Заслепяващият нож

101.

— Разузнаването ви е провал — каза Гавин на генералите в каютата. — Техният план — първият им план поне — е прост. Спират корабите ни преди да можем да стигнем там. Без нашите войски и продоволствие Ру ще падне за няколко дни. Не се подготвихте за морско сражение. Ние имаме десетина бойни кораба. Те имат петдесет.

— Изобретил си някакви нови начини на пътуване — каза Андрос Гайл. Заради него помещението бе окъпано в синя светлина. — Така разузнаваш. Кажи ни за това.

Гавин го пренебрегна и излезе, за да отдъхне малко преди битката.

Събуди се преди разсъмване и започна да се смее тихо. Облече се в тъмното и върза назад черната си коса. Вратата се разтресе на пантите от силно тропане.

— Командире — каза Гавин.

Двамата излязоха на палубата, където черногвардейците проверяваха снаряжението си; някои тихо се шегуваха, други правеха сутрешната ка, всичко, което да отпусне нервите им пред битката. Предния ден бяха потопили най-големия кораб във флотата на Цветния принц, но бяха професионалисти. Знаеха, че не са непобедими. Че оловното топче на мускета не се интересува дали е изстреляно от човек на голям кораб, или от идиот в плоскодънна лодка. Че всеки може да умре, по всяко време.

Кип стоеше с тях, натегнат като струна.

— Няма да тръгна с вас днес — каза Гавин на Железни. Не си направи труда да сниши глас. Нека черногвардейците да чуят. Молеше ги да изложат на риск живота си. — Имам друга работа, която би могла да ни даде нищожен шанс за победа. Може би не, но си струва да се опита.

— Мога ли да пратя някого с вас? — попита Железни.

— Не и за това. Няма да съм в опасност обаче. Не физическа опасност поне.

— Кип? — попита Железни.

Гавин се обърна и погледна момчето, което подслушваше и не си правеше много труд да го крие.

— Кип, не можеш да дойдеш с мен. Не и за това. Можеш да премислиш дали искаш да отидеш с черногвардейците да потопяваш кораби.

— Ще воювам, сър.

„Да, ще воювам.“

— Върховен лорд Призма? — обади се един набит черногвардеец, оранжево-жълтият бихром Малкия Свирач. Гавин му кимна да продължи. — Ще погледнете ли едно устройство, което измислихме?

Гавин ги последва до купа с оръжия и муниции. Някой беше изобретил големи дискове, по-големи от щит, с пусков механизъм на граната. Отначало Гавин не разбра идеята.

Малкия Свирач избута напред една дребничка жена и каза:

— Нера го измисли.

Не беше дори от черногвардейците, излезли с тях предния ден. Наложи ѝ се два пъти да се покашля, преди да може да заговори:

— От разказите, които чух, разбирам, че най-голямото предимство, което имаме, е, че можем да се доближим бързо. — Показа му как дискът има зъбци и червен луксин отдолу. — Водачът докарва морската колесница плътно до кораба и стрелецът плесва това на корпуса.

Гавин си пое дъх. Беше гениално в простотата си. Но имаше недостатъци. Дискът можеше да се втвърди отзад така, че повечето взривна сила да отиде в корпуса. А толкова къс фитил беше доста нежелателен при толкова мощен взрив. Освен това на диска му трябваше шрапнел. Червеното на гърба пък трябваше да се покрие с тънък слой жълто, за да може да се обели точно преди поставянето, така че червеното да не загуби своята лепкавост. След това морските колесници трябваше да… Умът му заработи бързо.

Започна да вика за нещата, които му трябваха, и черногвардейците му ги доставяха усърдно. След това Гавин направи два различни модела — един по-лек и един по-тежък. Надигна ги в ръцете си. По-тежкият имаше повече взривна мощ, но мощта не върши работа, ако не можеш да я поставиш където трябва. Подаде им ги да преценят.

— По-тежкият — казаха черногвардейците.

