Заслепяващият нож

84.

Искрящото наметало улесни връщането на Гавин в стаята му. Всъщност мина само покрай една черногвардейка, която погледна към вратата за покрива, когато усети лек полъх, но Гавин бързо затвори вратата.

Промуши се покрай младата жена и когато тя най-сетне реши да отиде да провери, използва удобната възможност да се шмугне в стаята си.

Явно я бяха претърсили, но повърхностно. Не бяха намерили вратата за килера.

Не че имаше значение вече. Гавин отиде до картината и я отвори. Едва не се засмя на глас. Аларменият панел блестеше в жълто.

Брат му се беше измъкнал от зеленото. Колкото и глупаво да беше, Гавин изпита гордост. Брат му беше борец. Може би дори истински борец.

Е, втората аларма поне се беше задействала. Гавин затвори картината, отвори килера и започна да вади дрехи.

— Милорд, може ли да помогна?

Беше Марисия. Беше коленичила до леглото, с наведена глава. Явно го беше чакала, беше си наложила някакво наказание — да остане будна тук. Лицето ѝ беше изпито и пребледняло.

Внезапно го заля топлина към тази жена. Тя беше много повече от негова стайна робиня. Беше му служила с цялото си сърце и в трудни обстоятелства.

— Марисия, има едно писмо в чекмеджето на писалището ми. Сигурен съм, че си го виждала. Моля те, донеси ми го.

И продължи да вади дрехи от килера.

Тя донесе писмото. Беше писмо за освобождаването ѝ от робство. Вместо да нареди да го напишат според стандартния образец и след това само да го подпише, Гавин го беше написал със собствената си ръка. Беше чувал истории за роби, обвинени във фалшифициране на документите си за освобождаване и задържани в робство заради това. Марисия беше красива и ценна по десетки причини. Гавин нямаше да позволи това да се случи с нея.

Погледна я през рамо. Помнеше всяка дума в писмото. Не беше само освобождаване, но и дарение от десет хиляди данара. Цяло състояние, достатъчно, та Марисия да започне търговия и да се омъжи, или просто да преживява с парите до края на живота си. Гавин се обърна и подписа писмото. После взе друг лист хартия и написа на него десетина букви и цифри.

— Баща ми би могъл да задържи тези пари на едно или друго основание. Знае, че държа на теб, така че знае и че ще ти оставя нещо. Този код ще ти отвори друга сметка. Иди при илитийския банкер Онесто във „Вариг и Грийн“.

— Милорд, защо говорите така? — Беше на ръба да заплаче.

— Моля те, дай пет хиляди от това, което е в сметката, на Карис и пет хиляди на Кип. Останалото е за тебе. — Подаде ѝ листа. — Запомни кода и след това изгори листа. Онесто ще даде парите на всеки, който има кода.

— Лорд Призма… — каза тя тъжно. Държеше двата листа хартия, без да ги поглежда.

— Освобождавам те. Би трябвало да си щастлива. — Гавин извърна поглед. Разбира се, това, че тя не изглеждаше зарадвана на свободата си, галеше егото му, но пък може би беше просто защото тя знаеше как да прикрие радостта си. И да беше лъжа, не искаше да я види, и точно затова извърна очи.

— Това е по моя вина, нали, милорд? — каза тя. — Сгреших нещо, нали? Пропуснала съм алармата.

Той сложи ръце на раменете ѝ.

— Не си виновна ти. Моята аларма се провали. Грешката е моя. Просто минаха много години и нещо се е износило. Но не си виновна ти.

— Трябваше да съм тук. Онова момиче, Ана… Трябваше да съм тук. Толкова съжалявам, милорд.

Да, ако Марисия беше в леглото му, нещата щяха да са различни. Но той си беше виновен. Никой не го беше накарал насила да хвърли онова момиче през балкона.

Какво си беше мислил впрочем? Просто бе искал тя да се махне от стаята му? Просто да я уплаши? Или яростта му винаги бе толкова убийствена?

Може би намерението му беше без значение. Тя беше мъртва. Всичко беше свършило.

