Заслепяващият нож

108.

Плъзгунът на Тея засъска над водата в тъмното. Дясната ѝ ръка се беше вкопчила в перилото. За няколко минути се чувстваше заслепена, твърде напрегната, за да отпусне очите си в подчервено и парил. Огледа се и видя, че някои от другите също стискат перилото, но пък други бяха ухилени, някои от удивителната скорост и плющящия в ушите вятър, други несъмнено от предстоящия шанс да подложат на изпитание тренировката си. Повечето новобранци на Черната гвардия бяха оставени назад, както бе казал треньор Фиск, но в последния момент командир Железни бе решил, че дарбите на Тея може да се окажат от полза.

Сега тя трябваше да се докаже, а не беше готова. Знаеше, че не е готова.

Постепенно започна да се отпуска, едва доловимо в началото. Осъзна, че другата ѝ ръка се е вкопчила в предницата на туниката ѝ и мускала, който носеше под нея. Още не се беше отървала от него. Нямаше и да го направи, докато не се подпишеха и внесяха документите и монетите не се озовяха в ръцете ѝ. Някак си имаше чувството, че все още могат да ѝ ги измъкнат. Щеше да направи нещо, с което да се опозори, а Черната гвардия щеше да промени решението си и да я отхвърли. Разтвори юмрука си и пусна мускала.

Нямаше много за гледане освен вълните и скалата, издигаща се все по-огромна пред тях. Днес тук щяха да умрат хора и Тея не можеше да се отърве от предчувствието, че тя ще е една от тях.

Похождаха право към Руишки нос. Носът беше петстотин стъпки висок, само с кози пътеки нагоре по стръмния скат. Сигурно ги охраняваха и дори само един сигнал за тревога щеше да е достатъчен, за да бъде обречена на провал цялата атака.

Но командир Железни, изглежда, знаеше точно какво прави. Обърна ги на север и подходи към брега, след това обратно на юг, само на няколко стъпки от скалите. Докара ги до една голяма канара, приклекна и другите се струпаха около него.

— На двеста разтега оттук има кей, зад онези скали. Охраняван. Ще ви докарам до място на петдесет разтега от него. Привен, Сухаря, Котурната, вие сте най-добрите стрелци. Изпънете лъковете си. Ще се качите нагоре по скалата и стреляте от там. Тея, можеш ли да видиш дали стражите носят ризници под наметалата си от четирийсет разтега?

Тя кимна.

— Бих могла, но точно сега нямам достатъчно парил, за да…

— Това ще го оправим — каза той и махна на една черногвардейка.

Железни продължи да дава заповеди на другите, а жената извади малка магнезиева факла, подкани Тея да седне на палубата и покри главата ѝ с няколко наметала.

— Ще гори десет секунди. Ако ти трябва втора факла, кажи.

Да си сложиш тъмни очила и след това да използваш магнезиева факла бе някак странно, но от краткото време, прекарано с магистър Мартаенс, Тея знаеше, че не може да гледа пряко магическа факла, тъй че се присви и я драсна. Мъничката факла гореше превъзходно, нажежена до бяло. Тея лесно се изпълни с парил още първите секунди, но трябваше да изчака, докато факлата догори. Знаеше, че такова нещо струва цяло състояние, и изглеждаше напразно хабене.

После осъзна, че животът на петнайсет души зависи от тази малка факла. Може би не беше напразно все пак.

Щом факличката догоря, Тея смъкна наметалата. Нажеженият до бяло магнезиев пламък бе заслепил напълно нощното ѝ виждане. За миг си помисли дали да не накара очите си да се отпуснат, но може би превъзмогването на телесните ѝ защити не беше най-доброто решение.

Черногвардейците бяха измъкнали гребла и бавно подкараха плъзгуна напред. Стигнаха до скалната издатина, която трябваше да осигурява защита от морето за кея зад нея. Вълните, макар и в това спокойно утро, бяха такива, че черногвардейците с мъка задържаха съда на място. С тези вълни и заради височината на добрите за прихващане издатини, се наложи да помогнат на Тея да се качи на скалата. Тримата стрелци бяха по-високи от нея, дори и Котурната, който си беше спечелил прякора от това, че носеше обувки с дебели подметки, за да компенсират дребния му ръст. Всички продължиха пъргаво нагоре.

