Заслепяващият нож

66.

Отново в безопасност в стаята на Железни Кип огледа кутията за карти. Не беше местена, разбира се. И Железни все още не се беше върнал. Кутията, единственото останало нещо от целоживотния труд на Янус Бориг, бе от лакирана слонова кост, инкрустирана с електрон, с кедър отвътре. Кип избърса ръце в ризата си и я отвори.

Извади картите. Оригинали. Можеше да различи мазките на четката по тях. Боята имаше плътност, надигаше се от повърхността на картите, където детайлите бяха предадени най-педантично. Но не бяха просто оригинали. Имената на картите бяха имена на хора — както и на игрални механични карти, — за които Кип знаеше, че никога не са влизали в играта: Гим Нокътя, Диди Падащия лист, Изем Червения, Орея Пулор, Пленника, Новия зелен бяс, Полихромния бяс, Орлов Кунар, Джинг, Барутния заряд, Луксиновите гранати, Убиеца на морски демони, Кремъчния спусък, Искрящото наметало, Ерес, Бен Триокия, Усем Дивия, Ганеш Мечока… Кип спря.

Искрящото наметало? Топките на Оролам! Рисунката показваше презрително усмихнат мъж с гъсти вежди. Беше Вокс. Сивото му наметало беше видимо около шията, където верижката стягаше гърлото му, но надолу тялото изчезваше. Текстът гласеше: „Ако е Светлоцеп, дарява невидимост освен срещу подчервено и свръхвиолет.“

Светлоцеп?

Кип зяпна двете наметала, които се сушаха край огъня. Картите бяха истински. Бяха истински неща и казваха истината. Бяха нови карти… и бяха на хора, които доскоро бяха живи. Кип знаеше, че някои от тези имена са на притеглящи, които беше виждал в Гаристън.

А щом картите бяха на хора, които доскоро са били живи, беше възможно да има и карти на хора, които все още са живи.

Кип запрехвърля картите по-бързо, без да се опитва да улови всички подробности, без да се опитва да се възхити на изкуството… Търсеше.

Правилеца. Сянката. Тала. Огнеръкия. Ахейяд Ярководни. Самила Сайех. Халотрошача. Падналия пророк. Черния ясновидец. Огледалеца. Огледалната броня. Технолога. Новатора. Цветния принц.

Това не беше колода. Нямаше копия на картите, за да може човек да увеличи шансовете си за следващата карта. Това беше съвсем нов комплект, Кип търсеше картата на баща си. Къде беше тя? Какво щеше да му каже?

Зимун Танцьора. Корс Ангиер. Обезсилващия. Регенериращия. Черния луксин. Камата от адски камък. Многоцветните очила. Ангарското влечуго. Андрос Червения.

Смрази се. Гледаше картата на младия Андрос Гайл. Красив, силен, воин, с бял кинжал в ръката, опърпано, издуто около него наметало, и три момчета зад него, едното от дясната му страна, другото — от лявата, третото — едва видимо в далечината.

Оролам, приличаше на герой!

Кип остави картата настрани и продължи. Карабината на Цветния принц. Карабина? Кип дори не знаеше какво означава тази дума. Регенериращия? Ако имаше време, сигурно щеше да разбере някои от тези думи от картинките, но времето беше някак сгъстено. Сякаш някой щеше да дойде всеки момент и да вземе картите от ръцете му и те щяха да се изгубят завинаги.

Плъзгача. Кондора. Възпламенителния мускет. Ган Гуваир. Хелане Троас. Вив Сивата кожа. Юрас Заклинателя. Елм Железния. Прейад Порос. Колача от Агбалу. Бомбата светкавица.

Кип отново спря. Върна се назад. Колача от Агбалу. Мъжът беше оплискан с кръв, с огненочервен ятаган в едната ръка, стилизиран син пламък около другата, без броня, само по разкъсана окървавена туника, под която се открояваха яки черни мишци. Около него лежаха трупове, може би в някакъв дворец. Мъжът беше млад, не носеше готра, къдравата му коса прибрана на плитка в стил, какъвто Кип не беше виждал, но беше неоспоримо командир Железни. Кип беше помислил, че, Янус Бориг работи над картата му, едноок мъж… и не изглеждаше така, но този тук беше командир Железни. По-млад, но определено беше той. Сърцето му се сви.

Колача?

Погледна оръжейната рамка на стената. Ятаганът беше там, най-горе. Почернял гръб, бляскаво острие. Гранати и резба, тюркоаз и раковини.

Искаше му се отчасти да притегли и да се гмурне мигновено в този спомен, но не го направи. Трябваше да прехвърли всички карти, преди някой да го е прекъснал. Със сигурност някой го търсеше, със сигурност не можеше да му позволят да узнае всичко. Беше някак си твърде лесно.

