на арките и многоцветните стъклени панели на прозорците на централния купол.

Кип беше твърде погълнат от случващото се на партера, за да разглежда сцените на цветното стъкло над тях.

— И какво правим сега? — попита той.

— Мм? — попита разсеяно Бен-хадад.

— Слушаме — отвърна Тея. Тонът ѝ беше рязък, сдържан, необичаен за нея. — Това е втората седмица на цикъла, тъй че мисля, че ще говори лично Синия.

— О, не! — изпъшка Бен-хадад. — Той е най-лошият. Чух от един от мъждивците, че миналата година на деня на Синия е проповядвал Гавин Гайл и бил възхитителен. Но най-ужасно е името му.

— Клитос Сини — каза Кип. Прониза го страх. Неговата цел.

— Старае се да говори много учено, защото смята, че така трябва да са сините, но съм чувала, че истинските учени му се подиграват.

На Кип му беше все едно, макар да се надяваше, че ще може да изпита неприязън към човека, когото се бе заклел да унищожи. Щеше да е първата възможност да види лично Клитос Сини. Усети, че сърцето му се е разтуптяло.

Великата зала бавно се запълваше с хора, дошли в последната минута преди обед. Докато хората все още продължаваха да прииждат, от трапа, скрит близо до предната стена, се извиси ниско хорово песнопение.

— Какво е това? — прошепна Кип.

— Хорът на подчервените мъже — отвърна Бен-хадад, все така зазяпан нагоре в светлината, струяща през прозорците на купола.

— Шшт — рече Тея, заслушана в музиката. Раздразнено.

— Защо сините не си правят тяхна си музика? — попита Кип.

— Не знам. — Бен-хадад изведнъж се ухили и откъсна очи от тавана. — Подчервените винаги са страстни, разбира се, но мъжете почти винаги са стерилни. И двете неща ги правят доста популярни сред дамите.

— При това музикално надарените не нараняват — каза сърдито Тея.

— Какво? — попита Кип. — Защо?

Веждите на Бен-хадад подскочиха нагоре.

— Ами, Кип, баща ти не ти ли е обяснил Седемдесетте начина на мъжа с девицата? — попита Тея.

— Нямах това предвид. Исках да… — О, тя го знаеше. Ухили се, щом той се изчерви.

„Седемдесет!“

Тя омекна и заговори тихо:

— Никой не знае защо са стерилни. Просто е част от тяхното бреме и тяхната жертва към Оролам.

— Шшт! — каза раздразнено едно момиче в редицата пред тях.

Хорът поде нова песен и този път се включиха още много хора. Кип нямаше представа какво казват. Можеше само да предположи, че е архаичен парийски. Беше красиво обаче и той се радваше, че не разбира нито дума. Можеше да се потопи в чистата музика.

Два големи прозореца на купола изведнъж грейнаха със светлина, по-ярка от обедното слънце. Кип предположи, че са завъртели две от големите огледала на другите кули и са ги обърнали към Великата зала, която имаше цяла кула над себе си, разбира се, тъй че не можеше да пропуска светлина право отгоре. Чрез огледалата обаче вкарваха светлината на Оролам при народа му.

Имаше още песнопения, а след това — процесия от мъже и жени в сини халати, някои люшкаха кадилници, пълни с димящ тамян. Кип видя как Клитос Сини, със син копринен халат с висока колосана яка и странна синя шапка, мина на няколко крачки от него. Изглеждаше неловко, сякаш едва издържаше всичко това.

Не му хареса.

Оролам, седемдесет начина? Кип можеше да си представи не повече от два.

Кого можеше да попита за такова нещо? Щяха да му се изсмеят като на последния дръвник.

Последва коленичене, молитви, четене и отговаряне от пет хиляди гърла. Кип мърдаше уста и се преструваше, че знае какво става. Майка му никога не бе имала време за луксиати. Боеше се от присъдата на Оролам и общо взето казваше, че ако си държиш главата наведена, може и да се спасиш от заслужения гняв на Оролам.

После Клитос Сини застана до катедрата и заговори толкова тихо, че дори хората на първия ред сигурно не чуваха и дума. Беше толкова непохватен и плах, че Кип усети как го жегна състрадание. Един от луксиатите се приближи кротко до него и му зашепна.

Клитос повиши глас и замърмори:

— … под окото на… този четирийсет и девети ден…

Кип видя как луксиатът до него извърна очи към друг луксиат и си казаха нещо с погледи. Другият луксиат стана и измърмори нещо на Клитос Сини, а той му отвърна рязко, изчерви се и отново се обърна към листовете.

— Както казвах — извика Клитос пронизително, най-сетне заговорил достатъчно силно, за да го чуят и най-отзад. Подсмихна се презрително. — Част от работата на Хромария е да донесем най-новия труд на учените до най-ограничените ъгли на нашия свят. До неотдавна се смяташе за ерес да се говори за нашия свят все едно, че е нещо друго освен разгънат пергамент. Някои хора вярваха, че светът наистина има ъгли — луксиати най-вече. Благодарение на Сините и на сините добродетели вече знаем, че това е суеверие и не е в конфликт с писанията, които говорят само метафорично за сатрапиите като за центъра. Центърът на волята на Оролам е метафорично определение, не пространствено.

Кип нямаше представа за какво говори, но двама от луксиатите не изглеждаха особено доволни. Сигурно ако Клитос отново снишеше гласа си, нямаше да му напомнят отново да го повиши.