След това Гавин им даде указания и те се строиха в редица. Започнаха да копират задната плоча и да пълнят резервоара наполовина с пирони и куршуми, и да оформят куките. Гавин направи фитилите и жълто-червената луксинова смес за пълнене на резервоара. Двама червени положиха подходящото количество лепкаво червено на гърбовете, а друг притеглящ постави тънък слой мазно оранжево върху това. Накрая Гавин го покри с тънка плоскост от жълто.

— Корпусоразбивач — каза Гавин, докато проверяваше да се увери, че фитилите са нагласени правилно. След това слезе по въжената стълба на морските колесници и притегли място за струпване на корпусоразбивачите плюс допълнителна опора за черногвардееца, който щеше да ги поставя, за да не се катурне от колесницата си. Беше заменил унищожените предния ден морски колесници и дори беше притеглил още няколко. Днес петдесет черногвардейци щяха да могат да тръгнат едновременно.

— Браво, Нера — каза Гавин. Жената изглеждаше смутена. — Спаси живота на много наши хора днес.

— Но, милорд, вие направихте диска сто пъти по-добър.

— Значи и аз съм спасил няколко живота — отвърна Гавин. — Екип сме, нали? — Усмихна ѝ се, а тя се изчерви.

Гавин се качи на своята морска колесница. Беше леко модифицирана спрямо предишните версии. Поредният експеримент. Винаги експериментираше. Един млад черногвардеец стоеше там, за да държи лодката стабилно, когато Гавин я отвърза. Беше Гавин Грейлинг.

Сякаш чук удари Гавин в гърдите. Погледна в очите младежа, който бе излъгал, за да спаси живота му, и каза тихо:

— Ще се постарая да съм достоен за това.

Младият мъж не отвърна нищо. Лицето му не издаде нищо.

Гавин си помисли дали да даде още заповеди и съвети на командир Железни, но пък той си знаеше работата. Щеше да нанесе максимални щети с минимални загуби. Нямаше нужда Гавин да му казва как да го направи. Тъй че тръгна.

Морето днес бе много по-спокойно от предния ден. Това само по себе си вероятно щеше да спаси повече черногвардейци от изобретението на Нера и Гавин.

За него самия не означаваше кой знае какво, освен че бе донякъде по-гладко и той щеше да пътува по-бързо.

Слънцето беше минало зенита, когато Гавин обърна плъзгуна и навлезе в залива на Острова на ясновидците. Видя, че вълноломът, който бе вдигнал, е в чудесно състояние и че в залива са излезли десетки рибарски лодки. Хората му махаха и го поздравяваха като завръщащ се герой. На брега вече имаше малко градче, джунглата беше изтласкана назад и покрай временните колиби се строяха стабилни сгради. Имаше дори ферми.

Промяната беше голяма. Гавин не беше много сигурен защо се изненада, но се изненада. Бяха складирали десетките хиляди жълти тухли, които бе направил, и явно ги използваха добре. Петдесет хиляди души с ясна цел, с добро водачество и с всичките им нужни сечива можеха да свършат много работа дори за кратко време. Това, което не го изненада, беше, че Третото око го чака на пясъчния бряг.

Да си ясновидец сигурно беше доста удобно.

Точно затова беше дошъл. Не можеше да повярва, че не се беше сетил веднага. Отиваше на битка и беше прекарал — може би похабил беше по-точно — няколко дни в оглеждане на позициите на противника. Макар че познаваше ясновидка. Истинска ясновидка, която не обличаше това, което вижда, в мистичен жаргон и смътни фрази.

Спря плъзгуна и скочи леко на пясъка. Третото око бе със семпла бяла рокля, стегната на кръста със златен пояс. Беше казала, че обикновено е скромна. Той пък се беше уверил, че всъщност е вярно. Тя протегна ръка и Гавин я целуна. Тя се усмихна зарадвана и Гавин си помисли, че този път в нея има някаква мекота.

— Моите извинения за последния път — каза тя.

— Милейди?

