Заслепяващият нож

105.

— Примамих те тук по лъжлив повод — каза Андрос Гайл, щом Кип влезе в тъмната каюта. Червения беше взел капитанската каюта, разбира се, и макар да беше сложил завеси на прозорците, съвсем не беше толкова катранено тъмно като в собствените му покои в Хромария. Кип беше забравил да попие свръхвиолетова светлина, преди да влезе, тъй че оставаше на милостта на смътната светлина и на ушите си. Но лукслорд Гайл изглеждаше в необичайно добро настроение, а това накара Кип да е бдителен. — Не искам да играя с теб. Искам да се извиня — каза Андрос.

Кип си спомни за очилата, които носеше, и си сложи подчервените. Не помогна чак толкова.

— За какво? — попита той. Можеше да се сети за десетина причини старото чудовище да трябва да му се извини, но не можеше да си представи, че би се извинил за която и да е от тях.

— Затова, че се опитах да уредя да те убият.

— Какво? — попита Кип.

— Повярвай ми, мислех, че ти ми дължиш извинение, че отказа да умреш. Но ето, че аз ти се извинявам.

— Ще трябва да се постараеш повече — каза Кип.

Очертан на фона на смътната светлина, прозираща под едната завеса, и блеснал в подчервено, Андрос Гайл се напрегна, ръцете му се свиха в юмруци.

— Не забравяй какво си, момченце! — Отпусна юмруци. — Едва-що беше дошъл в Хромария и синът ми едва те познаваше. Ако беше изхвърчал от балкона и беше умрял, щеше да е много кратък скандал, раздухан случайно, подновен пет-шест месеца по-късно, когато щях да съм намерил ново доказателство, че жената, претендираща да ти е майка, е признала, че лъже, след като е взела пари от съперничеща фамилия, за да опетни Гавин. И всичко щеше да бъде забравено. Щеше да си просто поредната атака срещу фамилия, която е устояла на хиляда атаки, глупав опит да бъде опетнен един велик дом.

— Наставница Хелел? Ти ли прати онази дебелана, която се опита да ме хвърли от кулата? — попита Кип. Андрос продължаваше да говори, но Кип все още не можеше да възприеме чутото в началото.

— Така ли се казваше? А, и да добавя — аз платих на онези идиоти в тренировъчния ти клас за Черната гвардия да те блокират. Не успяха, нали? Все едно, съжалявам.

— Съжаляваш? — попита Кип невярващо. Сякаш това беше достатъчно?

Видя как една вежда се повдигна над една от големите лещи, сякаш старецът се чудеше колко глупаво е това дебело момче пред него. Андрос Гайл вдигна пръст.

— Искам да го знаеш, Кип! Не съм се извинявал на никого от двайсет години.

— Поласкан съм.

Старият мъж предпочете да пренебрегне сарказма му.

— Добре, ако това вече е зад нас, може би ще ти е приятно да поиграем на Девет крале?

— Какво?! Не! Ти се опита да ме убиеш! Не можеш да… не можеш просто да се опитваш да убиваш хора, защото са неудобни.

Главата на Андрос Гайл се кривна като на куче — явно не можеше да разбере това толкова странно момче.

— Реалността е друга.

Но Кип усети как светът посивя.

— Всичко това е параван. Отвличане. Ти уби Лусия — каза той. Видя я отново в ума си. Видя лицето ѝ, плувнало в кръв, шията ѝ, разкъсана от куршума, бликащата кръв, кръв, кръв. Потръпна.

— Коя? — попита Андрос.

— Момичето от черногвардейския ми клас.

— За какво говориш? — попита Андрос.

Кип се разколеба.

— Някой се опита да ме застреля на тренировката. Вместо мен убиха нея.

Старецът поклати глава, сякаш Кип беше пълен тъпак.

— Защо да си правя труд и разходи да те блокирам от Черната гвардия, ако съм смятал да те убия преди да можеш да влезеш? Исках да си провал, а не труп.

— Може би си искал да се осигуриш двойно, че ще ме спреш.