Тея запълзя нагоре към върха на скалата… и само шумоленето на кожа по камък я предупреди. Озова се зяпнала в ботуш на по-малко от педя от очите ѝ. Пазач.

Пазачът беше толкова изненадан, че намира тук някакво малко момиченце, че дори не повиши глас.

— Ей, какво правиш…

Главата му се отметна, щом една стрела прониза окото му и изби шлема.

Привен скочи под тялото на мъжа още докато той падаше и улови и шлема, преди да е издрънчал по скалите. Издъхващият мъж падна върху черногвардееца без никакъв шум.

Котурната пристъпи към двамата, приклекна и заби ножа си в основата на черепа на пазача. Гърченето спря моментално. Котурната извърна равнодушния си поглед към Тея и мълчаливо ѝ даде знак да се залавя за работа. Все още стъписана, тя се надигна и погледна.

На кея стояха трима войници и си бърбореха. И тримата имаха лъкове, но не бяха изпънати.

„Мъртви са и дори не го знаят все още.“

Кеят беше само петнайсет разтега дълъг и за него бяха вързани две малки лодки: полюшваха се сред вълните и скърцаха, щом подскочеха и се удряха в дървото на кея.

Тея изстреля лъч парил и видя, че и тримата са с ризници и шлемове.

— Всички са с риз…

Над нея звънна тетивата на лък. Тя се извърна и видя, че Привен изважда плавно друга стрела от колчана си. Гледаше по-надалече надясно. Тея толкова се беше съсредоточила върху кея, че дори не беше забелязала, че там има малка колиба за стражите. И двама души там бяха паднали — пред очите на мъжете на кея.

Привен вече се обръщаше към кея.

— Три — каза Котурната. Не броеше стражите, беше обратно броене и след миг три стрели излетяха във въздуха.

Най-далечният страж бе улучен отстрани в шията. Стрелата сигурно прекъсна гръбнака му, защото той падна мигновено, отпуснат и право във водата. Вторият страж притисна с ръка шията си, от която бликна кръв като фонтан. Шлемът на третия мъж отклони стрелата, насочена към врата му и той скочи във водата.

— Тръгвай! — изсъска Котурната и тримата стрелци затичаха надолу по пътеката.

Тея извади ножа си и ги последва — не знаеше какво друго да направи. Обърна лъча парил към малката колиба. Кожените покривала на прозорците все едно изобщо не съществуваха. Видя мъж в ризница да тръгва към вратата.

— Колибата! — прошепна тя. — Вратата!

Привен вече тичаше към колибата и когато вратата се отвори, стреля само от пет разтега. С подсиленото си от парил зрение Тея видя как мъжът вътре падна.

Котурната и Сухаря вече бяха на кея и се взираха във водата. Все още не се беше развиделило съвсем и вълните бяха тъмни. Тея изтича при стрелците и също се взря във водата.

Лъчът парил на Тея се вряза във водата и се разпръсна, но беше много по-добре от видимия спектър.

— Там! — каза и посочи. — Плува! — Мъжът плуваше — под водата — на двайсет разтега от тях, към брега на север.

— Мамка му! — изруга Сухаря. — Плува с пълна броня! Не мислех, че човек изобщо може да го направи. — Издърпа стрела от колчана. — Спипах го. — На Тея ѝ се стори, че видя смътен блясък около перата на стрелата.

Плуващият войник стигна до брега на още седемдесет разтега разстояние и бавно и тихо се надигна на повърхността. Стрелата на Сухаря го улучи в тила и той потъна. Тея бе готова да се закълне, че стрелата леко промени посоката си, докато летеше. Какво беше това, по дяволите? Магия ли?

— Храбър — каза Сухаря. — И безумно силен.

— Уверете се, че е мъртъв — каза командир Железни.

Сухаря видя, че Тея го гледа питащо. Вдигна пръст пред устните си. „Мълчи.“ Тя го послуша. Имаше по-важни неща.

