Заслепяващият нож

90.

— Черногвардейци загиват. Смъртта е наш спътник — обърна се командир Железни към дребосъците в една от малките им сгради за обучение. — Вчера една от нашите загина. Лусия.

Оставащите двайсет дребосъци бяха получили свободна от дежурства нощ след смъртта на Лусия, но им бяха казали да са строени тук веднага на разсъмване, или ще бъдат изхвърлени. Всички бяха дошли.

— Лусия имаше малък шанс да успее да влезе сред нас. — Командирът помълча, докато думите му попият в главите им. — Това е така. Под суровата светлина на смъртта някои хора лъжат. Лъжат, защото се боят от смъртта и се боят, че когато те умрат, други хора ще изрекат истината за тях. Нашето предизвикателство е да живеем така, че истината да не ни смущава. Лусия не беше голям боец, но беше смела и доблестна и не заслужаваше да бъде убита от някакъв страхливец с мускет. Ние ще го намерим. Вече го търсим. И когато го намерим, ще го убием. Междувременно имаме работа. Ние сме Черната гвардия. Винаги имаме работа. Треньор?

Треньор Фиск излезе пред класа, но Кип погледна Круксър. Лицето на момчето беше като от желязо.

— Войната ще е вашият учител — каза треньор Фиск. — Отиваме на война. Както някои от вас може би знаят, Спектърът е решил да ни изпрати да защитим Ру. Виждахме, че това иде. Е, вече дойде. Бяхме планирали да имаме още две седмици тренировка, преди да изберем обучаемите от вашия клас. Особено след като Лусия беше убита. Но черногвардейците не стоят на място. И толкова по-добре впрочем. Финалният кръг на изпитанието е днес. Знам, че някои от вас може да са пострадали вчера. Съжалявам. Тежко е. Класът ви е сведен до двайсет. Четиринайсет ще станат обучаеми черногвардейци.

Помълча.

— Онези от вас, които бъдат отрязани, могат да опитат отново следващия сезон. И се надявам да го направите. Въпреки че взимаме два пъти повече новопосветени от обичайното, това беше неочаквано добър клас. Шансовете ви да минете следващия път са много добри. Ще бъдете поставени на върха на този клас, над наследствените. — Фиск се намръщи. — Сега всички, към полигона, бегом!

Когато стигнаха на бегом в колона, Кип видя, че има над две хиляди зрители, готови да ги гледат. От тях може би само една трета бяха пълни черногвардейци или черногвардейски обучаеми в годините пред неговия клас.

Осъзна, че не се е задъхал от бягането. Беше все още много далече от физическата форма на най-добрите ученици, но ставаше по-силен. Бавно.

Също така се радваше, че както му беше казала Тея днес, това вероятно щеше да е последното изпитание. Беше успял да скрие кинжала в тренировъчното помещение на Призмата, така че не се налагаше да го носи на глезена си. А там нямаше да влезе никой.

Заеха местата си както винаги и треньор Фиск застана пред тях, за да им съобщи правилата.

— Един цвят, вие избирате кой. Без очила. Без оръжия. Както и преди, можете да предизвикате на двубой три места над вас. Печелите жетона на победителя и можете да предизвикате отново. Тези на дъното предизвикват първи. Милост или в безсъзнание, както аз преценя. Знаем, че искате да спечелите и че за някои от вас всичко зависи от тези битки, но всеки, който осакати противник по време на изпита, ще бъде изхвърлен. Разбрано?

— Да, сър — отвърнаха дребосъците едновременно.

Въздухът бе натежал като пред гръмотевична буря. Това изпитание отделяше дребосъците от черногвардейците. Дори да бъдеха изхвърлени или ранени преди финалните клетви, ако днес се справеха, щяха завинаги да носят този рядък почетен знак: черногвардеец. Договорите на издържалите днешното изпитание ученици роби щяха да бъдат прибрани в хранилището на Хромария. Никаква намеса нямаше да се допусне в обучението им, докато не бъдат изхвърлени или не застанат да положат окончателните си клетви и цената им да бъде платена от самия Хромарий. Цената щеше да направи господарите им богати, но самата продажба не беше доброволна. Щяха мигновено да преминат в друга класа. Щяха, разбира се, все пак да дължат подчинение на Черната гвардия и щяха да служат до уволнение. Но дори един роб черногвардеец беше черногвардеец. Вътрешно нямаше никаква разлика в задължения или привилегии: жена от сто поколения благородници като Карис Белодъб служеше точно по същия график като Пан Харл, чиито предци бяха роби осем от последните десет поколения.