Задели картата при другите, които искаше да проучи по-късно, и бързо запрехвърля останалите. Касапина от Ру беше следващата карта, сравнима по изкуство с картата на Железни. Догади му се. Знаеше за касапницата на генерал Гад Делмарта. На тази карта ухилен мъж размахваше мъжка глава за сплетената ѝ аташийска брада в едната си ръка и женска глава за дългата ѝ черна коса в другата. Кип си помисли какво ли ще стане с ума му, ако скочи в тази карта. Какво ли щеше да види, ако се превърнеше в генерал Делмарта? А ако влизането в този ум не се окажеше ужасно трудно?

Това беше жива история. Можеше да научи от тези карти неща, които не знаеше никой друг, които никой друг нямаше как да научи. И дори Кип да не беше истински полихром и да не можеше да притегля последователно допълнителните си цветове, можеше да ги вижда, което означаваше, че може да научи цялата история на всеки един от тях… както само малцина други на света щяха да могат. Който държеше тези карти, щеше да владее истината. Това не беше просто съкровище с неизмерима парична стойност. Това беше прозрение. Беше разголване на лъжи.

Всеки властник щеше да го иска заради това, което можеше да му каже за враговете му. Всеки с тайна щеше да иска да го унищожи, за да не го намерят враговете му.

Всеки с тайна. Като това да си Колача от Агбалу?

Черен демонски облак на отчаяние пропълзя в гърлото му. Командир Железни беше единственият човек, на когото можеше да се довери. И сега Кип беше в неговата стая, с тези съкровища, уязвим.

— Не съм аз — каза нечий дълбок глас зад него.

Кип подскочи, толкова стреснат, че разпиля картите.

— Извинявай — каза Железни. — Помислих, че може да си заспал, докато си ме чакал. Не исках да те събудя. — Клекна, за да помогне на Кип да събере разпилените карти.

Намръщи се още на първата, която вдигна, и погледна Кип.

— Тези са… истински?

— Да. — Кип най-сетне се вдигна и помогна на командира да съберат картите.

Станаха и командир Железни му подаде картите. Задържа една в ръката си.

— Никога досега не бях виждал оригинали. Действа ли? Както казват?

— Да. Ако притеглиш, докато ги докосваш, преживяваш това, което са преживели и те. Колкото повече цветове можеш да притеглиш, толкова повече виждаш.

Железни погледна картата в ръката си.

— Тази карта. Това е брат ми, знаеш ли го?

Кип кимна. Трепери-юмрук.

— Когато убиха майка ми… Сложно е. Беше ме държала настрана от Хромария и със смъртта ѝ причините да ме държи настрана също умряха. Баща ни си беше отишъл и трябваше да управляваме като деи. И брат ми, и аз бяхме надарени, сестра ми беше твърде млада, тъй че един от нас трябваше да остане у дома, за да управлява. Брат ми беше по-младият, но аз бях по-надарен и имахме добри съветници, които всъщност можеха да поемат повечето от управлението. Помислихме, че ако мога да стана пълен притеглящ, ще имам повече влияние в Хромария. След като се върнех у дома, брат ми щеше на свой ред да мине обучението си в Хромария. Тъй че брат ми остана у дома. За да се стабилизира управлението му, решихме, че трябва да се ожени. Тиру имаха най-сериозните претенции и трябваше да ги удовлетворим. Съветниците ни го казаха. Но бяхме младежи и макар кандидатката на тиру да не беше грозна, не беше и толкова красива, че да ти се разтупти сърцето. Бяхме млади глупаци и държах на това, което мислеше брат ми. Избрахме принцесата на тлаглану, Тазервалт, защото беше по-хубава от всички други кандидатки. Племето ѝ беше ненавиждано и макар тя да се влюби до лудост в брат ми и да го уважаваше, беше високомерна. Презираше всички. Заради това я намразиха още повече, а съответно намразиха и него. Съперничещите им тиру бяха осакатили баща ѝ по време на набег, докато той бил още млад, а тя не беше миротворка. Използваше всеки удобен повод да им се подиграе и да ги засрами.

Въздъхна и продължи:

— Тъкмо бях завършил обучението си, когато започна Войната на Лъжепризмата. Нямаше никакъв спор, че ще подкрепим Гавин. Дазен направи безплодни опити да привлече Пария, но бяхме твърде много задължени на Андрос Гайл и на баща му, Дракос Гайл, за да приемем предложенията му сериозно. Човек не би го разбрал по цвета на кожата, косата и очите на Гавин, но в жилите на Гайл тече твърде много парийска кръв. Все едно, изпратихме цялата си армия, но Андрос въпреки това настоя за още. Заминаха повечето от охраната на двореца. Едва успяха да стигнат навреме, но това е друга история. Като видяха тази слабост, хората от племето тиру дойдоха от планините и се внедриха в столицата на нашия дей Агбалу като цивилни, а след това, когато брат ми излезе на лов с петдесет от малкото останали с него войници, го нападнаха.