От вратата на колибата Привен даде сигнал, който според Тея трябваше да означава „чисто е“, а Котурната му махна с ръка в отговор и попита Тея:

— Можеш ли да виждаш през стени и вода?

Беше стар за черногвардеец, от парийците с абаносова кожа и сини очи, дошли обикновено от благородни фамилии, но почти болезнено мършав в сравнение с командир Железни. Халото на очите му беше червено и прошарено с резки през ирисите.

— Само ако са достатъчно близо и достатъчно тънки — отвърна Тея. — Видях през кожата на прозорците.

— Тея — каза командир Железни, — ти тръгваш първа нагоре по пътеката, веднага. Гледаш за хора и капани. Сухаря ще е с теб след трийсет секунди. Смяната на пазачите може да дойде всеки момент. Искам да си горе преди да тръгнат надолу.

Черногвардейците вече носеха телата на убитите към кея, за да ги хвърлят във водата.

Тея ги спря и свали оръжейния колан, широката шапка и куртката на най-дребния убит. Куртката навлече върху дрехите си, затегна колана с меча и нахлупи шапката. По куртката имаше кръв, но тя изключи това от ума си.

Черногвардейците я изгледаха разбиращо. Тея напълни отново ръката си с небалансиран парил, за да направи факла. Устата ѝ беше пресъхнала и ѝ беше трудно да преглътне, но единственото, което трябваше да прави, бе да върви нагоре и да гледа. Можеше да го направи. Тръгна към пътеката и когато Сухаря я настигна, се почувства неизмеримо благодарна.

Останалите черногвардейци тръгнаха след тях. Тея поведе, а тримата с лъковете я последваха на трийсет крачки. Останалите бяха на десет крачки зад тях.

Скоро пътеката излезе от ниските храсти и се вряза в скалата на самия нос. Беше широка само три стъпки и някои от мъжете трябваше да се обръщат настрани, за да могат да се плъзнат покрай скалната стена. Самата тя беше изтъркана и огладена от други войници, които бяха правили същото десетилетия или столетия. Изкачваше се стръмно, на дълги зигзаговидни отсечки по фасадата на голата скална стена.

Тея разшири зениците си, за да вижда, и затърси капани или алармени жици, след което отново ги присви до видимия спектър. Магистър Мартаенс беше разправяла за един старец, който можел да се ориентира изцяло с помощта на парил. Възможно ли беше? В тази част на спектъра имаше толкова много шум, че Тея едва можеше да го повярва. Но не намери никакви капани.

Когато изкачиха половината от височината, Тея чу над тях гласове.

— … щяла, казва, стига аз да съм можел!

Поне четирима мъже се разсмяха, включително говорещият.

Тея погледна назад. За разлика от нея, черногвардейците изглеждаха спокойни. Но войниците бяха зад и над тях и идваха надолу, сякаш искаха да ги изпреварят за извивката на отсечката. Стрелците нямаха ъгъл, за да стрелят по тях, и ако ги изчакаха да завият, войниците със сигурност щяха да имат време да вдигнат тревога.

Тея се отдръпна от извивката, за да се скрие, и погледна назад за заповеди.

— Преброй ги — прошепна ѝ Котурната.

Двете групи вървяха към един и същи завой на серпантината на сто крачки напред и все повече се доближаваха една към друга. След още четирийсет крачки, ако слизащите войници погледнеха надолу, щяха да могат да видят изкачващите се черногвардейци.

Тея вдигна четири пръста, пет пръста, сви рамене. Командир Железни вече излизаше напред, високото му мускулесто тяло успя някак да се извие покрай другите черногвардейци на пътеката, сякаш не го дебнеше сигурна смърт при най-малката погрешна стъпка. Стигна до средата на колоната. Държеше дълго зелено луксиново въже. Зад него вървеше най-дребната черногвардейка, Фел7.

„Злокобно име точно сега“, помисли си Тея. Железни помогна на Фел да стегне здраво въжето около кръста си, а след това пусна краищата на въжето на останалите от колоната. Всички го сграбчиха здраво, освен двамата черногвардейци точно до Железни, които го хванаха за колана. Сякаш бяха способни да си говорят, без да изрекат и една дума.

