Заслепяващият нож

17.

На вечеря Кип си взе храната и седна сам в края на една от дългите маси. Не могат да те отхвърлят, ако не се опитваш да се вместиш.

Адрастея дойде, седна срещу него и каза:

— От мен се очаква да те шпионирам.

— Мм, хубава ли е наденицата?

— Не е лоша. Трябва да видиш какво получават пълните черногвардейци.

— Добре де, хубава ли е? — повтори Кип.

— Фантастична — отвърна тя. — Сериозно говоря.

— Ти май обичаш да си хапваш, а? — попита Кип.

— Имах предвид шпионирането, умнико.

— Знам. — „Умник“? След няколкото прекарани дни с моряци и войници беше забавно да чуе някой да говори със сарказъм.

— О. — Тя се изчерви. Наведе поглед към храната си.

— Защо някой ще иска да ме шпионира? — попита Кип.

— Защото си Гайл. — Тя сви рамене, все едно това обясняваше всичко. Е, сигурно го обясняваше.

— А за кого шпионираш?

— За спонсора ми, разбира се.

— Е, досетих се. — Кип нямаше представа. — Но кой е спонсорът ти?

— Това е малко личен въпрос, нали? — отвърна тя.

— Ти трябва да ме шпионираш, но аз не мога да задам някои малко лични въпроси, така ли? — попита невярващо Кип.

Тя се засмя.

— Всъщност не е личен въпрос, Кип. Просто те изпитвах.

„Аха. И аз се провалих.“

— Това означава ли, че ще ми кажеш? — попита Кип обнадеждено.

— Какво да ти кажа? — „Прави се на тъпа.“

— Ама ти наистина си невъзможна!

Тя се ухили.

— Спонсорът ми е лейди Лукреция Верангети от Смусато Верангети.

— Ти си от Илита? Не приличаш на илитийка. А и мислех, че илитийците не обичат притеглянето. Нали сте еретици и така нататък.

Тя го изгледа рязко.

— Ти май наистина не можеш да си държиш устата затворена, а?

— Пробвам — отвърна Кип. Какво толкова беше казал?

— Ами пробвай по-често.

Кип не знаеше какво да отговори. Бавно отряза парче от наденичката. Пръстите му зарастваха, тъй че сгъването и хващането не бяха много болезнени. Изпъването обаче беше убийствено. Пък и използването на лявата ръка в боя не беше оправило нещата.

— Знаеш ли какво — каза той. — Защо не ми разкажеш за себе си? Поне ще ни спестиш няколко секунди заяждания.

— Няма много за разказване — отвърна Адрастея. Още не беше изяла нито хапка от вечерята си. — Татко е моряк на търговски кораб. Прави курсове с подправки и коприна и все го няма. Майка е пивоварка в Одес. Искаше аз да поема казаните. Но ето ме тук.

— Одес не е ли в Аборнея? — попита Кип. Майка му не го беше научила много на география, но знаеше, че Аборнея и Одес са в различни сатрапии.

— В началото на Теснините. Един от най-големите градове на света.

— И как стана така, че спонсорът ти е илитийка?

— Защото тя ме купи последна.

Купи? Кип се постара да не издаде изненадата си.

Адрастея потупа с пръст върха на ухото си. Беше срязан отвесно.

— Не виждаш ли това?

— О! — Беше робиня… А той беше глупав.

Но тя не му се подигра. Каза:

— Казват, че сред учениците на Хромария няма роби и няма свободни. Казват всякакви неща, разбира се, но ако успееш да влезеш в Черната гвардия, всъщност е вярно. — Не го каза с горчивина обаче. Само сви рамене. Тук беше важно кой си и нищо друго нямаше значение.

— Защо тогава се опитваш да влезеш в Черната гвардия?

— Ти майтапиш ли се? — попита тя.

Изражението на Кип трябва да беше достатъчно красноречиво, защото тя въздъхна.

— Знаеш ли защо почти всеки в нашата тренировъчна група е по-голям от теб, Кип?

— Виждаш ли тъпото ми изражение? Приеми, че се отнася за всичко — отвърна Кип.

Тя се усмихна за миг.

— Получаването на място в Черната гвардия е най-желаната служба, за която повечето от нас могат да мечтаят. В нашата тренировъчна група има само четирима по наследство: деца на черногвардейци. Круксър, Риг, Ейрам и Тана. Мога да ти гарантирам, че всички те са тренирали бойни изкуства, откакто са проходили. Ако си роб и издържиш изпита, ставаш свободен… макар че все пак трябва да се закълнеш в служба на Черната гвардия. Ако си собственикът на този роб, Хромарият ти плаща цяло състояние за прехвърлянето на собствеността ти. През годините Верангети са вкарали десетки черногвардейци. Това е един от най-доходните им бизнеси. Аз влязох малко по страничен начин. Фамилията, която притежаваше майка ми и мен, имаха дъщеря на моята възраст. Искаха да може да се защитава сама. Мен ме обучаваха с нея, за да си има партньор за упражненията. Когато разбраха, че мога да притеглям, ме продадоха на лейди Верангети. Тя нареди да се обучавам през последната година, целодневно, всеки ден, с най-различни най-добри майстори, за да мога да вляза.