Днешният ден беше всичко.

Когато тръгнаха към ринга, им връчиха жетони и треньор Фиск каза:

— Ако влезете в Черната гвардия, ще запазите жетона, който ще спечелите тази седмица. Жетона, който получите на последната клетва, ще пазите през целия си живот. — Свали каишката, която носеше на врата си, и им показа стар златен жетон с изписана на него четворка. — Тези с най-високите числа ще станат лейтенанти. Сега се стройте.

Кип зае мястото си в строя. Един по-голям обучаем започна да проверява всяко име по списъка и даваше златни жетони на първите четиринайсет, а на тези под тях — бронзови. На лицевата страна на всеки жетон имаше парийско число плюс стих от някакъв древен текст, който Кип не можеше да прочете. На обратната страна имаше боец, всеки с различен релеф на всеки жетон. Жетонът на Кип се оказа бронзов, с изсечен на него образ на жена, с размахан кривак към нея и с парийското осемнайсет на гърба.

Кип се обади:

— Сър, аз съм на петнайсето място, не на осемнайсето.

Целият кръг затихна. Не само новобранците, но всички останали обучаеми и черногвардейци. Никога не противоречиш на треньор. И наистина, треньор Фиск се намръщи.

— Не провери ли списъка? Вашата група не завърши вчера. Всички се сринахте три места надолу.

— Глупости! — изтърси Кип. И запуши устата си с ръка. Черногвардейците си държаха езика зад зъбите.

— Току-що загуби един цвят заради това, момче — каза треньор Фиск. — Ако държиш да кажеш още нещо, ще загубиш още. Искаш ли да го направиш?

Кип преглътна. Поклати глава.

— Смятате вчерашния ни бой за загуба? — Този път гласът беше на Круксър. Момчето пристъпи напред. — Видяхте ли как се би Трошача? Минахме през всичко заради него. Спечелихме. Между там, където бяхме, и мястото, където онзи кучи син уби Лусия, имаше само добри квартали. Съжалявам, сър, но Трошача е прав. Това са глупости. Ние направихме почти невъзможното…

— Круксър! Още си дребосък и ако си забравил мястото си, ще те изритам оттук на секундата — каза треньор Фиск. — Задачата ви беше да върнете парите в Хромария. Не го направихте. Никакви извинения. Провалихте се.

Кип никога не беше виждал Круксър ядосан, още по-малко разгневен, но сега момчето беше точно в това състояние. За миг Кип си помисли, че ще посегне на треньор Фиск. Трепет пробяга през тълпата като дръпната струна на псантрия. Всички тук бяха обучени да предвиждат насилието и всички виждаха едно и също. Но Кип пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Круксър.

— Оролам няма да позволи несправедливостта да устои за дълго, нали?

Круксър беше религиозен. Според Кип луксиатските баналности можеше да пренасочат вниманието на съученика му.

— Факт, който ще е добре да помним всички — каза Круксър. Тонът му беше сдържан, но очите му не се откъсваха от треньор Фиск. После Круксър се обърна.

— Тъй, кой е първият? — попита бързо Кип. „Масло върху водата, Кип, масло, което да заглади развълнуваната вода.“

Треньор Фиск го изгледа ядосано, след което изръмжа:

— Винсен! Ти си! Кого предизвикваш?

Винсен беше дванайсети между новобранците. Планински париец, но без обичайната за тях висока тънка фигура. Имаше доста тлъстина и беше един от по-младите дребосъци. Беше странен — понякога гениален, понякога — ужасно глупав. Според Тея следващата година щеше да е страховит. Тази година обаче шансовете му да се справи бяха ужасни. Не беше боец, от когото да те е страх. Кип изведнъж се намръщи, осъзнал, че всъщност описваше и себе си.

— Трошача — каза Винсен.

— Трошач — каза момчето, щом двамата тръгнаха към адския камък, — аз ще стоя на място и ще се опитам да притегля. Ще се проваля. Просто ме удари силно с една от онези твои зелени топки, нали? Изкарай ми въздуха. Приеми поражението ми.

— Какво? — попита Кип невярващо.

— Ще се постараеш да изглежда добре, нали?

След това треньор Фиск застана пред тях и попита:

— Цветове?

— Какво?

Кип имаше чувството, че вече не разбира нищо.