Командир Железни погледна Тея.

— Преброй точно. Дай сигнал, когато са точно над нас.

Тея изправи рамене, дръпна шапката над очите си и се опита да уподоби походката на войник. Тръгна към завоя с бързи стъпки.

— Арвад! — викна един от идващите войници. — Защо си напуснал поста?

Номерът с преправянето на гласа бе да не се опитваш да го докарваш до бас — караш на лек тенор и късо. И се правиш на притеснен.

— Имаме пострадал! Отнесе го вълна! Зле е!

Изпъна ръка уж сочи към кея. Стоеше възможно по-близо до ръба, та черногвардейците да могат да я видят. С всички пръсти изпънати: пет; а после сви другите пръсти и остави изпънат само показалеца. Плюс един. Шест.

Махна на войниците да я последват, преди да са попитали още нещо, и се обърна. Стигна до ъгъла и посочи отново към кея, с протегната ръка. След това, когато войниците се озоваха точно над черногвардейците, свали ръката си.

Спускащите се войници бяха на по-малко от петнайсет стъпки от черногвардейците. Железни се обърна с гръб към стената, разкрачен за опора, а Фел застана пред него, почти в прегръдка, лицето ѝ срещу широките му гърди. Големите му длани я хванаха за бедрата.

След бързо отброяване Железни я подхвърли нагоре и тя кацна със стъпала в ръцете му на височина на раменете, а след това той я надигна над главата си. От ръцете на Фел се изстреля син луксин. Изпънатото зелено въже я задържа, а Железни се надвеси още и още навън, без да пуска стъпалата ѝ, тялото му застана диагонално на пътеката, задържано само от зеленото въже и двамата мъже, които го държаха за колана.

Фел не изстреля луксинови копия или стрели към мъжете горе. Вместо това изхвърли синя рамка срещу стената зад тях и просто я направи толкова дебела, че нямаше място къде да застанат на пътеката. Рамката ги избута навън. След като нямаше за какво да се задържат, това не отне много време.

И шестимата се претъркаляха от пътеката над черногвардейците. Само един успя да писне от изненада, докато летеше надолу към смъртта си. Но най-близкият се удари в зеленото луксиново въже, докато падаше. Продължи да пада, но Фел беше дръпната силно настрани. В същия момент спря да изстрелва син луксин, тъй че успя да отскочи към стената. Железни се надвеси безумно настрани, но не можа да скочи надясно, защото черногвардейците се бяха струпали плътно зад него. Вместо това се превъртя, хвана двете стъпала на Фел с едната си ръка и я протегна отстрани на издатината. Двамата черногвардейци от двете му страни трябваше да пуснат колана му, за да не ги изхвърли и двамата от ръба.

Железни леко постави Фел долу. Това обаче му струваше загуба на равновесието… и той падна от пътеката.

В последния момент пръстите му се вкопчиха в ръба. Черногвардейците издърпаха Фел и преди Тея да е успяла да мигне, многобройни луксинови въжета вече се бяха увили около командира. С тяхна помощ той се изкатери и стъпи на пътеката. Изобщо не изглеждаше уплашен.

— Всички са мъртви — каза спокойно. — Но трябва да побързаме.

Беше огледал най-спокойно резултата от акцията, докато висеше от ръба? Проклет да е!

Слънцето вече се беше издигнало и стана съвсем светло. Щом наближиха върха, Тея огледа напред и видя, че зад последния завой има здрава дървена порта, десет стъпки висока и с остри шипове отгоре. Чрез парила успя да види, че е подсилена с желязо и че зад нея има хора. Склонът покрай портата не беше толкова стръмен като останалата част от скалите, които току-що бяха преодолели, но беше твърде стръмен за изкатерване, докато над тях имаше въоръжени. Стори ѝ се, че различава очертанията на копия и мускети.

Едва бе успяла да докладва, когато топовете откриха огън. По време на цялото изкачване Тея толкова се беше съсредоточила само върху това да се задържи на пътеката и да следи за клопки, капани или приближаващи се войници, че почти не беше поглеждала към морето.

