Заслепяващият нож

97.

„Макар много да е взето, много остава“, казваше Гевисън.

Гавин мразеше поетите. Двамата с Железни бяха взели храна и оръжия и излизаха в открито море.

— Ще се снаряжиш ли? — попита Гавин, докато навличаше бронята.

— Плъзгал съм с вас и преди — отвърна Железни.

— И?

— Предпочитам да не се стягам в тежести, когато може да ми се наложи да плувам.

А, да, не всеки можеше да плува в пълна броня.

— Ветровито е днес — каза Железни.

Само това каза, но на Гавин не му беше трудно да се сети, че не гори от нетърпение да се понесе с изключително висока скорост над големите вълни. Нищо чудно, че не искаше бронята си.

След минута вече бяха над вълните. Както и преди, Железни беше чудесен партньор на плъзгуна и съчетаните усилия на двамата дадоха възможност с помощта на перките Гавин да издигне плъзгуна почти над водата. Това беше добре, защото водата днес бе развълнувана, вълните стигаха до два разтега височина. С добре стабилизираните перки на плъзгуна Гавин бе в състояние да задържи съда почти равно. Ако бяха на повърхността, щеше да е ужасно пътуване, невъзможно всъщност.

След няколко часа обаче се измъкнаха от лошото време.

Наближиха аташийския бряг и Гавин плъзна на запад, докато не видя залив, който му беше познат. При невероятната скорост, с която бяха пътували, и невъзможността да засичат навигационни данни насред вълните, се бяха отклонили на трийсет левги от курса. Толкова голяма грешка за нормален кораб щеше да означава още ден по море. Не и за тях.

Бяха изпреварили армията на Цветния принц и бяха твърде далече на юг. Железни притегли бинокъл и видяха няколко илитийски кораба. Търговски, за да снабдяват армията. Цивилни, но цивилни, които вероятно имаха оръдия и барут и които щяха да предизвикат хаос сред мирните и невинни граждани на Ру.

Гавин погледна Железни. Командирът поклати глава.

Беше прав. Разузнаването първо. Боят — след това.

Плъзнаха през смарагдовите води край Идос, като го заобиколиха отдалече. Хора на кулите с телескопи с фини лещи щяха да ги видят много преди да са успели да съберат някаква информация. Подминаха още кораби: почти всички плаваха на запад, несъмнено също за да снабдяват армията.

Това не беше добре. Няколко илитийски кораба можеше да са просто на предприемчиви търговци, които знаеха, че могат да си докарат бърза печалба. Но гледката с десетките галери от Идос, кокаси от Рутгар (безсмислено, защото ги притежаваха много търговци) и каравели от Гаристън означаваше, че управлението, което настъпващата армия бе оставила зад себе си, наистина полага всички усилия да поддържа нашествието. Което пък означаваше сравнително добро управление. Както знаеше Гавин, първият знак за неприятност беше, когато градовете, които си подчинил, престанат да ти изпращат припаси. Ако Гаристън само за няколко месеца беше превърнат в град, който можеше да изнася стоки, това означаваше, че Цветния принц се справя по-добре с управлението му, докато го няма в града, отколкото алчния губернатор от Рутгар, докато беше там. Лоша новина.

Останалата част от деня прекараха в разузнаване, без да посмеят да се доближат много до Руишки нос, където фортът несъмнено щеше да има добри наблюдатели, но отбелязваха точно колко кораби подминаваха, както и местата, където можеше да са пропуснали кораби. Най-важното, което научиха просто от позициите на корабите, беше, че Гавин е прав. Армията беше може би на шест дни път от Ру. Това означаваше, че корабите, идващи на помощ от Хромария, ще пристигнат едва ден преди армията на Цветния принц. Стига времето да беше благоприятно.

Времето не бе достатъчно. Доста време отнемаше да се пренесат на място буретата с барут в град под обсада. Отнемаше време да се прецени къде са най-добрите позиции за стрелба и да бъдат обучени хората да ги помнят в разгара и паниката на самата битка. Отнемаше време да се организират лазарети и спални помещения на най-логичните места и да се определи кои части с кои да си съдействат, и за офицерите да преценят кои от офицерите на съюзниците им са тъпаци. Координация, логистика, резервни планове, укрепени пунктове, кои места трябва да бъдат отбранявани с цената на всичко и кои може да бъдат отстъпени и след това върнати на тежка цена за врага… всички тези неща отнемаха време. Не беше достатъчно просто да поставиш няколко хиляди души в един град, а Гавин се опасяваше, че точно това ще направи баща му.