— Това е последният двубой — каза треньор Фиск. — Имате достъп до всичките си цветове. В предишните изпитания беше важно да се научите да се оправяте с добър и лош късмет, но искаме това днес да е честно изпитание на реалното ви бойно умение. Кип, знам, че притегли червено веднъж, но така и не го обяви.

— О, добре! — отвърна Кип. В разговорите си с Тея се бяха съгласили, че Кип трябва да запази полихромията си в тайна колкото може по-дълго. Разбира се, ако го пазеше в тайна прекалено дълго, просто щеше да загуби двубой, който е могъл да спечели. Обръщаш картата и играеш. — Мм, синьо и зелено ще е чудесно. — Възможно беше не всички да помнят какво беше станало преди няколко седмици в двубоя му с Феркуди, или да са помислили, че е било случайност.

Винсен и Кип заеха местата си в тъмното. Притиснаха пръсти към адския камък, за да е сигурно, че са изцедили луксина от себе си, въпреки че треньор Фиск не натисна пръстите им много силно. Отдръпнаха се и след няколко мига капаците от цветните кристали горе се смъкнаха и целият кръг бе огрян от сини и зелени лъчи.

Зачуден дали Винсен не се опитва някак да го подведе, Кип все пак притегли благонадеждната си зелена подскачаща топка на съдбата. Наистина трябваше да измисли повече техники на притегляне. Трябваше уж да е нещо като полихром, а малкото, което правеше на упражненията си с Тея и Железни, едва ли го беше научило на нещо ново; правеше го по-добър в това, което вече знаеше, но не знаеше дали това ще е достатъчно. Странно как докато ставаше притеглящ, като че ли последното, за което му оставаше време, беше да…

Срещу него, в ръцете на Винсен, се оформяше син кривак. Беше почти довършен, когато го изтърва. Луксинът заблещука и се разпадна, а Винсен се стъписа.

Зелената топка бе готова. Кип я изстреля право в корема на Винсен.

Момчето се мъчеше да притегли нещо отново, а топката на Кип профуча между ръцете му и го принуди да изтърве това, което създаваше. Винсен изпъшка и падна, щом топката изби въздуха от гърдите му.

Кип притича до него и стъпи на врата му. Свирката изпищя и учтиво ръкопляскане поздрави победата му.

Кип помогна на Винсен да се изправи. Момчето отпусна глава.

— Благодаря ти — каза без никаква тъга.

— Какво… какво беше това? — попита Кип.

— Не казвай нищо на треньора — отвърна бързо момчето. — Аз съм роб, Трошач. Собственикът ми има ужасна нужда от парите, които щеше да получи от мен.

— И? — каза Кип. „И ти продаваш мача?“

— И майната му.

Момчето можеше да не получи друг шанс да се обучава. Собственикът му…

— Ще ми направиш услуга, нали? — каза Винсен. — Влез. Ако съм загубил от някой, който влиза накрая, не е толкова зле.

— Ще се постарая — обеща Кип. — Ей, Винсен? Колко си добър?

Винсен се ухили.

— В добър ден ли? В първата петорка. Светлината да е над теб, Трошач.

Разделиха се и Винсен тръгна към някакъв втрещен и облян в сълзи благородник в тълпата. Кип щеше да изпита съжаление към собственика, ако не знаеше, че по някаква причина Винсен го мрази толкова, че да рискува собственото си бъдеще. А Винсен изглеждаше свестен.

Случката беше напомняне. Кип си мислеше, че е в центъра на всичко. Всичко се свеждаше до него… а имаше трагедии и комедии, които минаваха пред очите му и той не ги виждаше.

Следващият беше деветнайсет и след като момичето беше точно под него, Кип реши, че ще отдъхне. Деветнайсети номер се казваше Тифаир и беше точно на мястото, което заслужаваше, според преценките на Тея и Кип. Тъй че щеше да опита за шестнайсет и после за тринайсет. Да извадиш два пъти късмет беше много по-вероятно, отколкото три или четири пъти.

Кип зае мястото си в номерираната редица и започна да крои собствената си тактика на предизвикване. Съжаляваше, че не може да стои до Тея, за да го обсъди с нея. Тя разбираше всичко това по-добре от него. Но после Тифаир застана пред него и заяви:

— Предизвиквам Кип.