— Хубаво е, че имаш такова високо мнение за себе си, но използвай поне малко тъпото си мозъче. Всички тия обвинения! Отново! Ако те бяха убили, щеше да има разследване. Момчетата, които се съгласиха да те блокират от Черната гвардия, щяха да излязат напред. В края на краищата едно е някой да се провали и да трябва да се опита следващия сезон, но съвсем друго е да го убиеш. Започваш да убиваш хора и нечии съвести започват да се обаждат. Мислиш ли, че бих оставил печата си там, където ще се види току-така? Мислиш ли, че бих се провалил два пъти по един и същи начин? Не, момче, повярвай ми. Ако исках да си мъртъв, щеше да си мъртъв.

Колкото и оскърбително да беше, според Кип вероятно беше истина. Всъщност най-вероятно беше истина, защото Андрос Гайл искаше да го обиди, да го унизи.

— И защо се опита да ме блокираш от Черната гвардия?

— За да попреча на сина си. Той има планове за теб и ми се опълчва. Трябваше да бъде наказан, да му се напомнят определени… истини. Правила.

— А защо ми го казваш сега? Какво искаш? — Кип не се и съмняваше, че омразният старец има план. Искаше нещо от него. — Мога да кажа…

— На кого ще кажеш? Хайде стига. — Андрос Гайл махна небрежно с ръка и Кип осъзна, че старецът е прав. Никой нямаше да приеме за истина думите на Кип, особено при пълна липса на доказателство. — Кип, трябва да ти кажа нещо и не очаквам да ми повярваш, но може би някой ден ще го направиш. Дължа живота си на тебе, момче. О, не в някакъв мелодраматичен смисъл, разбира се. Жена ми — твоята баба — ме остави и извърши самоубийство. Макар и самоубийството на Освобождаването. Обичах я. Живеех заради нея. А тя ме отхвърли, предпочете да умре, вместо да прекара още ден с мен. Изправял ли си се някога пред толкова дълбоко отхвърляне?

Кип помисли за майка си, избрала да разбие мозъка си с плъша трева или всякакъв друг опиат, който можеше да намери, докато го забрави — тя извършваше бавно и не толкова благородно самоубийство ден след ден. Но Андрос Гайл търсеше съчувствие.

— Исках да умра. Мислех да я последвам и да прережа вените си във ваната. И знаеш ли какво ме спаси?

— Аз? — попита Кип подозрително.

— Ха! Не се самозалъгвай. Деветте крале. Отвличанията ме спасиха. Дори на това старо сърце му трябва време, за да се измъкне някак си от скръбта, но тези отвличания ме опазиха жив достатъчно дълго, за да успея. Дребните изтезания над теб ангажираха ума ми, даваха ми нещо, което да очаквам. Дали Кип ще се провали? Какво бих могъл да измисля да му отнема, когато загуби играта утре? Как още бих могъл да те изпитам, по начин, който да те напрегне до предела, но да ти даде някакъв шанс за победа?

— Не ти ме остави да спечеля. Защо сега казваш, че…

— Ха! Мислиш, че умът ти може да се сравни с моя ли? Е, ще те оставя да се чудиш. Сега си затвори устата, опитвам се да ти благодаря.

Кип се смълча унило, почувствал се изведнъж отново като дете. Ядът му бе минал и сега той се чувстваше безсилен във властното присъствие на Андрос.

Старецът въздъхна.

— Е, благодаря ти. Това е всичко.

— Всичко ли? — попита Кип.

Старият мъж се отпусна в стола си. Намръщи се.

— Ти си спечели уважението ми, Кип. Преодоля враждебността, която щеше да прекърши по-слаби мъже. Изненада ме. Не веднъж, а няколко пъти. Когато мисля за теб, съм отвратен и съм разочарован, че синът ми е могъл да създаде… това. И все пак, въпреки тия тлъстини и тази голяма уста и тази пълна липса на самообладание, тези тирейски маниери и… — Махна с ръка, все едно у Кип имаше още много неприемливи неща, но това е несъществено. — Въпреки всичко, Кип, ти последователно печелиш. — Гласът му стана хриплив. — Загубих жена си и всичките си момчета, по един или друг начин. Може би съм виновен отчасти за това. Но ти, Кип, ти доказа, че си Гайл. Няма да ти преча повече.

Извърна лице и махна на Кип да си ходи.

Кип бавно закрачи към вратата, объркан.

— Навярно… — каза самотният старец в тъмното. — Навярно някой ден бихме могли да изиграем последната игра, която ми дължиш.

Кип излезе и затвори вратата под неодобрителния поглед на Гринуди.