Заслепяващият нож

13.

Щом излезе от плъзгуна и стъпи на Острова на ясновидците, Гавин се усмихна. Карис беше извадила атагана си и бе насочила пистолета си към най-близкия мъж.

Хората стояха в безредна тълпа, но бяха въоръжени с мечове, мускети и копия. Малко общи неща имаше между тях: бяха дошли от всичките Седем сатрапии, светлокожи и тъмни, мръсни и чисти, облечени в коприна и във вълна. Няколко имаха трето око, нарисувано на челата им с въглен. Някои от третите очи бяха нарисувани изящно, а други — грубо и накриво.

Общото между всичките тези мъже и жени беше едно: всеки от тях бе намерил достатъчно религиозна преданост, за да прекоси рифовете с малка лодка и да дойде тук — и всичките бяха притеглящи.

Една жена излезе напред. Беше джудже, висока едва над кръста на Гавин, с къси ръце и крака, с торс като на жена на среден ръст. На челото ѝ беше татуирано пламтящо око.

— Няма да притегляте тук — каза тя.

— Аз ще реша това — отсече Гавин.

Вместо да се ядоса, тя се усмихна.

— Предречено е.

Ясновидци. Чудесно.

— Някой предсказал ли е, че щях да кажа това? — попита Гавин.

— Не. Само че ще се държиш като задник.

Гавин се засмя.

— Тук май ще ми хареса.

— Идвате с нас — заяви тя.

— Тъй ли? — попита Гавин.

— Това не е покана.

— Е — отвърна Гавин. — Когато нямаш сила да наложиш подчинение, по дефиниция отправяш покана. Как се казваш?

— Каелия. Когато се уморя, ще ме носиш — каза тя невъзмутимо.

— С удоволствие.

Изщракването на ударник ги прекъсна. Карис насочи пистолета си право в третото око на Каелия. Мъжете пък насочиха мускетите си към нея.

— Опитате ли нещо, ще ти пръсна черепа — каза Карис.

— Бялата Черна гвардия. Казаха ни, че ще си убедителна.

Карис пусна ударника на пистолета си, прибра го и затъкна атагана си в ножницата.

— Премислих — каза Гавин. — Кого ме водите да видя и колко далече е тя?

„Тя“ беше предположение. Гавин всъщност малко знаеше за религиозната вяра на ясновидците. Смяташе, че тук не съществува единна вяра, но знаеше, че изправени пред биологични факти, културите си правят собствени интерпретации. Женските притеглящи обикновено притегляха по-успешно, защото повечето можеха да виждат цветовете по-точно, и обикновено живееха по-дълго от мъжките притеглящи. Културите, които бяха решили, че това означава предпочитание на Оролам към жените, едва ли биха допуснали, че ще бъдат управлявани от мъж.

— Третото око обитава в подножието на връх Инура.

Гавин посочи към най-високия планински връх. Беше обрасъл със зеленина, тоест не толкова висок, че по него да не растат дървета, но все пак си беше доста вървене.

— Какво е това, пет часа вървене оттук?

— Шест.

— Предполагам, че нямате коне? — попита Гавин.

— Имаме, но човек върви пеш, за да види Третото око. Това е поклонничество. Дава на човек време да подготви душата си за срещата.

— Аха. Е, когато Третото око дойде да ме види, може да язди. Искам като дойде тук да е в добро настроение.

Каелия сякаш задъвка бузите си отвътре.

— Така беше предречено.

— Предрекла е, че няма да ида ли? — попита Гавин.

— Не, пак за задника.

Мъжете наоколо се изсмяха.

— Щом казваш. Знаеш ли, имам работа. И то точно тук.

Каелия огледа своите двеста въоръжени мъже.

— Бих могла да настоя. Тези мъже не са просто въоръжени, те са и притеглящи.

— Аз съм Призмата — отвърна Гавин все едно тя все още не схващаше. — Мислиш ли, че двеста мъже могат да ми попречат да направя каквото Пожелая?

Каелия се поколеба.

— Мисля, че търсиш ненужен конфликт.

Карис само изсумтя.

Понякога Гавин си мислеше, че светът е пълен с малоумни. Силата можеше да е нож, но понякога трябваше да е сопа. Човек като командир Железни можеше да говори кротко, защото вдъхваше страхопочитание на хората с физическото си присъствие. Гавин трябваше да чертае линии и да ги налага, защото не се доверяваше на други да го направят вместо него. Трябваше да го прави, защото ако се позволеше на други да основават решенията си на допускането, че е слаб, щеше да е нужна груба сила, за да ги разубеди. Възпирането е по-евтино от поправката.

Но това, което каза за Пожелаването, не беше подхвърлено току-така. Притеглящите винаги налагаха волята си на света. Сред най-мощните притеглящи винаги имаше немалко луди кучи синове и тъпи кучки. И понеже всичко зависеше от тях, ги търпяха. Самия Гавин — най-вече.

Но колкото повече сила имаш, толкова по-трудно е да разбереш какво има извън силата ти.

А имаше удоволствие в това да видиш как други правят каквото ти искаш. Гавин го усети сега, когато Каелия строи хората си и тръгнаха. Гавин можеше да си каже, че беше важно да наложи властта си енергично заради това, което трябваше да направи, и да подготви ясновидците за още по-горчивото хапче, което щеше да им даде да преглътнат. Беше вярно, но и той трябваше да внимава.

Още преди да се отдалечат, Гавин пое обратно към брега.

— Имаме една седмица — заговори на Карис. — Този залив е прекалено широк и ще трябва да изградим вълноломи от тук до ето там и после до ей там. Ще трябва да разчистя рифовете. Мисля да ги разчистя зигзагообразно, тъй че ако дойдат нашественически кораби, ще заседнат, но ние ще сме отбелязали безопасния път, за да могат местните да насочват трафика. Подвижни шамандури? Също така не съм решил колко широк трябва да е безопасният проход. Ако е много тесен, пречиш на продоволствието да стигне до града и просто става прекалено скъпо тук да живеят много хора, но ако е много широк, рифовете вече няма да са препятствие. Тъй че съображенията ти са повече от добре дошли. Освен това ще ми трябва помощта ти да определим най-главните неща, които трябва да построя, за да дам на хората си добър старт. Прочистваме ли джунглата… и ако да, как? Трябва ли да построим стена срещу местните животни, срещу местните хора? Трябва ли да се опитаме да построим някакви къщи, или това ще е твърде много работа?

Карис го гледаше.

— Знаеш ли, всеки път, когато си помисля, че те познавам… Ти наистина го правиш това, нали? Основаваш град. Замисляш го като главен център.

— Не и през живота ми. — Гавин се усмихна.

— Знаеш ли, ако продължиш да променяш всичко, което докоснеш, нищо няма да е същото след пет години.

Пет години. Очакваше се това да е остатъкът от срока му като Призма. Но той вече умираше и много скоро Карис щеше да го забележи.

— Да — отвърна ѝ. — Надявам се да не е.

Пет години и още пет велики цели. Само дето разполагаше само с една година.