— Ханишу и неговите петдесет бяха предупредени от някакъв бежанец и се върнаха в града колкото може по-бързо. Тиру вече бяха вдигнали стана си в двореца, пируваха около непогребаните още тела на изкланите от тях хора. Брат ми и войниците му пристигнаха посред нощ. Тиру се бяха разпръснали, заспали или пияни и брат ми връхлетя върху тях като лъв. Беше на осемнайсет и вече имаше две дъщери и син. Намери труповете на жена си и децата си. Тиру им бяха причинили… неописуеми неща. Брат ми полудя. Воин в разцвета на силите си и див притеглящ. Изби ги всичките. Казваха, че се бил като лъв — все едно Анат го е обсебил. Избивал ги до разсъмване. Тогава народът на Агбалу се стекъл около него, обкръжили хората от племето тиру, старци и млади, търговци и цивилни, следващи войската, жени и пастири… и… — Преглътна. — И Ханишу ги изклал всичките. Лично. Тиру наброявали две хиляди фамилии, и тиру вече ги няма. — Подаде картата на Кип. — Внимавай какви спомени избираш да видиш, Кип. Защото ще запомниш това, което откриеш, завинаги.

Кип знаеше, че не бива да си отваря устата, но не можа да се сдържи.

— А ако истината в тази карта е различна от това, което са ти разказали?

Командирът извърна тъжните си очи към него.

— Не мисля, че ще има някакво значение. Загубих повечето хора, на които държах, и загубих брат си. Ханишу вече го няма. Беше сломен от това, което направи. Все още е несравним воин, но вече не вярва на себе си. Не може да води. Вече не е дори стражеви капитан. Не може да носи бремето на отговорността. Всеки път, когато вляза в спор с него, го губя за седмици. — Прокара длан по голата си обръсната глава. — Боя се, че преядох с истина напоследък. Та за това ли дойде да говориш с мен?

— Ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на никого? — попита Кип.

— Не можеш да ме молиш за това, Кип. Трябва да правя това, което сметна за правилно.

— Моля те — каза Кип. — Ако не ми обещаеш, не мога да ти кажа всичко.

Командир Железни издиша тежко.

— Лош си като всеки Гайл, знаеш ли?

— Да, сър. Съжалявам, сър.

Командир Железни помълча малко, забил поглед в пода.

— Не знам защо ни теглите всички след себе си. Дори едно дете Гайл ме притегля като лист в буря. — Поклати глава. В тъжните му очи имаше горчивина. — Добре. Имаш думата ми.

— Янус Бориг направи картите. Бях в къщата ѝ…

— Янус Бориг? Тя е мит, Кип. Старата вещица от Двореца на вятъра?

— Не знам за какво говориш — отвърна Кип. — Тя беше просто една стара дама с малък дюкян.

— Дюкян?

— На Големи Яспис. — Кип го погледна объркано.

— Намерил си Истинско огледало? Криещо се пред очите на всички? Ти си в града от колко… два месеца? Как си я намерил?

— Библиотекарката ми каза…

— Коя библиотекарка?

— Рея. Рея Силуз.

— Хъм. Ще проверя това. Но да я оставим засега. Разкажи ми.

— Снощи отидох в къщата на Янус Бориг. Беше убита. От мъж и жена, които носеха ето тези наметала. Искрящи наметала. Правят ги общо взето невидими, освен в подчервено и свръхвиолетово.

За миг лицето на Железни се изкриви все едно Кип беше някакво малко момченце, разказващо му нелепи лъжи. После той погледна наметалата.

— Покажи ми една от онези карти.

— Коя?

— Няма значение.

Кип издърпа случайна карта, а Железни притегли тънка нишка синьо, докосна картата за миг, после дръпна рязко пръста си.

— Друга.

Кип протегна една и разпери картите, но Железни избра друга. Притегли, докосна я и дръпна пръста си като опарен.

— Моите извинения, трябваше сам да го разбера. Те са истински. Всички са истински. Разкажи ми всичко, Кип.

И Кип му разказа. Все едно огромно бреме падна от раменете му. Изведнъж отново се почувства дете… само че усещането беше хубаво. Твърде големи неща имаше на този свят, за да може да се справи с тях сам, а да се довери на Железни наистина беше хубаво.

— Та какво означава всичко това? — попита Кип.

— Мислех, че предстои война, но грешах — отвърна командир Железни. — Войната вече е тук. А ти си в огромна опасност. Както и аз.

Беше най-всеобхватното обобщение, което Кип бе чувал, затова се почувства съвсем тъп, когато каза:

— О, мм. Има още нещо.

— Намерил си още някой артефакт с променяща света сила, освен две искрящи наметала и цял комплект оригинални нови карти на Деветимата крале? — попита учудено командир Железни.

Устата на Кип се раздвижи безмълвно.

— Просто се пошегувах, Кип.

Кип бавно издърпа кинжала и го положи на дланите си. Беше по-дълъг. Вече бе сигурен в това. Бялото изглеждаше по-бяло, черните спирали изглеждаха по-черни. Имаше и друга разлика: от седемте инкрустирани в острието диаманта единият грееше яркосиньо, както когато Кип си беше взел кинжала от Зимун, но сега за секунда проблесна и отвътре. В мътно зелено.

Кип преглътна и вдигна очи към командир Железни.