Какво? Кип я погледна невярващо, а тя сви рамене. Той проследи погледа ѝ към тези, които бяха над него. Бъчонката и Плешивеца бяха точно над Кип. За миг в ума му просветна разбиране, че тук става нещо по-голямо — но какво?

Той беше сериозното предизвикателство, изглежда. Отново. Самият той беше замислил да прескочи Бъчонката и Плешивеца. Никой от двамата не трябваше да е толкова ниско. Смяташе, че и двамата трябва да са сред първите четиринайсет.

Но трябваше отново да излезе в средата на кръга. Ако загубеше този двубой, беше извън играта. Толкова.

Тълпата дори не пазеше тишина за тези ранни двубои. Кип не можеше да ги вини, след като гледката с най-лошите бойци, които дори нямаше да успеят да влязат, не беше ужасно интересна.

Отидоха при адския камък и заеха местата си. Прожекторите светнаха, синьо и зелено, но Тифаир не прояви интерес към притеглянето. Нападна, насочи ритник в слепоочието на Кип и той видя отваряне, в което да атакува коляното на другия ѝ крак с рязко ниско изритване… но беше осакатяващ удар. Поколеба се. Вместо това пое ритника ѝ и колебанието му донесе кънтеж в ушите.

Тя използва това, за да го удари с юмрук в лицето два пъти, леко и бързо, но достатъчно, за да го зашемети.

Кип залитна. Тя го удари в корема, изрита към слабините му… той едва отби с коляно, но все пак пое удара с бедрото си. Тя отново замахна с юмрук към лицето му, но той се сниши и юмрукът ѝ се натресе в челото му.

Тя изохка, но не спря. След като Кип се присви изгърбен, му нанесе няколко мълниеносни удара. После докопа ръката му и пробва обездвижваща хватка.

Кип налетя в нея и двамата паднаха, изящно като чифтосващи се костенурки.

Тифаир опита ножица с крака, но краката и не бяха достатъчно дълги, за да стегнат Кип около кръста. Кип се превъртя отгоре ѝ и я натисна с цялата си тежест. Сграбчи едната ѝ ръка с две ръце и след това просто легна върху лицето ѝ.

Момичето се заизвива, изрита стъпалата си нагоре в опит да го смъкне от себе си, но не беше достатъчно силна. С другата си ръка посегна към топките на Кип, но той натисна с бедро и тя успя само да пъхне ръката си отдолу. Задърпа се да я освободи и не успя.

После изпадна в паника, понеже не можеше да вдиша, замаха безпомощно… и свирката отново изпищя.

Последваха оглушителни ръкопляскания и смях, щом Кип се изправи и ѝ подаде ръка, но тя му се озъби злобно и профуча покрай него.

— Браво, шишко! — извика един от по-старите обучаеми.

Кип тръгна към мястото си в строя, вече уморен, и с изненада видя, че зад перилото го чака самият командир Железни.

О, слава на Оролам. След като Гавин се беше върнал, командирът щеше да влезе и да каже: „Трошача е специален случай. Той все едно е вътре.“ И Кип нямаше да трябва да минава през унижението да му скъсат задника от бой хора, които дори нямаше да влязат в Черната гвардия.

Както обикновено, дребосъците заприиждаха към него, но командирът ги изгледа навъсено и те се разпръснаха. Кип застана пред него. Командирът изглеждаше толкова напрегнат, че Кип преглътна.

— Мислиш, че вече е различно, защото той е тук ли? — попита командирът. Явно говореше за Гавин, но дори не погледна Кип. Сто на сто ги следяха. — Нищо не се е променило. Продължаваш да си сам — каза командирът. И си тръгна.

Кип облиза устни и каза на гърба му:

— Да, сър.

Беше с едно място нагоре. Погледна редицата. Все пак някакъв късмет, нали? Малко. Можеше да прескочи Бъчонката и Плешивеца и да се заеме с Югертен, на петнайсето място. Ако не друго, Югертен трябваше да е деветнайсети или двайсети. Кип имаше добър шанс, нали? Разбира се.

Взе жетона си за предизвикване, занесе го при Югертен и го постави на перилото пред момчето — то изобщо не изглеждаше изненадано.

Кип излезе бавно от кръга, за да си поеме дъх. Видя, че Тея се е намръщила замислено.

— Имаме много двубои днес, Трошач. Раздвижи се — подкани го треньор Фиск.