— Не е твоя вината, Марисия. Моя е. Ти беше добра робиня, добра съжителка и добра приятелка. Сега искам да си тръгнеш, за да не пострадаш.

Тя го погледна с отчаяние.

— Милорд, вие сте добър човек. Моля ви, недейте…

— Един добър човек щеше да те е освободил отдавна — изсумтя той. — Страхувах се как би използвала свободата си, така че ти я забавих. Душата ми е дребнава. Господарят, който се бои толкова от избора, който ще направят хората му, че да им отнеме избора, не заслужава да му се служи. Ти обаче ми служи добре въпреки недостатъците ми. Благодаря ти, Марисия. Моля те, занеси тези две наметала долу в тайната ми стая. След това си тръгни. Може да не се върна сам. Може изобщо да не се върна, а вместо мен да дойде някой друг. Не бива да си тук.

Тя вдигна ръце безпомощно и промълви умолително:

— Милорд…

Той отвори килера и притегли дъската за стъпалата си — от жълт луксин, след като не можеше със синьо.

— Кажи на Кип, че съжалявам. Кажи на Карис… не, сигурно няма да можеш. Сбогом и всичко хубаво, Марисия.

Влезе в килера и затвори вратата.

Чу хлипането ѝ.

Плъзна капака на пода, намери въжето и намести дъската към него. След малко вече се спускаше в тъмното.

Стигна дъното на шахтата, заопипва за луксиновите факли и свали една от стената. Не ги беше използвал досега, защото не искаше да хвърля жълта светлина в която и да е от килиите на брат си. Сега, след като Дазен беше в жълтата килия, това вече беше без значение.

Дръпна лостовете. Щеше да отнеме около пет минути, та жълтата килия да се повдигне и да се завърти на позиция. Беше я изградил така, та брат му да си помисли, че мястото, където се намира прозорецът, е слабост в проекта, докато всъщност беше направил тази част по-здрава от всички други.

Чакането му даде време да помисли за порива на творческа гениалност, който го беше обзел в строителството на този затвор. Беше построил първата, синята килия за месец, а след това беше прекарал близо година в строежа на всички останали. Зачуди се колко ли различен щеше да е светът, ако просто беше убил брат си и бе насочил вниманието си към борба със Спектъра и към поправяне на несправедливостите, които виждаше навсякъде. Загуба, и то само заради един човек.

Така и не бе събрал кураж да го премахне. Така и не бе намерил смелост да го убие хладнокръвно.

Бавно, много бавно, кълбото изникна пред погледа му, а след това бавно се намести и застина. Имаше плъзгач, който трябваше да издърпа, за да се открие прозорецът, но Гавин впери поглед в плъзгача, уплашен да го дръпне.

Нелепо. Беше дошъл тук, за да умре. Беше тук, за да пусне брат си. Това трябваше да е лесно. Всичко беше свършило. Сърцето му заблъска гневно в гърдите и той си помисли, че ще спре. Гърлото му се стегна. Потеше се.

Дръпна плъзгача.

Един мъж налетя от другата страна и замахна с нещо право към лицето му.

Гавин отскочи. Луксиновата факла на брат му удари жълтия луксинов прозорец, пръсна се и от нея бликна жълта ярка вода. Но затворникът не беше приключил. Не се изсмя хладнокръвно, че го е изплашил. Нападна с яростта на побеснял вълк, заудря бясно с луксиновата факла по прозореца, докато дървената ѝ дръжка не се счупи.

— Шибаняк! — изрева затворникът. — Ще убия и теб, и всички, които си обичал. Ще ти откъсна шибаната глава и ще те я навра в задника.

Гавин го гледаше и мълчеше. После сложи факлата, която държеше, в една скоба на стената.

— Чуваш ли ме, Гавин? — извика затворникът. — Мислиш се за много умен, а? Знаеш ли какво? Умен си. Винаги си искал да казвам, че си по-умният. Знаеш ли какво? Да, ти си по-умният. Знаеш ли какво още си ти? Ти си по-слабият. Чудил ли си се изобщо някога защо аз съм любимецът на баща ни? Виж това. Този затвор. Гениален е. И жалък. Мислех си, че си го направил, за да докажеш, че си по-умен от мен. Но вече знам. Направил си го, защото не можеш да ме убиеш. Защото те е страх.

