Заслепяващият нож

51.

— Знаеш, че не обичам да започвам битки — каза Карис.

Гавин замръзна, с лъжицата заешка яхния на път към устата му. Това начало не предвещаваше нищо добро. Изсумтя уклончиво. Хранеха се сами тази вечер в малката си палатка недалече от брега.

Седмиците бяха отминали като в мъгла, в съдържателна работа, подновено приятелство, безплодно търсене и кротко усилващ се страх. Тирейците бяха слезли на острова в почуда и със сълзи в очите. Хората на Третото око бяха осигурили огромно пиршество… А Гавин беше впрегнал тирейците на работа моментално. За няколко дни вече имаше план и рутинна програма. Доколкото бе възможно, беше предал властта на Корван Данавис, подкрепяше решенията му, почиташе го публично и укрепваше авторитета му, докато най-сетне тирейците бяха почти толкова склонни да се обръщат към Корван да решава споровете им и да им дава напътствия, докато Гавин беше там, колкото и докато го нямаше.

А го нямаше почти всеки ден, кръстосваше морските води в търсене на синята напаст с Карис. Често седеше със сметалото и картата си, проверяваше и препроверяваше изчисленията и изводите си — а след това проверяваше и препроверяваше водите. Напастта я нямаше. Откъдето и да започваха тези два часа на изток и два и половина часа на юг, не беше от пясъчния бряг на Острова на ясновидците. Нищо, щом се върнеше назад, не беше просто два часа на запад и два и половина часа на север от Риф Бялата мъгла, макар да му бе отнело известно време, докато разбере и това, тъй като рифът не беше просто една точка на картата, а цяла зона, пет пъти по-голяма от Острова на ясновидците. Тъй че трябваше ли да мери това разстояние от предполагаемия център на рифа, или от някоя определена точка вътре, или от всяка възможна точка в кръг?

А и скоростта на плъзгуна му не беше проста константа. Някои дни Гавин беше уморен и покриваше много по-малко левги, макар да му се струваше, че е пътувал със същата скорост.

— Става въпрос за Кип — каза Карис.

Това изглеждаше достатъчно безопасно.

— Да? — подхвърли той предпазливо.

— Какво правиш с това момче?

— Моля? — Дори не беше виждал Кип, от седмици и седмици.

— Той е момче, Гавин.

— Бях останал с впечатлението, че е яребица.

— Не ми се измъквай с тъпи шегички. — Карис помръдна на столчето си и изохка. Тренировките с любител означаваха да натрупаш синини и отоци, от това, понеже любителите не можеха да владеят добре телата си, за да спират ударите си навреме.

— Нямам представа за какво говориш — каза Гавин.

— Дал си му някаква невъзможна задача, нали?

Гавин се намръщи.

— Откъде разбра?

— Познавам те!

— Казваш го все едно е нещо лошо — каза безгрижно Гавин и се усмихна в опит да свали напрежението.

Но Карис явно не беше в миролюбиво настроение.

— Той е момче, а не оръжие. Пуснал си го като стрела по някаква цел. Не знам срещу кого. Дори не ме интересува. Използваш го, за да постигнеш нещо.

Гавин присви устни и остави лъжицата в яхнията.

— Така е правилно. Всички служим.

— Не е правилно. Той е добро момче и заслужава нещо по-добро. Признал си го за свой син — сега бъди баща.

— Какво? Какво каза току-що? — попита навъсено Гавин.

— Той е дете! Отнасяш се с него като с поредния войник. Той има нужда да му отделиш от времето си, Гавин. Нуждае се да го поставиш на първо място.

— Не го поставям на първо място — отвърна искрено Гавин.

— Точно!

— Точно. И какво точно би ме посъветвала да изоставя, за да мога да имам време за игра с Кип? Обличането и приютяването на петдесет хиляди бежанци? Маловажно. Унищожаването на една напаст? Маловажно. Спасяването на всичките Седем сатрапии? Маловаж…

— Не това имам предвид, и го знаеш! Заявил си, че Кип е твой син. Ще се отнасяш ли с него като със свой син, или не?

— Кип не е важен! — кресна Гавин.

Карис се отпусна на стола си победена.

— Значи си по-голямо нищожество, отколкото си мислех.

— Какво искаш от мен? — викна Гавин.

— Приличие — отвърна тя тихо.

Той удари с юмрук по масата, толкова силно, че разля и виното, и яхнията. Изрева:

— Приличие?! Аз правя всичко за другите! Всичко!

— Лъжа — каза кротко Карис. — Но ах, колко близко е до истината. Как става така, че най-близките ти получават най-лошото от теб, Гавин Гайл?