— Ако съм развалила брака ви последния път, когато морето ви изхвърли на брега. Старая се да не провалям бъдещето на хората, но бях под известно напрежение. И аз правя грешки.

Гавин погледна сияещото ѝ лице и остана благодарен, че му напомня, че е женен. Ужасно обичаше Карис, но тази жена го привличаше на няколко пласта под рационалното. Или над?

— Аз също — отвърна той. — Искам да попитам колко си…

— Изчакай. Корван е на кея. Мисля, че е толкова зает, че може да не е видял идването ти.

Предложи му ръката си и той я хвана и я поведе през множеството. Хората ги забелязваха и ги поглеждаха, някои свеждаха глави за миг. Гавин познаваше този вид уважение. Беше онова почитание, което мъже във военна кампания отдават на генерала си. Протоколът бе сведен до най-голите му, необходими пластове. Тези хора работеха — и работеха. Уважаваха Третото око и него и ги почитаха, но наистина имаха работа.

А тя нямаше никаква охрана. Това говореше или за безпрецедентно ниво на мир тук, или за нейната далновидност. Трудно е да убиеш ясновидец все пак, нали?

Стигнаха до кея. Корван Данавис говореше с трима мъже, които сочеха нещо, което приличаше на планове за корабостроителница.

Корван се обърна и ги погледна стъписано. Притича — буквално притича — до Гавин и го прегърна. Гавин го обичаше заради това. Прегърна силно единствения си приятел, след което го пусна.

— Корван, изглеждаш чудесно.

Корван отново си пускаше мустаци, макар все още да не бяха достатъчно дълги, за да провеси мъниста в тях. Изглеждаше с десет години по-млад.

— Знаеш ли колко трудно се преговаря с хора, които могат да виждат бъдещето? Не мога да повярвам, че ми причини това. Но да, предполагам, че работата по двайсет часа на ден ми се отразява добре. Или може би е от компанията, която си имам в останалите четири. — И се ухили.

Гавин нямаше представа за какво говори. А после видя пръстена на ръката на Корван миг преди той да пристъпи към Третото око, за да я целуне. Вдигна я и я завъртя в кръг.

Гавин се засмя и попита Третото око:

— Грешка?

Тя се усмихна лукаво.

— Не. Беше… политическа необходимост — отвърна тя с престорена сериозност, за да подразни Корван.

— Дълг. Бреме — въздъхна тежко Корван.

Гавин не можеше да повярва, че не го беше разбрал. Разбира се, че беше политическа необходимост. Корван, водачът на нашествениците. Третото око — не чак водач, но най-почитаната сред обитателите на острова. И двамата неженени, и двамата — в ужасна необходимост да свържат народите си. Наистина дълг. Но съдбата понякога е добра и това, което е твой дълг, също така е точно това, за което си създаден.

Също така щеше да е ужасно неудобно, ако Гавин беше спал с жената, за която се бе оженил най-добрият му приятел. Грешка. Катастрофа.

— Ще му кажеш ли? — попита Третото око.

— Какво да му кажа?

— Мъже! — възкликна тя. — Ти отиде при Спектъра…

— Знаеш ли го? — попита Гавин. — Разбира се. Оролам, това е изнервящо! Не си ли му казала?

— Мразя да развалям бъдещето. Освен това ти плати цената за това. Твое право е да му го кажеш.

— Какво да ми каже? — попита Корван.

— Вие сте сатрап, върховен лорд Данавис — каза Гавин.

— Аз съм… какво? Какво?!

— Пълен сатрап, пълни отговорности, пълни привилегии. Трябва да назначиш своя Цвят. Малка флотилия с продоволствие и дипломати вече пътува насам.

— На три седмици път са — добави Третото око. — И носят и доста проблеми наред с животоспасяващите стоки и лекарства.

— Знаеше ли за това? — попита Корван.

— Не мислеше, че ще се омъжа за някакъв провалил се генерал, нали? — попита Третото око.