— Точно затова татко ме обича — продължи да крещи затворникът. — О, аз съм и неговото разочарование, разбира се. Той искаше умен, безскрупулен и безстрашен син, но трябваше да избере един, и избра мен. И правилно избра, безгръбначно нищожество такова! Защото аз мога да затая злобата. Мога да я откърмя, да я храня, да я отгледам. И го правя. Ти ще седиш там навън, притеснен и угрижен. Точно както докато беше дете, нали? Още сънуваш кошмари, нали? Още се будиш разплакан, нали? Още ли се напикаваш, Гавин? Е, имаш сериозна причина за това. Аз идвам!

Затворникът беше толкова близо, че слюнката му зацапваше прозореца.

— Би могъл да ме убиеш — продължи той. — Но няма да го направиш. Бас слагам, че си го мислиш всяка сутрин, когато ми пращаш хляба. Бих могъл да го отровя, мислиш си. Бих могъл просто да спра да го храня, казваш си. Но не можеш. Нямаш го в себе си. Знаеш ли, Гавин, ти си прав. Нямаш го, но аз го имам. Ако позициите ни бяха обратни, щях да съм те убил, докато лежеше в безсъзнание при Разцепената скала. Щях да ти отрежа главата, да я напълня със собствените ти говна и да я набуча на пика. Защото така се печели, Гавин. Така показваш, че не може да ти се противят. Мир чрез терор, Гавин. Това сигурно дори е неразбираемо за тебе, нали? Не, ти си като майка ни, цялата мили лъжи и манипулации. Тя…

— Майка е мъртва — каза Гавин. Не искаше Дазен да я петни в гнева си.

— Майната ѝ — изръмжа Дазен. — Колкото и добра лъжкиня да беше, така и не си направи труда поне да се престори, че не те обича повече от мен.

„Какво?“

— Ти ли я уби? — попита Дазен, видял пропукване в бронята на Гавин в стъписването, изписало се на лицето му. — Изповяда ли я първо? Какво ти каза тя? Мислиш ли, че е била искрена с теб, дори тогава? Или те е скланяла да направиш каквото тя иска, дори тогава? Може да е мъртва, но се обзалагам, че те е изработила, нали? Мръсна кучка!

— Говориш за родната си майка, идиот! — каза Гавин.

— И какво ще направиш, братчето ми? Ще ме спреш ли? Няма да го направиш, както винаги. Ще ме очакваш и ще сънуваш кошмари. Измъкнах се от другите затвори, ще се измъкна и от този. Знаеш ли, наистина се притесних, когато попаднах в зеления. Мислех, че синият е единственият, а зеленият… това беше жестоко, брат ми, гениално. Тогава помислих, че трябва да има седем затвора, по един за всеки цвят. Но няма, нали?

Гавин не отвърна.

— Не можеш да направиш килия от свръхвиолет. Няма как да направиш килия от подчервено. Не мисля, че можеш да направиш и от оранжево или червено. Смятам, че това е последната килия. Мисля, че съм на една крачка от края на всичко, което изобщо си изградил.

— Може да се изненадаш — каза тихо Гавин.

— Ти си пълен провал, брат ми. Досадна пречка. Празна черупка.

Гавин стоеше и гледаше брат си в безжалостната жълта светлина.

— Карис никога не ти е казвала за нашата нощ заедно, нали? — каза затворникът.

— Писнало ми е от приказки за сексуалната ти мощ. Не ме интересува — каза Гавин. Затворникът не беше наред с ума. Беше паднал в жълтия затвор само преди дванайсет часа и несъмнено си мислеше, че този път наистина ще се спаси. Разочарованието, ударът в сърцето щеше да е достатъчен, за да накара всеки да побеснее. Но Гавин не искаше да чуе това.