Цял живот, преживян като собственост, прекаран в тренировка за това?

— Значи ми казваш да не се чувствам зле, че ме напердаши момиче.

— Внимавай, шишко.

Той се ухили малко със закъснение, понеже не разбра веднага, че се шегува.

Лицето ѝ помръкна.

— Извинявай, не беше… не съобразих, че си чувстви… съжалявам.

Последва неловко мълчание.

— Чух, че почти си преминал Изпитанието — каза тя.

— Почти. — Кип Почти. Поредното напомняне за провала. Но явно не беше упрек.

— Всъщност имам един специален талант — каза той.

— Какъв?

Кип сниши глас.

— Тайна. Не бива да я казваш на никого. Изключително ценен талант.

— Добре — рече тя и се наведе към него.

Той се озърна наляво и надясно, уж притеснен, и прошепна:

— Почистване на блюда.

Пълно объркване. Виждаше я как мисли: „Добре ли чух?“ Посочи опразненото си блюдо.

Тя се разсмя.

— Това отива направо при спонсора ми!

Беше прелестна. Проклятие, колко беше хубава! Усмивката ѝ го прониза в гърдите и размъти онова глупаво, ужасно, нелепо място, което имаше там Лив. Кип въздъхна.

— Знам, че се държиш мило с мен само защото така ти наредиха, но те харесвам.

Нещо в очите ѝ умря. Тя извърна поглед настрани. Кип видя как вълна от чувства се надигна на устните ѝ — преминаха през четири изражения за секунда. Тя примига рязко, изправи се и си тръгна.

„Е, Кип, миличкият ми, как беше първият ти ден?

Накарах учителя си да ме намрази. Един старец ми удари шамар и ме наби малко момиче. Казах на класа си, че си била курва. Унищожих нечия мечта за влизане в Черната гвардия. И разплаках едно хубаво момиче. Иначе беше страхотно!

И ръката ме боли.“

Притисна я върху масата и се опита да я раздвижи, както уж трябваше да прави непрекъснато. Отне му дъха. Спря мигновено. Задъхан. Трябваше да се съсредоточи, за да не позволи на сълзите да избият.

Стана и излезе от трапезарията. Черногвардеецът му го последва. Беше висок и слаб, ирисите му плуваха в червено зад червените очила с четвъртити лещи, с пистолет, затъкнат зад гърба, атаган на едното бедро, кейтар на другото. Не беше от черногвардейците, дошли от Тирея.

Още дори не се беше стъмнило, но Кип отиде в спалните. Беше му все едно. Рухна на леглото си, без дори да издърпа одеялото, за да се завие. Беше свършил.

Но денят все още не беше свършил с него.

Нещо го смушка.

— Какво правиш в леглото ми? — попита ядосан глас.

„Нима?“

Кип дори не отвори очи.

— Пърдя в него, за да ти го стопля.

— Разкарай се. — Този път онова нещо го убоде в рамото. Не го заболя много. Кип наблюдаваше с присвити очи, видя движението и се стегна за него. — Аз искам да спя в това легло тази нощ.

— Малко е тесничко, но предполагам, че можем да се сгушим — каза Кип и се надигна.

Кавгаджията беше едър, но отпуснат на вид. От онези момчета, които добиват ръста и теглото си рано и всъщност не забелязват кога всички останали са ги догонили.

— Разкарай се от леглото ми, шишко — настоя побойникът.

Кип разтърка очи. Другите момчета в спалното наблюдаваха; преструваха се, че си приготвят леглата и събличат туниките си.

— Проблемът на побойника — каза Кип. — Никога не знаеш колко кораво е новото момче. Бас слагам, че те плаши малко, нали?

— Какво? Разкарай се, дебелак!

Кип се надигна уморено. Побойникът беше с късо подстригана кафява коса, масивна челюст, голям нос, едро месесто тяло.

— Смяташ, че никога не съм виждал побойник ли? Че никога не са ме тормозили? И двамата знаем как става. Аз ще кажа например: „Не ме удряй.“ А после, понеже ти си побойник, ще трябва да ме удариш. А след това…

„Или пък мога да прескоча цялата тази глупост.“

Кип замахна с юмрук към носа на побойника с цялата си сила… и дори го улучи. Изпращя крайно задоволително. Побойникът падна на пода, зашеметен. Кръвта му придаде мустаците и брадата, които възрастта още не му беше дала.

— Как се казваш? — попита Кип момчето в краката си.

— Елио — изфъфли то със запушен нос и все още зашеметено. Надигна се на четири крака, или по-скоро на три, понеже едната му ръка бе заета.

— Елио ли?

Елио понечи да се изправи.

— Ще те убия, жалък дребен…

Бойните порядки диктуваха Кип да го остави да стане, преди да се сбият.

Кип го шибна с юмрук в лицето и го просна по очи на пода. Скочи върху него, изкара му дъха и стисна ръката му за китката. Седна отгоре му.

Изведнъж стана хладен и сдържан.