Гавин усети, че това е някаква тяхна лична шега. Корван се усмихна обичливо и поклати глава.

— Сатрап? Нали каза, че в най-добрия случай ще е почетна титла. Че получаването на гласове ще е работа на бъдещите поколения.

— Ба. — Гавин сви рамене. — Те ми играха мръсно. Отговорих им подобаващо. Между другото, ти гласува за война.

— Имах ли сериозно основание?

— Ами…

— Цветния принц?

— Кой друг.

— Остави ме тука, знаеш ли. Изостави ме. Знаеш ли колко е трудно да си женен за жена, която знае всичко?

— Почти толкова, колкото да си женен за мъж, който преувеличава — каза Третото око.

Бяха дълбоко влюбени. Лудо влюбени. На тяхната възраст. Тъжно.

— Чувам, че най-сетне си се вразумил — каза Корван.

— Казала ти е за Карис?

— Оролам е добър — отвърна Корван.

„Оролам? Мислех, че почти не вярваш в него.“

— Корван, бих се радвал да остана тук, но трябва да поговоря с жена ти. Войната идва и трябва да тръгна след два часа, за да я задържа, преди да ми е свършила светлината.

Отидоха в една кръчма наблизо — „Абсолютна нужда от цивилизация“, отвърна Корван на сардоничния му коментар — и седнаха. Гавин ги запозна с всичко, което се беше случило. Всичко — от унищожаването на синия остров до хвърлянето на Ана от терасата. Зарадва се, като разбра, че Третото око не знаеше за всичко това.

След това я попита:

— Можем ли да спасим Ру?

— Истинският въпрос е можем ли да спасим Седемте сатрапии.

— Можем ли да спасим Ру? — настоя той.

— Едно на хиляда — каза тя. — Баща ти си мисли, че е гениален, и е измислил какви ли не стратегии, защото според него ти просто не си в състояние да му дадеш нищо. — Докосна ръката на Гавин и жълтият луксин, татуиран в челото ѝ, засия. Тя вдиша дълбоко, продължи да държи ръката му и сиянието заблестя все по-ярко, почти ослепително.

След това тя хвърли ръката му все едно, че беше змия. Стана рязко и напусна. Гавин се изправи объркан, но Корван се оказа по-бърз.

— Стой тук — каза му. — Аз ще се погрижа за това.

Нямаше го около пет минути. Гавин опита ейла, донесен му от някаква много изнервена жена. Оказа се изненадващо добър. Ако не знаеше, че Третото око е истинска, щеше да е подозрителен. Скептикът в него вече се разбуждаше. Това изглеждаше нагласено за да го парализира и уплаши.

Третото око се върна колебливо. Избегна да го погледне в очите, когато седна срещу него.

— Искаш да знаеш разположението на силите в Ру. Мога да ти кажа това.

— Искаш да ме наплашиш ужасно ли? — попита Гавин.

— Гавин, слушай какво ти казвам.

— Виж, точно такова нещо очаквам от шарлатан — отвърна ѝ Гавин. — Мислех, че не те бива много в салонните хитрини.

— Помниш ли Койос Белодъб?

— Помня, че видях стена да пада върху него преди шестнайсет години.

— Той е Цветния принц.

— Видях стена да…

— Не аз съм тъпакът в този разговор, Гайл. Моля те, не ми говори все едно, че съм. Колко пъти си се спасявал от сигурна смърт? Смяташ ли, че враговете ти не биха могли да имат същия късмет?

Устата на Гавин изведнъж пресъхна. „Какво… но аз… Карис знае ли това?“ Койос. Онази нощ, когато Карис беше плакала за мъртвите си братя, беше казала името му. Беше ѝ струвало много да му го каже. Беше го чувствала като предателство към брат си.

— Ти казал ли си на Карис всичките си тайни?

Честен въпрос. Беше ѝ казал повечето, но не, не всички.

— Губиш време — каза Третото око. Изведнъж стана твърда и хладна, сякаш само така можеше да се справи с положението. — Трябва да се върнеш в Хромария и да вземеш Карис.