— Вън! Махай се! — изрева той.

Тя стана и излезе. На входа извърна безжалостни очи към него и каза:

— Ти си велик мъж, но само гледан отдалече. — И си тръгна.

За какво по дяволите беше всичко това?

Беше си помислил, че нещата с Карис се стоплят, докато работеха заедно. Винаги бяха работили добре заедно, винаги се бяха радвали на компанията си, дори когато не си говореха. А сега това. Този удар от засада. Защо?

Жени. Гавин изсумтя още няколко ругатни. Можеше да тръгне след нея. Трябваше да тръгне след нея.

И какво? Какво да ѝ каже? Да ѝ каже цялата истина?

Тази мисъл охлади гнева му. Той изруга отново и извади скиците си. Имаше работа, проклета да е.

Най-сетне беше изоставил краткия път, заради който навярно бе изостанал с две седмици от онова, което щеше да е постигнал един методичен подход, стеснявайки издирването чрез предположения и добро разузнаване. Беше посетил различни градове около Лазурното море, за да разпитва дали има хора, които са виждали сини бесове, и ако да, в каква посока са пътували. Дори се беше натъкнал на бесове два пъти, един плаващ в малък съд, другият гребеше в синя луксинова плоскодънна лодка, негова собствена направа. И двата бяса се бяха оказали крайно неотзивчиви, разбира се, и се опитаха да убият и него, и Карис, но Гавин беше открил откъде бяха дошли — единият от малко градче извън Идос в Аташ, а другият от Гаристън. Като взе предвид склонността на сините да се движат в ефикасни прави линии, той изчисли къде щяха да се пресекат маршрутите им… и не намери там нищо.

Явно единият или и двамата бяха или лоши моряци, или бяха издухани от курса си от есенните бури, които вече бяха твърде чести.

Издухани от буря, дошла отникъде, жалките кучи синове. Нищо чудно, че казваха, че морето е жена.

Накрая Гавин беше разделил Лазурното море на зони и решетки и плъзгаше докъдето можеше, като на всеки половин час проверяваше секстанта и компаса. Разбира се, при скоростите, с които пътуваше, можеше за половин час да се е отклонил с няколко градуса от курса — лесно ставаше при бурното време, — така че се поправяше, а на следващия ден минаваше ежедневния маршрут в съвършена линия, и пак се налагаше да завива много, за да заобиколи някое островче.

Единствената друга възможност беше да спира на всеки десет минути и да отчита усърдно данните. Беше станал ловък в боравенето с инструментите, но толкова честите спирания означаваха много левги, които така и нямаше да измине. Също така трябваше да си дава сметка, че напастта се движи. Ако се движеше прекалено бързо, можеше да мине право през мрежата му и той така и нямаше да я засече… дори всички други негови изчисления и предположения да бяха точни. Беше вбесяващо.

Карис го беше посъветвала да построи поредния кондор и да лети. Щеше да е страхотен съвет, стига все още да можеше да притегля синьо. Беше му отнело месеци, докато проектира кондора с оригиналните материали и все още беше далече от съвършенството. Синият луксин можеше да се замести с жълт, но щеше да е по-тежък и щеше да е безкрайно по-трудно да се притегли стабилна версия. Смяташе, че до две седмици все пак би могъл да направи достатъчно добър проект. Но пък направен от плътно жълто, кондорът щеше да е дълготраен. Не можеше да прави нов всеки ден и не можеше лесно да го накара да се разпадне, ако попадне в ръцете на враг. А това означаваше да намери безопасно място, където да го съхранява, докато го усъвършенства. А и ако нещо се объркаше, докато е във въздуха, нямаше да може просто да го закърпи със синьо. Ако нещо се объркаше, щеше да се разбие и всичките му усилия щяха да са за нищо. Ако знаеше, че му предстои да претърсва морето половин година, щеше да си струва. Но нямаше как да знае.

Повече от вбесяващо.

А тирейците му се нуждаеха от него. Няколкото им притеглящи щяха да се изгорят, докато помагаха с разчистването на горите и строежа на убежища, ако Гавин не им оказваше помощ. Корван беше убедил обитателите на Острова на ясновидците, почти всички от които бяха притеглящи, да помогнат в замяна на бъдеща работа на преселниците, но въпреки това винаги имаше да се свърши повече работа. Вместо да се опитва да свърши всичко сам, Гавин впрегна изобилните си способности в притеглянето по начин, който отначало разсмиваше него самия, а след това слиса всички останали: започна да прави тухли.