— Ще ти скъсам задника от бой, повръщня малка. Ще те накарам да съжалиш за деня, в който си се родил. — Явно се беше съвзел от стъписването си значи. — Пусни ми ръката!

Елио се дръпна рязко и се опита да отхвърли Кип, но Кип просто изви напред, докато момчето не изрева и не спря да се бори. Кип познаваше хватките за китката добре, въпреки че винаги се беше оказвал от другата страна. У дома Овенир често натискаше лицето му в земята и го караше да се разреве, разгневен и унизен. Караше го да целува прахта и да казва гадни неща за негово забавление, преди да го остави да се вдигне.

Побойникът не спря.

— Ще те убия, дебело малко копеленце. Не можеш да ме държиш вечно и само да се измъкна, ще трябва да си пазиш гърба. Другия път няма да се отървеш с едно ахмашко забиване.

Кип изведнъж осъзна, че е яхнал тигър. Тук нямаше спечелване. Беше в силна позиция, тъй че щеше да изглежда лошият, ако я използваше в свое предимство. Нормалният ход на нещата беше да даде на Елио ултиматум — нещо като: „Извини се!“, или нещо също толкова глупаво. Елио щеше да откаже и Кип щеше да е уязвен. Ако го оставеше да стане, Елио щеше да опита пак утре… и сигурно щеше да го размаже от бой. Ако продължеше да го изтезава и му изкълчеше ръката, поражението нямаше да е трайно, но много от момчетата нямаше да знаят това и дори Елио да се предадеше, Кип щеше да изглежда като жестоко копеле за всеки в спалното. Или още по-лошо, някой щеше да се намеси преди Елио да се е предал и Кип щеше да изглежда жесток и слаб.

За да спечели време, Кип каза:

— Елио, може и да не ми личи, но съм по-корав от теб, по-зъл съм от теб, по-умен съм от теб и винаги ще бъда пред теб.

— Млъкни, лайнар — изръмжа Елио, усетил слабост в колебанието на Кип. — Почнахме да се молим вече, а?

На Кип изведнъж взе да му писва от всичко това. Какво беше казал Железни? „Печеленето е само началото?“

— Елио, ще ти дам още една възможност да се извиниш. Но ти няма да се извиниш. Прекалено си глупав, а на мен вече съвсем ми писна да играя тази игра. Но искам да запомниш нещо, преди да идеш до лазарета: това е за мен да бъда милостив.

И както държеше китката на Елио в ключ, удари рязко надолу с лявата си ръка, с всичка сила.

Ръката на Елио се счупи с пукот. Всички в помещението ахнаха. От кожата щръкна окървавена кост. Елио изпищя. Тънък и пронизителен звук, не какъвто би очаквал изобщо човек.

Кип го пусна. Пред очите на четирийсет облещени момчета Елио изпълзя настрани, плувнал в кръв и разплакан. Изправи се, залитна и се измъкна от спалното, свил до гърдите си счупената си ръка. Никое от момчетата не му се притече на помощ. Никой от управата изобщо не дойде.

Докато Елио залиташе навън през вратата, Кип видя, че черногвардеецът му — тънкият и висок млад мъж — стои в тъмния ъгъл, облегнат на стената. Беше наблюдавал всичко, готов несъмнено да се задейства, ако животът на Кип се окаже застрашен. Иначе нямаше да се намеси. Просто наблюдаваше, с блеснали очи и безизразно лице.

С привидно равнодушие Кип легна отново в леглото си и се престори че заспа мигновено. „Просто ме оставете на мира.“ Обърна гръб на момчетата, които си шепнеха изумени и преповтаряха историята, която нямаше нужда да се повтаря. Всички го бяха видели.

Сънят му беше лъжа. Най-сетне момчетата загасиха свещите си. В тъмното Кип превъртя отново в ума си битката при Гаристън.

Мъжът, когото бе хвърлил в лагерния огън, кожата, която се късаше от лицето му като на пиле, залепнало за тиган. Очите на мъже, лица, изкривени от гняв, докато се опитваха да го убият, вдигаха оръжията си, докато Кип пропадаше през отвора в стената. Падаше, падаше. Крака, ритащи към него от сто посоки.

Вкусът на барут във въздуха.

Радостта да замахнеш с меч и да го забиеш в човек, разцепващата се плът, острието се изтръгва от плътта му, пуска на воля кръв и душа. Обкръжен от войници с мускети. Кип изстрелва топчетата на мускетите им обратно в лицата им.

Очна ябълка, синя като морето, паднала на паважа, главата е издухана нанякъде и никой не може да я намери. Зяпнала Кип. Обвиняващо. Убиец.

„Какво направи?“

Беше губил битки от Овенир, селския побойник. Мислеха, че Овенир ще го вземат насила в армията на крал Гарадул. При Гаристън Кип беше убил войници — момчета — не по-големи от Овенир. Момчета, които сигурно бяха взети насила да служат. Невинни, които вършеха виновна работа.

Понякога, докато беше момче, му се искаше да убие Овенир. Тогава, когато все още не знаеше какво означава това. Когато все още не знаеше колко лесно е това.

„В що за чудовище съм се превърнал?“