Заслепяващият нож

19.

В съня си Кип беше зелен бяс, гонеше пищящи деца и ги избиваше с меч и огън. Будеше се на пресекулки освирепял, разплакан и зажаднял за кръв — яростта от съня все едно се беше просмукала в него.

Когато посред нощ стана, за да се изпикае, го придружи един черногвардеец. Кип изобщо не го беше виждал досега. Мъжът мълчеше. Просто тръгна с Кип и го задържа за миг, докато провери дали в тоалетната няма убийци. Тъпо.

Беше истинско облекчение, когато стана сутринта, макар изобщо да не се чувстваше отпочинал. Няколко по-големи ученици от втората година подкараха новаците към трапезарията.

Кип беше адски огладнял, но не получи повече храна от никой друг. Стигна до края на опашката, обзет от страх. Масите бяха подредени в дълги редици и учениците се трупаха на тях с приятели.

Каквито той нямаше.

Всъщност Кип имаше точно обратното. Зърна за миг Елио, чиято ръка беше стегната в дебели превръзки и окачена на клуп. Момчето говореше с приятелите си. Видя Кип, млъкна и пребледня.

„Би трябвало да ида там. Да ида и да седна с тях, да ги обезоръжа с непринуден разговор, да се престоря, че не се е случило нищо, но да утвърдя правото си да седя с най-коравите момчета в класа.“

Но не намери в себе си нужната дързост.

Чак сега осъзна, че тази сутрин не го следва никакъв черногвардеец. Огледа редиците ученици, маси, храна, слуги и роби. Никакви черногвардейци, никъде. По някаква причина това за един дъх изби малката колеблива самоувереност, която имаше. Бяха видели какво беше направил. Бяха решили, че не си струва да го пазят.

След това видя няколко хлапета, които позна: момчето със странните очила, което седеше зад него в класа вчера, и още няколко от тренировъчния клас на Черната гвардия. Бяха отхвърлените — разбра го веднага. Бяха непохватните, интелигентните, грозните, с онези млади и обещаващи надежди за Черната гвардия, които бяха обречени да се провалят рано, които просто се опитваха да влязат от някаква суетна надежда, тяхна или на господарите им. На масата им имаше празни места, разбира се, както и около тях — все едно бяха заразни. Кип тръгна натам.

— Можеш ли да четеш? — попита момчето, когато се приближи. Очилата му с пантите в момента имаха една спусната синя и една жълта леща.

Кип се поколеба. Не го ли искаха?

— Мм, да?

— Трябва да ходиш на уроци, ако не можеш. Ако можеш, трябва да провериш разписанието. Чакай, ти… о, разбира се, че можеш да четеш. Каза на магистър Кадах да иде да се препарира.

— Наистина ли? — попита едно грозничко момиче.

Кип я пренебрегна и започна да нагъва лакомо храната си.

— Защо сядаш с нас?

— Изглеждате по-мили от тях — отвърна Кип и кимна към момчетата с Елио. — Искате да се махна ли?

Те се спогледаха. Свиха рамене.

— Не — отвърна момчето с очилата.

— Е, и как се казвате? — попита Кип.

Очилаткото посочи гърдите си.

— Аз съм Бен-хадад. — Посочи грозничкото момиче. — Тизири. — После едно дългуресто момче с опадали зъби. — Това е Ейрас, а…

Прекъсна ги момичешки глас:

— Ей, чухте ли за Елио, как онзи новият го… — Млъкна, като видя Кип.

— А това е Адрастея. За по-кратко Тея.

— Вече се запознахме — каза сухо Кип.

Тея отвори уста, но замълча и седна съкрушено.

— Аз не съм чул — каза Ейрас. — Какво, кой нов? Какво е станало?

— Ейрас… — изръмжа Тея през стиснати зъби.

— Какво? Били ли са се? — попита Ейрас.

— Не знам дали бих го нарекъл бой — каза Кип.

— Ти? Ти си се бил? С Елио? — попита Ейрас.

— Счупил си му ръката на три места — каза Адрастея… Тея?

— Нима? — попита Кип.

— Чакай, счупил си ръката на Елио? — попита Бен-хадад. — Мразя го тоя тип.