— Значи не е. — Дазен се изсмя, нервен, дрезгав смях, какъвто Гавин никога не бе чувал от него. — По-рано ме беше малко срам от това всъщност. Но вече го преодолях. Не беше толкова страстна, колкото си бях представял. Бяхме на вечеря, аз с хората ми, тя и баща ѝ, разправях ония скандални шеги и дори баща ѝ се смееше през цялото време, и имаше един момент, Гавин, когато осъзнах точно колко различен съм. Как мога да направя каквото си поискам. Да го нахакам на целия свят, а светът млъква и го поема. Говорех как ще чукам Карис цяла нощ и как ще се постарая тя да отговори на изискванията ми, а онзи страхливец се смееше и подмазваше. Можеш ли да го повярваш? А Карис, малката страхливка Карис, просто се напи.

— За жалост не беше нищо особено — продължи той. — Не ми предложи кой знае какво, след като я яхнах. Свършвал ли си, докато жената под теб плаче и пищи? И знам, че не беше защото ѝ отнех девствеността. Ти се погрижи за това, нали?

— Гаден мръсник!

— Направо не можех да свърша. Пиян бях, а тя ревеше. Но после каза името ти и разбрах, че трябваше да го направя. Да ти покажа, че не можеш да вземеш това, което е мое. А знаеш ли какво е мое? Всичко, което поискам. Всеки. Тя продължи да плаче след това, тъй че я изритах навън. Бях малко притеснен, да ти кажа честно. — Сви рамене. — Преодолях го. — Погледна злобно Гавин и видя колко е стъписан. — Никога не ти е споменавала за това, нали?

Гавин беше онемял.

— Ти така и не се ожени за нея, нали?

Гавин се почувства опустошен. Беше казал на брат си сто лъжи за щастливия си животец и щастливата си женичка.

— Да. Не се ожених за нея.

Лицето на затворника се сгърчи. Очите му пробягаха настрани, после — отново към тъмничаря му.

— Шестнайсет години лъжи и всичко рухва, а? Все едно, сигурно си по-добре без нея. Мислиш ли, че е спала и с баща ни?

Да помоли брат си да спре или да му заповяда да спре да говори за Карис щеше да е еднакво неефикасно.

— Мислех… Винаги мислех, че си добрият брат — каза Гавин.

— Добрият брат? — Затворникът се изсмя. — Като добрия близнак и лошия близнак? Ние не сме близнаци, Гавин, и никой от двама ни не е добър.

— Винаги ли си бил такъв, или си полудял тук долу? — попита Гавин.

— Ти ме направи луд, брат ми, точно както аз направих луд тебе. — Дазен захвърли настрани строшената луксинова факла. — Е, защо не сложим вече край на този фарс? Отвори вратата. Освободи ме. — Разпери широко ръце и се опря на прозореца, загледан напрегнато в Гавин.

Гавин видя кръвта, закапала по гърдите на брат му от грубо зарасналата рана, отворила се при падането му. Видя и друга струйка прясна кръв от малките шипове адски камък, които беше набил, за да отнемат всичкия луксин на Гавин, когато пропадне в жълтото.

Дазен беше измършавял, опърпан и болнав. Беше гневен и имаше пълното право да е гневен. Несъмнено лъжеше за Карис, за да нарани Гавин. Или най-малкото преувеличаваше. Но макар Карис никога да не бе означавала нищо за него, майка им трябваше да означава.

„Бях ли любимецът на майка? Разбира се, че бях. Може би ми отделяше повече време, защото виждаше как пренебрежението на баща ми ме наранява и колко много имам нужда от родител. Но бяхме сродни души. Сигурно се е чувствала гузно, че ме обича повече.“ Със сигурност се бе почувствала облекчена, когато научи, че Гавин всъщност е Дазен. Беше видял това на лицето ѝ, преди шестнайсет години, и оттогава се беше опитвал да го отрече.