Гледката беше изумителна. Великолепна. Слънцето едва се бе вдигнало, заливът бе син и по-тъмно синьо-зелен, корабите, а сега и гъстите облаци дим, изригващи от бордовете, докато флотът на Хромария се опитваше да навлезе. Имаше само няколко малки кораба, държащи центъра на фронтовата линия на Цветния принц. Отвърнаха със залп.

— Лем — каза командир Железни. — Твой ред е.

Напред излезе дребен нервен мъж.

— Здрасти — каза той на Тея. Хвърли поглед към несъществуващите ѝ гърди, после нагоре към лицето, и настрани. — Аз съм Лем. Всъщност съм Вил. От Вилум, което ще рече Воля. Та от Вилум значи Лум, а от Лум — Лем. Иначе съм си Вил.

— Разбрах — отвърна Тея. „Да бе.“

— Номерът с Лем не е, че не е луд — каза Лем. — Тука сме все луди. Обаче Лем е луд по един особено ценен начин.

— И ти ще ми кажеш какъв е той — рече Тея, след като той отново хвърли поглед към гърдите ѝ. Не можеше да прецени дали е шантав, или просто никога не гледа хората в очите.

— Лем значи вярва, че може да направи всичко в служба на Черната гвардия. Лем вярва, че камъкът е като масло пред него. Малко е бавен, което е добре, защото инак сигурно щеше да е адски опасен. Това казват треньорите. Виж, Лем може да издълбае стъпенки в скалата, никакъв проблем. Има воля, пред която Андрос Гайл плаче като малко момченце. Нали ти казах, че истинското му име е Вил, от Воля, казах ти, нали?

— Каза ми — отвърна Тея.

Лем се изпълни със син луксин, а след това се наведе заговорнически към Тея и ѝ прошепна:

— Има нещо във водата.

Как беше влязъл в Черната гвардия този сбърканяк?

„Ценен сбърканяк. Като мен.“

Лем изпъна ръка и изчака. Отброяваше тихо числа.

— Четирийсет и едно, петдесет и три, четирийсет и седем, петдесет и девет, не, петдесет и три, петдесет и девет, шейсет и едно, седемдесет и едно, не…

Син луксин се изстреля от ръката му в камъка. Заби се здраво, хоризонтална пръчка, свързана с шип, който потъна дълбоко в камъка. От пръчката щеше да се получи добра дръжка — или стъпенка. Той я провери, като дръпна няколко пъти, за да се увери, че не е хлабава, после си пое дълбоко дъх. Махна с ръка и още осем шипа излетяха поред от ръцете му. Щеше да се получи чудесна стълба.

Син луксин — изстрелян в скала. Свети адове! Точно когато Тея си беше помислила, че нищо повече не може да я впечатли при черногвардейците.

Лем ѝ се усмихна, а след това бързо извърна поглед, сякаш забелязал, че очите им се срещнаха.

— Вярно име е Вил, видя ли?

„Видях.“

Командир Железни махна с ръка и Тея се закатери по импровизираната стълба. Беше почти на върха, когато чу стържене на желязо по камък и някой изрева заповед. Прозорецът беше отворен процеп над главата ѝ. След това видя топа, който се подаде от прозореца. Затисна ушите си с ръце миг преди оръдието да стреля.

Ударната вълна едва не откърти импровизираната стълба. А този изстрел бе последван от други, около полукръга на укреплението. Всички оръдия се дръпнаха назад, извън полезрението ѝ заради отката, но когато надигна глава, за да види дали ще може да преброи мъжете, които ги зареждат, през гъстия дим — парилът лесно се вряза през него, — Тея видя, че прозорците са с решетки. Имаше достатъчно пространство, за да се изтикат топовете напред и да щръкнат навън през решетките, но не достатъчно, за да могат черногвардейците да влязат. Може би… може би след изстрел човек щеше да може да се провре през дупката за дулото на оръдието.

Така че изпълзяваш пред оръдие и се надяваш да има достатъчно пространство, и атакуваш въоръжени мъже, които ще гледат към теб.

Тея по-скоро усети, отколкото чу как още няколко дръжки-стъпенки се забиха в скалата до нея, нагоре и покрай големите прозорци, чак до върха на укреплението. Погледна надолу и махна на командир Железни, че няма да могат да проникнат през прозорците. Лем вече изстрелваше нагоре друга стълба, която да обхване другата страна на прозорците.