Андрос Гайл, при цялата му интелигентност, беше политик и притеглящ, но не и пълководец. Гавин не можеше да го мрази заради това. Така виждаше и самия себе си. Мъже като Корван Данавис бяха силни в други неща и Гавин се беше научил да разчита повече на него, отколкото на себе си. В битката при Хребета на Ивор беше видял един взвод, смален наполовина, изолиран и здраво притиснат на левия фланг на армията. Ако те рухнеха, фронтовата линия щеше да се разкъса и врагът щеше да ги превъзхожда числено поне три пъти.

Дазен беше отменил щурма, който беше замислял, за да ги подкрепи.

Генерал Данавис го беше спрял.

— Познавам тези мъже — беше казал. — Ще издържат. Тръгвай.

Дазен го направи и спечели битката. Без атаката му в центъра центърът щеше да се е разбил. Дори не беше видял това, не беше разбрал колко зле е центърът, докато не пристигна там с двеста конника и петдесет конни притеглящи. Корван го беше разбрал и се оказа прав за взвода на фланга също така. Но ако Дазен бе направил каквото възнамеряваше, щяха да загубят. Той може би щеше да се спаси, но армията му щеше да е унищожена.

Андрос Гайл, от друга страна, никога нямаше да се довери на друг човек повече, отколкото на себе си.

Гавин и Железни се върнаха след залез-слънце, като гребаха последните няколко левги, за да скрият плъзгуна. Не се върнаха в Хромария обаче. Вместо това пресрещнаха първите кораби на нашественическата сила.

Железни отиде да провери къде са настанени черногвардейците, а Гавин тръгна да потърси генералите. Осведоми ги за всичко, което беше открил, и пренебрегна въпросите им за това как е научил точните местоположения на вражеските кораби в реално време и отвъд половината море.

По-лошото беше, че глупаците не му повярваха.

Гавин се погрижи един секретар да запише всичко и каза:

— Просто съставете два комплекта планове. В единия правите това, което вече сте планирали да правите с малкото данни, които имате. В другия планирайте все едно, че всичко, което ви казвам, е вярно. Много скоро ще знаете кои планове да използвате.

След това ги остави и отиде в каютата на някакъв благородник, който я беше опразнил веднага щом хората на кораба видяха, че Гавин пристига. На другия ден щеше да се върне и да потопи колкото кораба е възможно. Проклето нещо беше войната. Не обичаше да убива търговци, а още по-малко обичаше да убива роби, принудени да гребат на корабите им, но трябваше да се отнеме на врага това, което го правеше силен.

„Оролам, ако ти съществуваше, ако вървеше по земята като човек, какво щеше да направиш?“

На вратата се почука. Понякога Оролам наистина беше бърз.

Оказа се Кип.

— Кип? — възкликна Гавин изненадано.

— Да, аз съм.

— Не исках да кажа, че съм забравил кой си.

— Да… в смисъл, не. Разбира се, че не си.

Гавин се усмихна, въпреки че беше капнал от умора, и подкани момчето да влезе.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза Кип. — Изтърсаците… искам да кажа, новоприетите в Черната гвардия…

— Знам как наричат новобранците, Кип — прекъсна го Гавин с усмивка. Дълго време отнемаше, докато човек си спечели уважение сред черногвардейците. Зайци, изтърсаци, завързаци, дребосъци — наричаха ги с всевъзможни обидни имена и това не спираше до последното изпитание. Дори и тогава първите години за един черногвардеец обикновено бяха ад.

— Да, разбира се. — Кип се изчерви. — Командирът казва, че идва война, а няма как да се подготвиш за война, освен да си достатъчно близо, за да помиришеш дъха ѝ. Ние ще помагаме с местенето на припаси и цивилни. Ще сме извън предните линии, но не в пълна безопасност, така каза.

Каза го с толкова зрял тон и с такава увереност, че Гавин погледна незаконния син на брат си с нови очи. Четирите месеца бяха променили момчето. Все още беше трътлест — може би винаги щеше да си е такъв, — но както можеха да правят само младежите, беше поотслабнал. Тлъстината, която бе закръгляла лицето му и смекчавала чертите му, се стапяше. Силното очертание на брадичката и волевото чело бяха изцяло на Гайл. Беше широкоплещест, а мишците му, макар и все още неоформени, бяха огромни. Днес самочувствието му се беше извисило, разбира се, след като тъкмо го бяха приели в Черната гвардия. Щеше да се смачка отново — поне още десетина пъти. Момчетата, особено дебелите, могат да приличат на мъже един ден, но им отнема много повече време, докато се помирят със себе си. Но този Кип сега, това беше мимолетен образ на Кип, какъвто можеше да стане един ден.

