Заслепяващият нож

34.

— Тази рокля е неуважение към красотата ти — каза един младеж, когато Лив излезе от склада, зает от няколко останали без дом жени и децата им в Гаристън. — А това жилище е неуважение към дарбите ти. — Усмихна се с усмивката на мъж който знае, че е великолепен. — Аз съм Зимун. Твоят наставник.

И щеше да е великолепен, ако целият му вид не се разваляше от превръзката на носа и черните кръгове около очите. Зимун изглеждаше на шестнайсет-седемнайсет, на възрастта на Лив, но може би бе по-голям или може би просто се държеше като по-голям. Имаше гъста къдрава коса, орлов нос, който изглеждаше още по-голям от превръзката над него, широка уста и съвършени бели зъби. Аташийска кожа, гъсти вежди, светлосини очи и многоцветен кръг под халото. Носеше нова бяла риза — кой имаше нови ризи след гигантска битка? — а ръкавите до лактите бяха покрити с многоцветни предпазители с пет дебели ивици цвят на бял фон. Носеше искрящо чисто наметало, повтарящо многоцветието, от мътно черна ивица за подчервеното до червено, оранжево, жълто и зелено. Петцветен полихром. Пет!

В Хромария имаше може би не повече от двайсетина субхроматични полита. Може би още няколко, все още обучаеми. Това момче може и да се държеше наперено, но имаше сериозна причина за това.

Непоносимо.

— Бой ли си загубил? — попита Лив. Колко грубо!

— Провалих опит за покушение всъщност. Получих юмрук в лицето. И ме набиха заради провала, щом се върнах. След като преплувах през вода, гъмжаща от акули. — Младежът се усмихна.

— Шегуваш се.

— Щеше да е ужасно чувство за хумор, ако се шегувах. Не е много смешно, нали?

— Сериозно ли говориш?

— Втория път май се получи. Хайде, трябва да те измъкнем от тези дри… дрехи и да те пъхнем в нещо по-прилично.

Беше наставникът ѝ, наложен ѝ от самия лорд Всецветни, тъй че според Лив това май означаваше, че трябва да му се подчини. Сви рамене и тръгна след него през града. Складът не беше далече от Травертиновия дворец, защото изглеждаше по-безопасно да са близо до войниците. Да си сама жена през военно време означаваше винаги да си нащрек.

Докато вървеше след Зимун, Лив забеляза, че облеклото му върши по-добра работа и от броня.

— Всички ли тук толкова ги е страх от притеглящи? — попита тя.

— Страх? Те ни уважават, и с пълно право, не мислиш ли?

— Предполагам.

— Предполагаш? Аха. Значи затова ти трябва наставник.

Е, това вече прозвуча доста покровителствено и на Лив никак не ѝ хареса.

— Хромарият създава роби, Лив. Разчита на това да направи обучаващите се толкова задължени към тях, че в най-добрия случай да станеш слуга по договор — като срока на договора е остатъкът от живота ти. Роб, с други думи. Свободните отхвърлят това. Ние признаваме естествения ред такъв, какъвто е. Избрала ли си да се родиш голяма красавица? Не, разбира се. Но си. Можеш да правиш с това каквото си искаш. По подобен начин си се родила притегляща. Можем да искаме всички да се раждаме с даровете си и Цветния принц проучва как би могло да стане това. Но фактът си остава, ние сме специални. Имаме дарба, каквато други мъже и жени нямат. Не правим нищо, за да спечелим този дар — не можем да избираме да бъдем притеглящи. Но сме. Не искаме тези, които имат дарби, да се самозаробят, както не искаме тези, които са опитни в бягането, да надебелеят, за да не ни карат да се чувстваме зле затова, че сме бавни. Ние сме това, което сме, толкова диви и свободни, колкото ни е създала природата. Когато вървиш по улиците като притеглящ, мъжете знаят, че ако те заговорят, можеш да ги убиеш. Може да се страхуват от това или просто да го уважават, както биха уважавали жена, която носи пистолет. С разликата, че пистолетът има само един изстрел, разбира се.

Подминаха работници, които разчистваха засипаните с отломки улици, и най-сетне стигнаха до един малък дюкян, който не бе пострадал от боевете. Посрещна ги стара жена.

— Толкова е хубаво да има работа! Благодаря, благодаря, ох, а и толкова си красива! Чудна ще те направя. Имам поръчка за три рокли, нали? — обърна се тя към Зимун.