„Аз съм като кучето с кокала, което минава по нисък мост. Виждам друго куче, минава под мен с кокал, и щраквам със зъби, за да му взема кокала… и изтървавам своя във водата, в отражението ми.“

Погледна затворника, който непрекъснато се озърташе към една от стените на килията си все едно говореше с някого. Напълно възможно беше да е полудял по вина на Гавин. В края на краищата той бе този, който го беше държал сам, затворен в клетка шестнайсет години. Но не беше от грешките, които можеше да поправи.

Гавин се облегна на своята страна на прозореца, притиснал длани в безукорния и несъкрушим жълт луксин срещу ръцете на големия си брат.

— Съжалявам, братко. Съжалявам, ако съм те подлудил, и съжалявам, ако винаги си бил такъв, а аз така и не съм го знаел. Но не мисля, че мога да те пусна. Не и такъв, какъвто си. Моят свят се разпада. Няма да те лъжа за това. Убих едно момиче. Губя цветовете си. Загубих жената, която обичам. Аз… губя всичко. Но не съм загубил ума си и в това съм над теб.

Усети внезапна вълна покой, която го заля като цунами, заличи всичко на пътя му, погреба възраженията му, разби протестите му. Брат му заслужаваше да е тук. Може би не трябваше просто да са си разменили местата… може би Гавин не трябваше да е добрият брат в ума си сега, след като бе разбрал, че затворникът е лошият брат. Но брат му беше лош брат. Лош човек. Опасност.

Ако семето на мегаломанията вече бе покълвало, когато беше на деветнайсет години, какво ли щеше да му е причинила безграничната власт, ако Гавин го беше оставил да върви свободен по света преди всички онези години?

Може би дори беше направил добре, а не просто най-малкото лошо нещо. Може би заключването на брат му беше справедлив акт.

А може би не. Все едно. Пое си дълбоко дъх.

— Ти започна войната нарочно, за да събереш съюзници около себе си, нали? Помете онова село, в което се бях крил, и тогава други хора се стекоха към мен. Просто за да ти се опълчат. Можеше да ме принудиш да се предам. Щях да се предам. А след онзи първи сблъсък, в който моите хора спечелиха, ти уби пратеника ни. Защо трябваше да го направиш? Трябваше само да проявиш снизхождение към хората ми и можеше да ме имаш. На баща ни ли беше идеята, или твоя?

Дазен бързо изръмжа нещо на стената.

— Виж, брат ми, колкото и хубаво да е спретнал Луцидоний тази малка шашма, не върши работа за някои видове заплахи. Вземи Илита. Кои сатрапии ще гласуват да се тръгне на война, за да се върне Илита в лоното? Нито една. Но един промахос би могъл да го направи. Аборнейците мамят с вноските си от десетилетия. Парийците почти не обръщат внимание на Хромария. Рутгарците открито манипулират и доминират с богатството си и с лъжите си. Тирейците… предполагам, че не съм в много добра позиция да казвам какво е станало с Тирея, откакто войната промени всичко. Прав ли съм?

— Да. — Стомахът му беше кипнал. Чувстваше болки в ставите си.

— Мислиш ли, че Портите на Вечния мрак ще останат завинаги затворени?

— А, аморфната заплаха отвъд Портите на Вечния мрак — каза Гавин. — Ти поне си изучавал история. Призма Сайид Талим почти успява да се наложи да го обявят за промахос, за да се противопостави на „армадата“, която чака отвъд портите. Това е било преди четирийсет и седем години. Дълго време за чакане на една армада.

— Огледай се, Гавин, и ти ми кажи дали това, с което разполагаме, върши работа.

Гавин дори не беше успял да накара Спектъра да обяви война, дори след като Тирея беше изгубена и Аташ нападнат. Как бе възможно това? Брат му беше прав. Системата им беше разбита и беше нужен мъж с воля, за да направи нещо ново.

— Войната е единственият начин да бъдеш обявен за промахос — каза Дазен. — Нужна ти е голяма криза. Ти беше идеалната ни възможност. Можеше да се престорим, че тръгваме след теб с неохота. Ти беше моят брат. Беше синът на Андрос Гайл. Никой нямаше да помисли, че е тактически ход. Но ти непрекъснато се опитваше да приключиш нашата война преди да е започнала истински.