Югертен беше висок, но дългурест и непохватен и син монохром. Двамата заеха местата си, преценяваха се един друг мълчаливо. След това светлините угаснаха… и грейнаха отново, синя и зелена. Кип притегли зелено колкото може по-бързо, а Югертен се задоволи с това само да отстъпи назад и също притегли. Но когато Кип изстреля зелено кълбо, Югертен се сниши, а след миг се изправи, притеглил две т-палки. Кип никога не се беше бил с тези оръжия, но беше ясно, че Югертен ги владее. Развъртя ги в бърз кръг и връхлетя срещу Кип, за да не му остави време да притегли още нещо.

Кип изрита към крака му, но Югертен блокира, шибна го с т-палката по прасеца и го препъна. После пристъпи напред и заби с юмрук в корема му. Другият край на палката се изпъна пред юмрука му и мушна силно Кип под диафрагмата.

Кип се приведе напред, отклони последвалия удар с юмрук и той само забърса челюстта му, вместо да откъсне главата му, а Югертен загуби една от т-палките.

Пусна я и замахна отново с юмрук. Кип се помъчи да се задържи на крака, но не успя, падна и след миг Югертен се озова отгоре му, седна на гърдите му и започна да го души с останалата му палка.

Кип вдигна ръка пред шията си, по Югертен използваше двете си ръце и цялата си тежест, за да го притисне надолу. Кип продължаваше да се надява, че синьото ще се разбие. Синьото уж не трябваше да става за това, но не се разпадна. Кип замахна със свободната си ръка и удари Югертен по рамото. Замахна отново и го перна по челото. Нов удар с юмрук, по-слаб.

Светът започна да помръква, звезди избухнаха пред очите му. Не можеше да си поеме дъх. Беше се взрял в прожектора…

Изля порой от син луксин около цялата т-палка на Югертен. Намери печатите на палката и ги отвори. Палката се разпадна в облаче от креда и смола.

Останал без това, в което бе вложил цялата си тежест, Югертен залитна напред, натресе чело в челото на Кип и тялото му омекна.

Кип го претърколи настрани и се изправи.

Последваха ръкопляскания. Югертен само беше загубил съзнание, щеше да се оправи. Кип заобиколи и взе жетона му. Все още бронз, петнайсето място. На този жетон бе изобразен мъж, който посяга към два меча в ножници, кръстосани на гърба му.

Ейрам беше четиринайсети и беше едно от най-добрите момчета в класа. Тала, жълто-зелен бихром, наречена на героя от Войната на Лъжепризмата, беше тринайсета. Не беше най-силният боец, но беше чудесен притеглящ. Кип се надяваше тя да успее.

Това означаваше, че трябва да излезе срещу номер дванайсети, Ерато, една от приятелките на Ейрам. Ерато беше всъщност най-лошият боец от приятелите на Ейрам, бърза, но без въображение, тъй че беше странно да е на толкова висока позиция.

Кип пребледня и отново погледна позициите. Дори с Тея да бяха подредили всичко правилно в разговорите си, това беше съвсем сбъркано.

— Цял ден ли ще стоиш така, или ще предизвикаш някого? — попита Ейрам. — Моля те, избери мен.

Да се бие с Ейрам беше самоубийство, колкото и да му се искаше да изтрие самодоволната усмивка от лицето му. Не. Така нямаше да стане. Трябваше му нова перспектива. Светлината между двубоите беше пълноспектърна… както и самият Кип, нали? Стисна очи и притегли свръхвиолет. Свръхвиолетът трябваше да е отчужден, резервиран, самостоятелен… и арогантен.

О, по дяволите! Бе забравил, че първия път, когато човек притегли даден цвят, това упражнява много повече контрол върху него. Закрачи към Ерато и плесна жетона си на пода пред нея.

— Дай ми златния си жетон срещу моя бронзов.

Ерато му се изсмя.

— Цветове? — попита треньор Фиск.

— Зелен и жълт — каза Ерато.

— Без — отвърна Кип.

— Какво? — попита треньорът.

— Не ми трябва цвят, за да изхвърля този боклук.

— О-хоо! — каза Ерато и очите ѝ блеснаха.

— Получаваш ли бонус, ако ме изхвърлиш? — попита Кип.

За миг тя се стъписа. После попита:

— За какво говориш?

— Имаш ли представа колко по-умен съм от теб? — попита Кип.

Всички емоции се изцедиха от лицето ѝ — освен омразата.

— Ще го направя с удоволствие, Трошач.