— Ако така е поръчал лорд Всецветни — отвърна той.

— Е, хайде, събличай се — каза старицата на Лив.

Лив я погледна, а после се обърна към Зимун, който не издаваше никакво намерение да напуска.

— Имаш ли нещо против? — попита го.

Той я изгледа от глава до пети и се усмихна дяволито.

— Много, но както желаеш. Не можеш да ме упрекнеш, че поне опитах.

Излезе и я остави във вещите ръце на шивачката. Тя бързо ѝ взе мерките, сравни ги с височината ѝ, накара я да се обърне няколко пъти и след това ѝ каза да се облече. Направи три бързи рисунки и ѝ ги показа.

— Всичко ще е възможно най-финото, милейди. Тази първата ще е вълна, но е козя вълна от аборнейските планини. Топла, но толкова мека, че няма да повярваш.

— Това е… — „Чудесно? Удивително?“ — скъпо. — Лив се мразеше, че го каза, но от толкова дълго беше бедна, че не можа да се сдържи.

— Ха! Та ние още не сме започнали. Обшивката на копринената ти рокля я правя с истински мурексов пурпур. Най-фината коприна също така, разбира се. Кой ще ти хаби истински пурпур да боядисва лоша коприна? Десет хиляди раковини мурекс, събрани специално за теб.

Лив усети леко свиване в стомаха. Коприна? Истински пурпур?

— Имах предвид… Наистина съжалявам. Исках да кажа, че нямам никакви пари. Може би обикновена вълна? Само една рокля? — Истината беше, че нямаше пари да плати и за това, но гордостта не можеше да ѝ позволи да признае пълната си сиромашия.

— О, миличкото ми, но ти не трябва да плащаш! Лорд Всецветни се грижи за всичко. Една топла рокля, една за всеки ден — тя ще е от планински аташийски памук — и една, с която да заслепяваш. Струва ми се, че няма да са ти излишни и няколко долни ризи и бельо?

— Моля ви! Обикновено не… ами, война е, знаете.

— Разбира се, разбира се. И междувременно ще ти намерим чисти дрехи за носене.

Последното се оказа чиста рокля и гореща баня, уж защото старицата не искаше да ѝ се оцапа роклята, но според Лив на шивачката просто ѝ се искаше да поглези някого, радваше се, че има с кого да си побъбри.

Докато се търкаше със сюнгера и горещата вода разхлабваше изтръпналите ѝ мускули, Лив едва надви напиращите сълзи. Въздъхна тежко. Усещаше, че ако може да си поплаче, ще се почувства по-добре, но не искаше да изглежда подпухнала. Сигурна беше, че старицата няма да я укори — изглеждаше жена, която ще я разбере, — но Зимун щеше да се върне да я вземе по-късно и щеше да попита. А как можеш да обясниш защо си плакала, след като отговорът може да отнеме или цял час, или само една дума? Нито едно от двете нямаше да го накара да разбере. Щеше просто да прилича на слабо момиче.

Лив въздъхна отново.

— Голямо въздишане падна — каза старицата. Лив не беше забелязала влизането ѝ.

— Осъзнавали ли сте някога, че всичко, в което сте вярвали, е лъжа?

— Всичко? Небето зелено ли е вече?

— Нямах предвид…

— Беше заяждане, дете. — Старицата замълча, после и тя въздъхна. — Вярвах, че мъжът ми ми е верен. Когато това отпадна, ми се струваше, че целият свят си е отишъл с него.

Лив се поколеба.

— Не, дете. Не ми казвай. Аз съм непозната. Приеми добротата ми, но не се доверявай много и толкова лесно. Ти си красива млада жена на опасно място. Сложи си малко броня. Просто запомни кое е бронята и кое си ти, тъй че като дойде време да я свалиш, да можеш.

Старата си излезе, а Лив разбра, че ѝ е направила много по-голяма добрина, отколкото ако бе изслушала обърканите ѝ мисли.

Лив беше минала на страната на врага. Можеше да се оправдае, като си каже, че се е надявала действието ѝ да подтикне Цветния принц да спаси Кип и Карис, и така беше станало, но всъщност бе изгубила вяра във всичко, на което я беше научил Хромарият. Ако плодът е отрова, защо да уважаваш дървото?