— Тя е ранена.

— Престани да ме прекъсваш. Ще е достатъчно добре, за да се бие. Мъжете, които баща ти прати да я набият, бяха много внимателни, много професионални. Казано им беше да причинят болка, не нараняване.

— Баща ми ли беше? Ах, този…

— Това в момента не е важно. Ако не я вземеш… Просто я вземи.

— Кажи ми — настоя Гавин.

— Казването променя нещата — заяви тя напрегнато. Златното ѝ око сияеше.

— Кажи ми!

— Ако не я вземеш, ще умреш. Куршум от мускет утре или зелен бяс вдругиден. Ако умреш… Старите богове се пробуждат, Гавин.

— Старите богове се пробуждат? Само това ли ми казваш?

— Загубил си зеленото. Знаеш какво става. Тази битка за спасяването на Ру е благородна, но е погрешна. Вече знаеш това.

— Има зелена напаст ли? Като синята?

— Не можеш да ги спреш всичките, Гавин. Невъзможно е.

— Къде е? — настоя той.

— Ако ти кажа, няма да си на мястото, където трябва да си.

— Кажи ми.

— Ако ти кажа, ще умреш, проклет глупак — Отвърна тя ядосано. — Задай правилните въпроси!

— Дали ще… — Гавин сви юмруци. — Какво трябва да направя?

— Милостта не е слабост, а любовта има тежка цена.

— Мисля, че съм от мъжете, които…

— Ако не разбереш точно какъв мъж си, няма никаква надежда за тебе, изобщо.

— Ако държиш да си злокобна, това беше доста добро.

— Правя пророчества за препитание. Нещо по-добро ли искаш? Тогава тръгвай веднага и легни с жена си. Както стоят нещата, това може да е единственият ви шанс.

— Виж, това вече наистина беше злокобно. — Гавин се изправи с напереност, каквато не изпитваше. Беше научил някои неща, но не така, както го беше искал.

— Гавин — каза Третото око, — ти дойде да ме попиташ къде са силите им. Завзели са форта на Руишки нос, въпреки че не са вдигнали флага си. Надяват се да потопят флотата ви на влизане в залива. А в Ру вече има няколкостотин предатели, включително търговците и аташийските им наемници. Хората на принца работят здраво.

Гавин се поколеба.

— Колко ми остава, докато загубя останалите си цветове?

— Зависи какъв мъж си.

— Ти какво би предположила? — попита Гавин раздразнено.

— Ако си толкова добър, колкото си мисля, нямаш толкова време, колкото си мислиш. — Очите ѝ бяха пълни със състрадание — освен безжалостното трето око, което виждаше само истината.

Гавин излезе и видя Корван. Приятелят му беше плакал, но беше изтрил сълзите си и се опита да се престори, че не е.

„Косматите топки на Оролам, не е възможно да е толкова зле, нали?“

Прегърнаха се. Не си казаха нищо. Тръгнаха към пясъчния бряг. Третото око ги последва. Бяха се събрали хора, след като бяха разбрали кой е Гавин. Наблюдаваха от разстояние. Коленичеха. Сякаш не знаеха как да кажат на Гавин какво означава той за тях. И толкова по-добре, защото той също не знаеше как да го приеме. Махна им с ръка и кимна.

— Каза ми, че понякога грешиш, нали? — попита той красивата жена на Корван.

— Понякога — каза тя тъжно.

Едно на хиляда. Беше се изправял и пред по-лошо.

— Дазен — промълви Корван. После преглътна, вперил поглед в морето, загледан в нищото. — Милорд, тя казва, че ако замина с вас, ще стане още по-лошо. Иначе щях да… Милорд, за мен беше чест.

А после, когато Гавин се качи на плъзгуна и Корван избута лодката в лекия прибой, Третото око каза:

— Оролам дано ви върне при нас, лорд Призма.

Гавин беше сигурен, че няма предвид хората на острова.