Заеха местата си в средата на големия кръг. Беше с диаметър двайсет крачки. Излизането извън него за повече от пет секунди водеше до дисквалификация. Никой от двамата нямаше очила. Щяха да получат чиста светлина от големите цветни кристали над огромната подземна зала.

Треньор Фиск ги огледа, за да се увери, че не са притеглили — беше много по-внимателен сега, след като двубоите бяха съдбоносно важни.

— Очи, длани.

Удовлетворен, треньорът отстъпи назад и даде знак да покрият кристалите горе. Положи пръстите им на адския камък, но не натисна достатъчно здраво — както не беше натиснал и преди.

Кип вдиша дълбоко, разкърши рамене и тръсна глава, за да се отпусне. Зае мястото си срещу Ерато в тъмното.

Капаците над кристалите се отвориха.

Кип атакува. Не се опита да притегли от синята светлина, сипеща се отгоре му. Вместо това изпъна едната си ръка, изстреля свръхвиолетовия луксин, който вече беше притеглил, и прониза Ерато в очите.

Тя залитна назад, извика и затисна очите си с ръце. Всичките ѝ планове бяха издухани от главата ѝ.

А Кип връхлетя приведен и натресе глава в корема ѝ. Тя падна и въздухът излезе на съсък от дробовете ѝ.

Кип рухна отгоре ѝ, изправи се, вдигна проснатото момиче за колана на панталоните и за яката, притича с нея до ръба на кръга и я изхвърли навън.

Чу ахкания сред тълпата и няколко ръкопляскания. Треньор Фиск изброи до пет, докато Ерато се мъчеше да се вдигне и не успя, след което обяви:

— Трошача печели! Занесете Ерато в лазарета. Трошач, имаш минута до следващия бой. — Приближи се и сниши глас. — Значи вече можеш да притегляш свръхвиолет?

— Малко, сър.

— Знаеш, че не се очакваше да държиш луксин.

— Някой ме научи да използвам всяко предимство и изненада, с които разполагам. — Този някой го гледаше в очите, разбира се.

— Прекара ме, но няма да се случи повече, Трошач. Хитро беше, че не обяви полихромията си, но няма винаги да вадиш късмет и да принуждаваш противниците си да използват твоите цветове. Дано да имаш други трикове.

— Винаги, сър — отвърна Кип. „Аз също се надявам“, помисли си. Изтърси останалото от свръхвиолета. Арогантността не му беше струвала нищо… а уж трябваше. Без цветове. Колко ли глупав беше?

— Освен това се откажи от този удар с глава — каза треньор Фиск. — Може да си счупиш врата.

— Да, сър.

— Трошач, ела тук — извика Круксър. Стоеше на ръба на кръга.

Кип се приближи.

— Още не си в безопасност, знаеш го, нали?

— Знам. Трябва да спечеля още едно състезание.

— Имаш ли план? — попита Круксър.

— Може да не е добър — отвърна Кип. — Аз…

Замълча. Погледна отново разположението. Номерът му вече беше дванайсет. Трябваше да приключи деня на четиринайсет или по-добре да остане на този, но след като приключеше борбата, всеки под него щеше да се бори следващ. Тъй че ако спечелеше още един бой, беше в безопасност, но ако загубеше, следващият боец щеше да е Плешивеца. От неговото осемнайсето място щеше да предизвика по-скоро шестнайсетия Югертен, вместо да се заеме с приятеля му Ейрам на петнайсето. Югертен вече се беше издънил, тъй че никакъв проблем там. След това Плешивеца щеше да удари Тала на четиринайсето. Тя беше силна притегляща, но все още не беше достатъчно бърза.

Оттам можеше или да предизвика Кип, или да го подмине и да се бори с единайсети.

Може би щеше дори да се изкатери още нагоре, но това нямаше значение. Единствените, които можеха да се изкачат след като Плешивеца минеше, бяха двамата с по-нисък ранг, Ейрам и Бъчонката.

Всички борби на Бъчонката можеше да са срещу хора, които вече бяха загубили. И той също можеше да прескочи Кип.

След това щеше да тръгне Ейрам, който отново трябваше да се бие с вече загубили, докато не подмине Кип.

Ако Ерато не се беше издънила, четиримата приятели щяха да успеят да влязат в Черната гвардия.

Колкото повече Кип го оглеждаше, толкова по-гениално му се струваше. Ейрам, Плешивеца и Бъчонката имаха място в първата десетка. Дори Ерато беше близо. Един или двама от тях можеше да не извадят късмет и да стигнат до последното изпитание по-ниско, отколкото заслужаваха, но всички?