На Гавин му призля.

— И генерал Делмарта. Твой човек ли беше той през цялото време? — Тъкмо избиването на аташийската кралска фамилия от генерала не само беше мобилизирало сатрапиите срещу Гавин, но също така бе премахнало една от фамилиите, противопоставящи се на Андрос Гайл.

— Бяха петдесет и седем души. Ти изби повече в стълкновението при Табашки поток.

— Различно е, когато е хладнокръвно.

— Нима? — попита затворникът. — Прави ли ги това по-малко мъртви? — Примига и се озърна към стената все едно, че някой му говореше.

Гавин не отвърна.

— Ти ми кажи, брат ми — каза затворникът. — Искрен въпрос, защото нямам как другояче да науча отговора: колко неприятности си имал от Аташ след нашата война?

Беше удар право в целта. Преди войната кралските особи на Аташ — последната останка от управления, съществували преди Луцидоний — бяха предизвиквали постоянно проблеми и малки войни. Ако кралската фамилия все още съществуваше, с техните пари и влияние, с безопасните им убежища и вършещите контрабанда кораби, Въстанието на Червената скала щеше да е ужасяващо. А така бунтът се бе провалил почти след като бе започнал. Избиването беше свършило работа.

— Пусни ме — каза Дазен. — Ти си свършил и го знаеш. Прости ми за това, което казах преди. Заканите и злобата. Не го мислех сериозно. Просто паднах в тази килия преди няколко часа. Мислех, че съм се измъкнал, а ти ме надви отново. Имаш чудесен ум, малки ми братко. Но твоето време е свършило. Мога да го видя в очите ти и не просто в цветовете, които си загубил. Имаш остротата на ума, но аз имам волята, а сега светът се нуждае от воля. Там навън дебне заплаха и тя нараства, и само аз мога да спася Седемте сатрапии.

— Винаги си бил готов да направиш каквото трябва — каза Гавин. — Това беше разликата между нас, нали? — Отрони дълга въздишка. — Всичко се разпада. Няма как да го спася. Гавин… — И беше облекчение да нарече по-големия си брат с истинското му име. — Гавин, искам гаранции. Закълни ми се. Закълни се пред Оролам, че няма да отмъщаваш на Карис. Не знам как ще реагира тя и знам, че може да ти се наложи да я пратиш в изгнание, но ми се закълни, че ще се погрижиш да е осигурена. И Кип. Същите условия.

Гавин — истинският Гавин — присви очи, сякаш обмисляше условията и последствията, които те щяха да имат за властта му, докато неусетно се превръщаше от лудия затворник в сериозния император.

— Под взора на Оролам, заклевам се.

Лъже-Гавин протегна ръката си към пъпката на жълтия прозорец.

— Чакай — каза затворникът. — Преди да си ме пуснал. Имаме една несвършена работа, братко. Какво да правя с теб? — Погледна отново към стената, бързо, раздразнено намръщване, мигновено прикрито.

Гавин се поколеба. Брат му наистина беше великолепен.

— Мислех, че ще ме убиеш. Докато съм жив, съм заплаха, нали?

— Останала ти е само около една година. Убийството не е необходимо. Баща ни има едно островче край Мелос, което ще е идеално за изгнание. Държеше си любовница там.

— Това е… много мило — каза Гавин. — Аз… липсваше ми, братко.

Вдигна ръката си към пъпката и прозорецът между тях се разпадна. После измъкна двата къси пистолета от колана си и натисна и двата спусъка. Грохотът изпълни тясното пространство и оловните топчета се забиха в тялото на затворника. Едното проби съвършена кръгла дупка в гърдите му. Другото се натресе в зъбите и пръсна тила му. Тялото на затворника се свлече на пода. Дори не потръпна. Последва лютивата, утешителна миризма на барут.

И двата пистолета бяха стреляли. Илитийска ръчна изработка. Гавин се възхищаваше на това. Илитийците правеха чудесни пистолети.

Погледна към стената, накъдето беше поглеждал затворникът. Но не видя нищо освен отражението на един мъртвец.