Над скалата фортът се издигаше на няколко дървени етажа. За радост на Тея, височините не я плашеха, тъй като ставаше все по-замайващо. Там, където се опираха скала и дърво, имаше плоско място, достатъчно колкото да застанат трима души. Тежките греди на дървените стени на укреплението бяха забити дълбоко в червената скала. С помощта на парила Тея погледна през стените. Не можеше да види през самото дърво, но успя да надникне в пространствата, където кората се притискаше до кора. Дори и така беше размътено и не можа да види никого от другата страна.

Един черногвардеец застана до нея и тя видя, че другите се катерят по стълбата от другата страна. Погледна надолу — войниците все още стояха до малката порта под тях, загледани към морето. Ако се обърнеха да видят стрелбата на оръдията — а беше голяма гледка, тъй че беше напълно възможно, — щяха да видят черногвардейците. Но за миг, докато оръдията на форта бумтяха, Тея погледна към онова, което наблюдаваха войниците. Горяха кораби… най-вече кораби на Хромария, приближили се твърде много до укреплението.

Останалата флота се отправяше към една пролука в средата на протока. Малките кораби на Цветния принц — Тея не знаеше достатъчно за кораби, за да може да каже какви са — бягаха от тази зона. Но повечето от флотата на Хромария нямаше да могат да се справят. Тея беше видяла докъде стига огънят на оръдията и след като някои от флотата едва сега обръщаха, щяха да са в обхвата им още десет или петнайсет минути. За това време фортът можеше да изстреля стотици снаряди. Милостиви Оролам. Тея се обърна и ѝ се стори, че далече на запад смътно видя два плъзгуна — връщаха се, за да се включат в битката. Не бяха ли намерили зелената напаст?

— Колко войници? — попита я черногвардеецът. Имаше предвид вътре. Тя се съвзе бързо. Нищо не можеше да направи с кризите и глупостта по големия свят, освен да спре оръдията тук.

— Не виждам никакви — отвърна му шепнешком.

— Може би имаме шанс тогава.

Мъжът даде знак на другия екип и Тея видя, не на онази стълба има осем души, а още шестима чакаха под тях двамата. Черногвардеецът — Тея не му знаеше името — притегляше заряд срещу дървената стена и го постави колкото може по-далече.

Другият екип правеше втора стълба от луксин, просто подпряна на дървото като обикновена стълба. Качиха се бързо по нея и командир Железни даде знак да продължат.

Черногвардеецът избута Тея настрани и запали заряда. Той изгърмя силно и за миг Тея се изненада, че никой от вътрешността на укреплението не извика за тревога.

Разбира се. Нали стреляха с оръдия. Един взрив в повече нямаше да ги разтревожи.

С лостове луксин черногвардейците бързо раздраха стената около пробития отвор и нахлуха във форта. Имаше трупове навсякъде. Главно аташийци, но също така дрипави хора без никакви униформи и притеглящи, дори няколко цветни бяса. Вчера тук беше имало битка.

Укреплението беше огромно — покриваше Руишки нос под остра дървена корона и бе затънало дълбоко в скалата. Но нямаше почти никакви войници. Двама мъже пазеха портата, загледани към отсрещната страна на форта. Стрелците черногвардейци ги убиха в гръб — стрелите им пробиха ризниците с лекота. Екипът от другата страна намери батарейното отделение на върха на стената и го изби за секунди.

Тея затича с всички надолу по стълбището към същинския форт, след това по широк коридор и до дървена врата. Беше тъмно и запушено, но тя виждаше в подчервеното без усилие.

— Четирима отляво, петима отдясно. Изглежда, че бяс им дава заповедите в средата — прошепна тя. После затича на пръсти към коридора под рева на оръдията към друга батарея отвъд вратата.

— Трима вдясно, шест отляво.