— През последните няколко години беше свършена възхитителна работа от ваши събратя в Кулата на Разума, във връзка с Голямата схизма и събитията, произтекли от Деимахията, Войната на боговете, за която повечето учени сега са съгласни, че по-добре се превежда като Войната срещу боговете. „Деи“, разбира се, е аблативът и в повечето от нашите преводи просто няма достатъчно контекстуално доказателство, което да подкрепи отхвърлянето на общо възприетото „войната на“. Но Тристаем в своя трактат „За основите на разума“ изтъква, че само с няколко промени в начина, по който разбираме древната парийска граматика, цялата ни херменевтика се размества. Тези промени вече са в ход.

Очите на Кип почнаха да се оцъклят. Просто имаше твърде много думи, които не разбираше. Дори да смяташе, че граматиката е интересна, пак нямаше да може да проследи мисълта на Клитос Сини, даже и да искаше. Загуби нишката и вместо да слуша, започна да оглежда залата. Една стара луксиатка с омачкан черен халат изглеждаше така, все едно дъвче лимон. Няколко по-големи ученици слушаха възхитени и Кип се отчая. „И аз ли ще се превърна в това?“

Беше си мислил, че Хромарият е място за учене, да, но място за практично учене. Започна да оглежда мозайките от цветно стъкло по купола. Виждаше самия Луцидоний, обкръжен от своите парийски воини, но кожата му бе с няколко тона по-светла от техните. Това беше интересно. Кип винаги беше слушал, че е парийски пришълец.

„О, а може би е бил пришълец дори за парийците?“

Изведнъж си представи яростни спорове за това какъв точно цвят е бил цветът на кожата на Луцидоний преди цветното стъкло да избелее. Знаеше, че парийците имат претенции за него, особено в съперничествата си за богатство и власт със своите съседи, светлокожите рутгарци. Колкото по-тъмен се окажеше Луцидоний, толкова по-голям трън в окото на рутгарците щеше да е.

А сега, въпреки че цветното стъкло бе избеляло през стотиците години след смъртта на Луцидоний, хората гледаха прозорците и приемаха, че понеже са стари, трябва да са точни.

„Удивително. Знае ли човек?“, помисли си Кип.

О, по дяволите! Та нали точно това правеше старият празнословец? Въртеше света около разчленяването на една дума, също както Кип си въобразяваше, че светът се върти около малко пигмент в един прозорец.

Синият отново беше снишил глас и Кип трябваше да се наведе напред, за да го чуе. Но беше изрекъл дума, която привлече вниманието му: Светлоносеца.

— … ето защо Светлоносеца най-добре се разбира като метафора за всеки от нас. Всеки от нас трябва да носи светлина в тъмните ъгли на света. Не чрез религиозна ревност. Ако религиите на онези отвъд Вечно тъмните порти служат добре на тамошните варвари, кои сме ние, че да ги променяме? Не са ли те също чеда на Оролам? Трябва да носим светлина в тъмните ъгли на собствения си живот, като бъдем добри и щедри, като говорим добре за другите, като обичаме великодушно. Светлоносеца не идва. Чуйте, о, чеда на Ам, Светлоносеца не е един. Всички ние сме Светлоносци.

Очите на всички луксиати бяха толкова опулени, че сякаш бяха готови да изхвърчат от главите им и да избягат с писъци от залата, за да се окъпят в мляко.

Кип едва не избухна в смях, щом си го представи.

„По дяволите, Кип. Научи се да се сдържаш.“

Висшият луксиат зае катедрата. Дори не погледна към Клитос Сини.

— Хор — рече той, — чудя се дали не бихте могли да закриете с „Отче на Светлините, прости ни“. — Явно не беше предвидената песен.

„О, страхотно!“

Но мъжете я изпяха и я изпяха красиво.

Всички се размърдаха и започнаха да се изнизват навън след песента, а Кип попита Бен-хадад:

— И какво беше всичко това?

— Лъжа от дупката на ада — отвърна Бен-хадад. Две момичета в реда пред тях се извърнаха и го изгледаха, но Бен-хадад не им обърна внимание. — Винаги е имало битки за Светлоносеца. Кой е той, или ще бъде, или дали вече е дошъл. Хромарият твърди, че вече е дошъл, че Луцидоний е бил Светлоносеца. В края на краищата името му означава Даващия светлина.

— Но на теб не ти минава това? — попита Кип.

— Не знам всички аргументи, но родителите ми не го вярват.

Кип го погледна. Беше едно от най-тъпите неща, които бе чувал, но от начумереното лице на Бен-хадад разбра, че и момчето го знае.

— Не искам да живея след като историята е приключила — каза Бен-хадад.

Което също беше тъпо: „Не ми харесва как е светът, значи не е така“? Но този път Кип поне успя да се въздържи да го каже.

— Светлоносеца ще е гений на магията — заговори изведнъж Тея. Беше необичайно тиха досега. — Воин, който помита всичко пред себе си. Ще бъде велик още в младостта си. Ще прави неща, които никой не е мислил, че са възможни, и ще ни върне на истинския път. Луцидоний дори не е бил добър притеглящ. Измислил е как да се правят цветни лещи, но това едва ли го прави гений, нали? Светлоносеца ще ни защити. Ще избие богове и крале.

„Аз убих крал.“

Мраз полази по гърба на Кип.

— Няма вече крале — намеси се едно по-голямо момче. — Луцидоний е убил последния от тях. И последните богове.

— Хората на Луцидоний са го направили това — отвърна Бен-хадад. — Не самият Луцидоний.

— Същото е — настоя момчето. — Когато кажеш: „Цветния принц заграби Гаристън“, нямаш предвид, че го е вдигнал от земята. Нямаш предвид дори че го е завзел сам. Имаш предвид, че е станало по негова воля. Това е…

— Деца! — каза с отвращение един луксиат в черен халат. Кип се зачуди от колко време ги слуша. — Поддали се на полузапомнени глупости от родителите ви и суеверия от невежите. Отивайте на лекциите си. Няма да търпя светотатството ви в това свято място. Веднага! Вън!