Но ако самият Хромарий беше покварен, колко дълбоко стигаше тази поквара? Ако учеха на една лъжа, колко други бяха приели? Прилошаваше ѝ от тази мисъл, все едно че гледаше в бездна. Ако Хромарият беше покварен, а Хромарият уж трябваше да е централният извор на волята на Оролам, какво говореше това за самия Оролам?

Как можеше Той да позволи такава поквара? Или му беше все едно, или нямаше нужната власт да направи каквото и да било, или не съществуваше. Въпреки топлата вода Лив се смрази. Беше мисъл, която не можеше да заличи от ума си.

Но нямаше отговор. Все едно беше дали не може да направи нещо или не съществува. Каквато и да беше истината, нещата не бяха така, както беше вярвала. Все едно бяха дръпнали от раменете ѝ хубаво топло наметало, съшито от удобни предположения.

Така да бъде. Това означаваше да си пълнолетна, да си силна жена. Баща ѝ я беше възпитал да вярва в определени неща, но баща ѝ не беше всезнаещ. Можеше да е грешил. И ако бе така, Лив нямаше да прояви морална боязън. Щеше да приеме света такъв, какъвто е.

Веднъж в час беше чула някой да цитира: „Истината ми е толкова скъпа, че ако Оролам застане от едната страна, а истината от другата, бих обърнал гръб на самия Създател.“

Така да бъде. Вярност към едного, това беше девизът на Данавис. Верността на Лив щеше да е към истината.

Самата мисъл за всичко това беше плашеща. Ужасяваща, след като решенията, които взимаше, винаги се основаваха на това, което е правилно — което се основаваше на това, което бе свято — което се основаваше на това, което Хромарият смяташе, че е свято — което пък се основаваше на това, което Хромарият вярваше за Оролам. Наистина си беше страшничко.

Но в същото време беше страшно освобождаващо. Щеше да е силна. Трудно беше, но щеше да го постигне. Нямаше да бяга от трудните истини, нито да приема удобни заблуди. Щеше да е воин за истината.

Когато приключи с къпането, бе забравила сълзите, а гръбнакът ѝ бе станал стоманен. А после изяде каквото ѝ донесе старицата, макар и да беше само рядка супа с няколко картофа, плуващи в нея.

— Не е на обичайното ми ниво, но… война, знаеш — каза старата жена и ѝ намигна.

Лив се засмя.

— Като ти довърша дрехите, ще мога да ти поднеса нещо много по-добро, обещавам.

Щом приключи, Лив се почувства хиляда пъти по-добре. Благодари на старицата и излезе.

Зимун седеше на грубата пейка до вратата, подхвърляше с една ръка малки сини дискове във въздуха и ги стреляше със зелено от другата.

— Чакал си ме през цялото време? — попита Лив.

Той метна нагоре син диск и го пръсна с изстрел, по-силен, отколкото бе нужно.

— Аз… бях забравила за тебе. — Опа! Получи се не точно както го мислеше.

— Измъкваш се с този боклук защото си красива ли? — попита Зимун. — Ако е така, престани.

— Непрекъснато повтаряш това. Не знам дали се опитваш да направиш двусмислен комплимент, или да нанесеш недвусмислена обида.

Зимун изглеждаше готов да избухне, но после устните му трепнаха.

— Недвусмислена обида? Това ти ли си го измисли? — И се ухили.

— Надявах се, че няма да го забележиш. — Намръщи се, почувствала се глупаво, и побърза да каже: — Мислех, че не си син. — Имаше пет цвята на наметалото и ръцете, но не синьо и не свръхвиолет.

— Още не. — Притегли нов син диск. Този път Лив видя, че цветът не е съвсем в ред и само след малко повече от секунда се разсипа. — Надявам се да порасна в това. Толкова е близо, че ме вбесява. Синьото има толкова много приложения. А и колкото и да е хубаво да си петак, все си мечтая да съм пълноспектърен полихром.

Стремеше се да стане седмоцветен притеглящ и говореше същото като нея преди няколко месеца, когато копнееше да ѝ признаят втория цвят. Никога не беше достатъчно, нали? Винаги има някой по-добър от тебе.

Все пак, ако седемте цвята можеха да са на ръка разстояние за Зимун, това означаваше, че момчето е на съвсем друго ниво.

— Съжалявам за забравянето — каза тя и наведе очи. — Не мислех, че съм толкова важна, че да ме чакаш.

Той се усмихна. И със счупения нос, насинените очи и всичко беше ужасно чаровен.

— Хайде — каза ѝ. — Трябва да ти покажа нещо.