Железни ѝ даде знак да остане на място. Извади тихо дълъг великолепен ятаган, който Тея не беше виждала досега. Дръжката беше инкрустирана с тюркоаз и абалон, а по гърба на острието имаше вмъкнато нещо, което приличаше на обгорено дърво. Железни не погледна оръжието, сякаш не можеше да понесе гледката, но го поднесе на Котурната, който се пресегна и докосна дървото на ятагана.

Щом дървото атасифуста лумна, двата екипа се задействаха. Черногвардейците нахлуха в помещението едновременно, Железни едва се виждаше през гъстия оръдеен дим, като великан, размахал огнен прът. Тея чу викове, ярост, ужас… и пистолетни изстрели. Собственият ѝ пистолет беше в потната ѝ длан, зареден и готов.

На отсрещната стена на коридора се отвори врата и един притеглящ надникна объркано. Видя Тея.

Пистолетът се вдигна нагоре сякаш по своя воля, кремъкът щракна, светнаха искри, последва стъписващо силният откат и горещ дим. Тея примига и видя притеглящия на пода в краката ѝ — лявото му око и четвърт от черепа ги нямаше.

Не беше мъртъв.

— Презареди — каза командир Железни в ухото ѝ. Беше се върнал някак си. Тя трепна и усети, че ръцете ѝ вече вършеха това, което ѝ се каза: зачистване, издърпване на спусъка, натъпкване на цевта. Командирът надникна в стаята, откъдето бе дошъл притеглящият, и след като се увери, че там няма никой, заби горящия си ятаган в гърба на мъжа, право в сърцето му, издърпа го и затича по коридора.

Тея затича след него, едва успяла да зареди отново, но изведнъж загубила всякаква охота да остане назад. Натъкнаха се на десетима вражески притеглящи. Тея залитна и спря, но командир Железни вече се носеше в стъпките, които приличаха на „йешан ка“, с ятагана в едната ръка и луксин в другата, и избиваше хора наляво и надясно. След миг другите черногвардейци се присъединиха към него и взривове светлина обагриха стените.

Тея нахлу едновременно с черногвардееца, който им беше гръмнал дървената ограда. Зиро. Да, казваше се Зиро, спомни си тя. Озоваха се срещу двама притеглящи, които вече трупаха светлина.

— Ти зеления, аз червения! — извика Зиро и скочи напред още преди Тея да е успяла да му отвърне.

Тея нападна притеглящия от нейната страна — същия, когото атакува и Зиро. Противникът от другата страна изстреля острие от луксин в Зиро. Той залитна, падна и погледна Тея сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупава.

„Сляпа съм за цветове, по дяволите!“

Зиро падна, но и двамата вражески притеглящи бяха свалени, убити от другите черногвардейци.

Озъбен червен бяс се самозапали пред тях и командир Железни изрева и извика на Тея да подгони… някого — тя не можа да разбере думите му през виковете и пламъците.

После видя някакъв младеж, който бягаше, и тръгна след него. Беше с бяла риза и наметало, и двете с широки ивици от много цветове: един от полихромите на Цветния принц. Затича по коридорите и изчезна. Тея го последва колкото може по-бързо.

Зави на ъгъла и налетя право на изпънатия му крак. Засада! Тя се плъзна по гладкия каменен под и видя, че пистолетът ѝ вече е в ръцете му. Помисли си, че пръстът ѝ е счупен от изтръгването му от предпазителя на спусъка. Момчето беше около седемнайсетгодишно, лицето му беше плувнало в кръв от счупените очила, стъклото бе порязало бузите му и клюнестия му нос. Насочи пистолета към нея и тя замръзна.

Десетина войници, въоръжени с мускети, притичаха до младежа. Трябваше да са били на някоя друга оръдейна позиция или в спалните. Той прибра пистолета, ухили ѝ се и каза:

— Убийте я, а после подкрепете мъжете вътре.

Тея не искаше да умре. Но не можеше да направи нищо. Оролам, нищо не можеше да направи! А след това, докато трима от войниците вдигаха мускетите си, усети как нещо невъобразимо огромно премина покрай нея, над нея, през нея — като нахлул вятър. И ѝ прошепна: „Ето така.“

Изведнъж чу отново гласа на магистър Мартаенс: „Ще изгориш до смърт.“ Но Тея бе съвсем спокойна. Никакъв страх. Ръцете ѝ се вдигнаха нагоре, с разперени пръсти. Резки пулсове ярък цвят заструиха от нея… нещо отвъд парил или парил, както никога нямаше и да помисли да притегли.