Жълти луксинови тухли. От това, което бяха научили при строежа на стената Ярка вода, неговите архитекти и строители правеха форми за сглобяване на плътни тухли. Всяка сутрин Гавин обикаляше формите за час, пълнеше ги с жълт луксин, притегляше съвършено, запечатваше съвършено, практически неразрушимо, и след това се отправяше за дневното си издирване. Строителите взимаха тухлите и градяха всичко от тях.

В началото примирена просто да го охранява на острова и докато пътуваха, по някое време Карис започна да помага. Тренираше най-добрите от местните в бойно изкуство, понякога организираше лов с копия. Макар копията и по-редките гигантски копия да бяха отдавна присъщи за Тирея, в Гаристън не бяха боравили с тях от десетилетия, а изправянето срещу опасните непредсказуеми зверове беше най-близката възможна тренировка за истински бойни действия.

Всеки път, когато се върнеха на острова, Гавин се изненадваше. При наличието на достатъчно строителни материали, петдесет хиляди въодушевени работници, дружелюбните местни и доброто ръководене малкото им пристанище бързо се превръщаше от лагер в голям град. Нямаше крепостни стени, съгласно споразумението между Корван и Третото око, според които взаимната уязвимост беше по-добър гарант за мир от взаимната защитеност. Но всяка друга възможна структура растеше бързо. Самият Гавин за първи път изпитваше гордост, че участва в строителство.

Повечето вечери прекарваше с Корван — обсъждаха управлението, разчепкваха проблеми, съставяха планове, дори изиграваха по някоя и друга игра на Деветте крале. Хубаво беше да си поговорят, да се пошегуват, да попрекалят с виното от време на време.

А и така държеше Карис на разстояние, защото отчаяно жадуваше за близостта ѝ и отчаяно се страхуваше от нея. Отнасял се бил към най-близките си най-зле, как пък не.

Остави скиците. Изобщо не ги беше погледнал през последните няколко минути.

Това не беше заради Кип, осъзна той. Най-малкото, не беше само заради Кип. За Карис това беше заради миналото. Кип беше на възраст, на която можеше да е техен син, стига Гавин да не беше прекратил годежа си с Карис. Карис не казваше: „Как можеш да се държиш на разстояние от едно копеле, което неволно си заченал от някаква селянка?“ Казваше: „Такъв ли баща щеше да си на нашия син?“

Милостиви Оролам. Беше като юмрук в корема.

И тя беше права.

Кип беше добро момче, но Гавин едва го познаваше. И определено не знаеше какво да прави с него. Трябваше да го вземе тук, трябваше сам да го обучи. Това дори не му беше хрумнало. Беше гледал на Кип като на багаж, като на бреме, което трябваше да се прехвърли на командир Железни колкото може по-бързо.

Всички имаха искания към Призмата, и те бяха твърде много. Кип беше добро момче, но не беше син на Гавин. Можеше да заяви на целия свят, че е. Можеше да понесе срама, че е баща на копеле. Можеше дори да се изправи срещу баща си заради това. Но има разлика между един благороден жест и ежедневно благоприличие.

Да добави Кип към списъка проблеми, които го чакаха, щом се върнеше в Хромария. Проблеми, които отчаяно искаше да разреши, но беше с вързани ръце, докато не намереше синята напаст.

На следващата сутрин Карис го поздрави все едно не се беше случило нищо и той постъпи по същия начин. Нищо не можеше да направи за Кип, нито за каквото и да било друго, докато не намереше напастта.

Тъй че спираше всеки път, щом видеше кораби в открито море, преобразяваше плъзгуна в плоскодънна лодка и гребеше до тях, задаваше въпросите си и отклоняваше техните, и продължаваше да търси. Проблемите другаде сигурно се увеличаваха. Ако го нямаше твърде дълго, Хромарият щеше да го обяви за мъртъв въпреки писмата, които изпращаше с корабните капитани и ответните писма от Хромария, които той пренебрегваше. Но не можеше да изостави търсенето си. Твърде много мразеше сините. Това също беше част от петте му цели — да унищожи всички бесове. Дължеше го на Севастиан. Нищо нямаше да го спре. Дори самият Хромарий.

Взимаше Карис със себе си почти всеки ден, отчасти защото тя нямаше да му позволи да я остави и отчасти защото се надяваше, че тя ще усети синьото. Третото око беше подхвърлила, че всеки в близост до една напаст ще бъде засегнат, но притеглящите — най-силно. Планът на Гавин беше да я намери с помощта на Карис, а след това да се върне на другия ден без нея, за да я унищожи. Карис щеше да му се ядоса, разбира се, но не го интересуваше.

А дните отминаваха и отминаваха, и отминаваха. Минаха два месеца. Три.