— Кип, изглеждаш все едно си сдъвкал лимон — каза Круксър.

Всички те, въпреки че приключваха ниско, бяха на места, от които все пак можеха да стигнат до Черната гвардия… и при това без дори да се борят помежду си или срещу Кип. Ако се бяха споразумели да го задържат извън класацията и се бяха групирали на тринайсето, четиринайсето и петнайсето, за да направят таван, над който да не може да се изкачи, споразумението щеше да е очевидно. Но това… това беше коварно.

По дяволите, бяха се подсигурили двайсето и деветнайсето място да предизвикат Кип, тъй че ако той загубеше, нямаше дори да им се наложи да се бият с него, за да го изхвърлят от състезанието, а дори да спечелеше срещу деветнайсети и двайсети, щеше да е изтощен и по-лесен за побеждаване.

— Това е заговор — каза тихо Кип. — И не им се налага дори да ме докоснат.

— Какво? — попита Круксър.

— Круксър, мога ли да спечеля срещу девети или единайсети?

Тея беше на десета позиция. Нямаше да излезе срещу нея.

— Всичко е възможно.

— Какво ще кажеш срещу Ейрам? — попита Кип.

— Не.

— Какво стана с „всичко е възможно“?

— Не всичко — отвърна Круксър.

— Кип, време е — подкани го треньорът. — Кого предизвикваш?

В един безумен миг зеленото в него поиска да предизвика Ейрам… въпреки че Ейрам беше на две места под него.

Това беше глупост. Кип все пак можеше да греши. Или други можеше да загубят. Не беше задължително да стане така, както го е предвидил.

— Кип, предизвикай мен — каза Тея.

Той мигновено осъзна какво има предвид. Щеше да го остави да спечели. Щеше да влезе. Въпросът е в това кого познаваш, а не колко си добър. Кип искаше да влезе с цялото си сърце. Щяха да го избутат. Но ако влезеше с измама, това щеше да зацапа всичко, което бе постигнал. Нямаше да е по-добър от Ейрам и приятелите му.

А ако двамата с Тея ги хванеха, че мамят — нещо, за което треньорите винаги следяха, когато в двубой влязат партньори, — щяха да изхвърлят и двамата. За него щеше да е унизително. За Тея щеше да е пълен провал.

И все пак тя беше предложила. Беше приятелка. Истинска приятелка. По-добра, отколкото той заслужаваше.

Кип пристъпи напред и предизвика единайсети номер, Риг.

— Кип! — каза Тея.

Той я пренебрегна. Изобщо не погледна към нея, след като влезе в кръга. Помоли за свръхвиолетов и син цвят. Риг получи червен и оранжев, но Кип знаеше, че с него е свършено. Червеното и оранжевото не помагаха в този вид тренировъчни битки, които правеха в Черната гвардия, защото нямаше безопасен начин да подпалиш противника. Обучението щеше естествено да е в ущърб на Риг, което означаваше, че е могъл да стигне толкова високо само защото е голям физически борец.

Едва когато Кип пристъпи в кръга, осъзна една още по-голяма своя грешка от това, че бе избрал Риг. Трябваше да заяви всичките си цветове. Вече нямаше нищо за губене. Целият смисъл в необявяването на цветовете беше за да може да ги използва в последния си двубой, а в припряната си глупост и фалшив героизъм беше изгърмял това си предимство. Тея се беше опитала да му го каже… но той бе помислил, че ще го похвали за благородството му или нещо такова.

Свирката изпищя и нещата тръгнаха точно както Кип очакваше. Риг налиташе бързо и разстройваше всеки опит на Кип да притегли и скоро двамата се вкопчиха един в друг. Риг се плъзна зад Кип: държеше лицето си наведено и отбиваше всяка атака, която Кип опиташе със син луксин, докато Кип не се изчерпа. След което Кип направи единственото, което можа да измисли: напълни устата и носа на Риг със свръхвиолет, докато стискаше ръцете му.

Но момчето не изпадна в паника, не се замята: изби свръхвиолетът с езика и зъбите си и на свой ред задави Кип.

И така, бъдещето на Кип вече не беше в ръцете му. Беше дванайсети от четиринайсет. Риг му помогна да стане.

— Добър опит беше, Трошач. Голям късмет, че влезе.

Но Кип знаеше, че вече е загубил.