И Гавин харесваше този Кип.

„На някои от нас им отнема много повече време, докато се помирят със себе си, нали?“

Докато гледаше сина на брат си, Гавин се почувства разкъсан от тъга. Никога нямаше да има свой собствен син. Дори да постигнеше непостижимата си цел, което изглеждаше все по-малко вероятно с всеки изминал ден.

Усети, че мълчанието му се е проточило прекалено, и каза:

— Планът е добър. Кажи на останалите изтърсаци, че ще загубим този град, тъй че да не им минават никакви геройски идеи в главите. Героизмът е чудесно нещо, но похабеният напразно героизъм означава, че няма да можеш да помогнеш в решителния ден.

— Треньор Фиск ни казваше същите неща. Освен това за загубването. — Кип се намръщи. — Но ти благодаря. Че ми казваш истината.

„Благодаря, че ми казваш истината.“ Е, в това твърдение ако нямаше някаква горчива ирония, Гавин беше пълен глупак.

— Искам да дойда с теб утре — каза Кип.

— И какво те кара да мислиш, че ще ходя някъде утре — освен факта, че всички ние вече пътуваме, тъй че си с мен по подразбиране?

— Ти си промахосът. Все едно дали те наричат така, или не. Искам да се сражавам до теб.

„Толкова готов да се сражава. Но аз бях ли по-различен? Колко хора убих, преди наистина да разбера какво означава да убиваш?“ Гавин потърка чело.

— Утре ще убивам хора, Кип. Хора, които не са заслужили точно да бъдат убити. Едно е да убиеш бяс, или убиец, или пирати, или човек, който нахлува в твоя град или дом, готов да изнасилва, да убива и граби. Друго е да убиеш търговец, чиито стоки ще носят смърт, но който лично просто иска да си изкара прехраната. Човек, който си има деца вкъщи, жена, която ти правиш вдовица, и бедстваща при това.

— Всички избираме страна — каза Кип.

— Толкова просто ли е? — попита Гавин.

Кип застъпва нервно от крак на крак, но кимна.

— Чухме от различни шпиони, че Лив Данавис сега е с Цветния принц. В армията му. Тъй че кажи ми, Кип, ако видиш Лив Данавис на палубата на един от онези кораби, готвеща се всеки момент да хвърли граната към нас, ще я убиеш ли? Без колебание, преди тя да е могла да убие нас?

Кип преглътна.

— Б… брадата на Оролам! Надявам се, че той ще ни спести необходимостта да правим такъв избор.

— Ако Оролам ни пазеше от такива избори, нямаше да сме тук, Кип.

— Как е могла да тръгне с тях? Те са чудовища. Буквални, истински, чудовища от плът и луксин.

— Идеалистите съзряват лошо. Ако не могат да надраснат идеализма си, стават двуличници или слепци. Лив е избрала слепотата, фиксирала се е толкова много на недостатъците на Хромария, че вярва, че тези, които ни се противопоставят, трябва да са образцови. Това, че не сме съвършени, не казва нищо за враговете ни, Кип. Нищо. Както се оказва, те са по-скоро лоши. Толкова лоши, че тяхното управление би било катаклизъм, но това не означава, че нямат и някои добри страни за нас. Не означава, че всеки глупак, който работи за тях, е зъл. Просто означава, че трябва да бъдат спрени. Като ги убием, ако е необходимо. Това е светът, в който влизаш, Кип. Тръгвам утре на разсъмване. Ще взема разрешение от командира ти да дойдеш с мен, но ако не можеш да убиеш Лив в случай, че се наложи, не идвай. Няма да те укоря за това като мъж, но като войник няма да искам да ми пазиш гърба.

Кип не отговори веднага и Гавин изпита още по-голямо уважение към него заради това.

— Благодаря — отрони най-сетне момчето. — Не ми харесва, но оценявам честността ти.

„Честност? Когато казвам истината за това и лъжа за всичко останало? Оцени още нещо, момче. Аз съм лъжец до мозъка на костите.“