Имаше чувството, че е потопила ръцете си в огън. Войниците закрещяха, присвиха се, пуснаха оръжията си. Двама побягнаха. Няколко паднаха и се свиха на кълбо.

Тея чу стъпки на тичащи хора зад себе си и обърна рязко ръката си към тях, готова да убива.

Бяха черногвардейци. Тя спря и очите ѝ мигновено се присвиха за видимия спектър. Погледна ръцете си. Бяха непокътнати, но все още пареха. Обърна се отново към войниците, които бе обездвижила, като очакваше, че са се превърнали в овъглени коруби. Не бяха пострадали: само бяха замаяни и запосягаха за оръжията си, когато черногвардейците ги нападнаха.

Тея скочи на крака. Младежът, който ги командваше, бе един от избягалите, защитен от изстрела ѝ от телата на мъжете пред него. Затича след него.

Щом излезе на двора, го видя да се измъква през една пролука в портата.

Проклятие! Нямаше да го гони повече.

И ей така, изведнъж, битката сякаш свърши. Тея тръгна към батареята и затърка изтръпналите си ръце. Черногвардейците изобщо не губиха време да отпразнуват победата си — вече зареждаха оръдията под бдителния поглед на един от мъжете, който беше работил с големи топове.

Тея попита:

— Командире, Зиро ще…

— Мъртъв е — отсече командир Железни. Беше угасил ятагана си, но по острието имаше сажди, кръв и кървави косми. — Момчето? Полихромът?

— Успя да… — започна тя, но командир Железни вдигна пръст, отиде до прозореца и попита:

— Привижда ли ми се?

Черногвардейците отидоха при него. Ванзер, зелен, рече:

— О, не. Усещам го.

Битката в морето все още беше в разгара си. Флотът на Хромария като че ли дори не беше забелязал, че огънят от форта е спрял, и корабите продължаваха да плуват към средата. А флотата на Цветния принц се беше разкарала.

Но черногвардейците гледаха самото море. Точно под центъра на бойния фронт имаше огромен кръг с различен цвят, поне една левга в диаметър.

— Примамили са ни точно към средата на пролива — каза Железни.

Точно в центъра на онзи огромен тъмен кръг.

Огромна колона изригна от водата и предизвика огромни вълни, които удариха корабите. На стотици разтези от нея, в кръг, изригнаха други, по-малки колони. Приличаха на кули.

Една изникна от водата точно през корпуса на един галеон и го вдигна във въздуха като играчка. Корпусът се разцепи и изсипа мъже и снаряжение във водата.

Сякаш самото море подскочи в диск цяла левга широк и напастта изплува над повърхността. След миг водите се свлякоха надолу помитаха корабите, разбиваха ги… а след това водата се заизлива на огромни порои от новоизникналия остров — във всички посоки.

Някои кораби като че ли щяха да извадят достатъчно късмет да избягат от изригващия остров, но лози, дебели колкото дървесни стволове, щръкнаха навън, щом островът изплува на повърхността. Гора от лози, живи, сграбчващи като пипала на кракен заплющяха… не от едно място, а от стотици. Напастта бе жив гърчещ се килим.

Макар очите на Тея да не можеха да ѝ кажат, тя не се съмняваше какъв е цветът. Дивотата на зеленото удари притеглящите като плесница.

Корабите, които не бяха разбити, заседнаха на зеления остров обездвижени.

За една минута флотата на Хромария просто изчезна. Хиляди убити. Битката за Ру беше изгубена.

А на самия остров се появиха стотици хора. Изпънаха ръце към небето и нагоре се изстреля светлина от стотиците зеленоцветни бесове. Малка група в центъра на тази зелена армия се сражаваше с тях — мятаха около себе си всякакви други цветове.

— Това са черногвардейци — каза някой. — Призмата е там долу. Сражава се. Срещу всичко онова.

Милостиви Оролам. Нямаха никакъв шанс.