— Така ли си нарани ръката? — попита Тизири. Имаше родилен белег на лявата половина на лицето. Носеше къдравата си коса над него в опит да го скрие, но беше напразно усилие.

Кип погледна превързаната си ръка. Трябваше уж да ѝ слага нова лапа всеки ден. Тази сутрин беше забравил. Не знаеше дори дали ще може да намери лазарета.

— Не. Ъъ, това… Бутнаха ме в един огън.

— Чакай, чакай. Трябва да започнеш отначало — каза Бен-хадад. — Ейрас! Престани да зяпаш натам, че ще разберат за какво си говорим…

Ейрас, Тея, Тизири и Кип се обърнаха към масата на Елио едновременно… и видяха, че приятелите на Елио също са зяпнали към тях.

Бен-хадад потърка мъха по брадичката си и измърмори:

— Безнадеждно е. — Перна с пръст лещите на очилата си нагоре и впи очи в Кип, едното му око бе малко по-голямо от другото. Кип беше чувал за лещи, които коригират лошото зрение, но никога не беше виждал такива. Беше изнервящо. — Е — каза Бен-хадад. — Хайде, разправяй.

— За Елио ли? Дойде и ме удари няколко пъти и аз го шибнах в носа.

Четиримата зачакаха.

Кип гребна поредната лъжица овесена каша.

— Най-лошият разказвач на истории. Изобщо — каза Тея.

— Ударил си го в носа толкова силно, че ръката му се е счупила на три места? — подкани го Бен-хадад.

— Виж, не беше кой знае какво — каза Кип. — Всъщност бях уплашен и знаех, че ще ме удари, тъй че… разбираш, нали? Ударих го пръв. Малко се паникьосах.

— И му счупи ръката? — попита Тея.

Кип сви рамене.

— Той каза, че ще ме убие.

Израженията им се колебаеха между съмнение и пълно изумление.

Кип реши да го смекчи с малко хумор.

— Имам само една здрава ръка. Ако ми скочи сега, ще сме наравно.

Не беше смешно.

— Проклятие — каза Ейрас. — Видях те на пробите, но нямах представа, че си толкова добър.

— Не приличаш на гадняр — каза Бен-хадад. — Но това, предполагам, доказва, че си Гайл.

— Чух след боя, че си му счупил ръката, защото те е нарекъл Лой Гайл — каза Тизири. Явно не беше присъствала на пробите.

Тея се сви на стола си.

— Не беше така — отвърна Кип. — Наистина. Всъщност стана наистина бързо и приключи за три секунди. Извадих късмет. Сериозно. Питай Тея. Тя е по-корава от мен. Вчера ме изрита в лицето.

— Какво? Какво?! — възкликна Бен-хадад. — Тея?

— Натресоха ми го за партньор — каза Тея с гримаса.

„О, благодаря.“

— Партньор? — попита Бен-хадад. — Ти си се пробвала? Нали нямаше да се пробваш до следващата година? — За миг изглеждаше уязвен, но бързо го прикри. — Аз щях да дойда! Ха, новобранец!

Повдигнатите вежди на Кип зададоха въпроса вместо него.

Ейрас обясни:

— Бен-хадад дойде късно за лекциите по притегляне миналата пролет, но взе изпита за пролетния клас на Черната гвардия. — Обърна се към Тея. — Но ти каза, че според теб Черната гвардия е глупост. Да се изправиш срещу мечове, за да защитиш идиоти, е работа за идиоти, така каза.

— Ейрас, седиш до Кип Гайл — каза Тизири.

— Знам. Чух го вече. Какво… О-о! Тея няма предвид, че баща ти е идиот, Кип. Сигурно е имала предвид Бялата. Или Червения? Уф, това пък е дядо ти.

— Ейрас! — прекъсна го Тея.

— Тея — каза Бен-хадад. — Ти каза, че не искаш да нараняваш хора за препитание. — Като че ли приемаше мълчанието на Тея за изпробването като лична измяна.

— Да, не искам! — защити се Тея.

— Тогава какво? Когато аз те убеждавам, че да влезеш в Черната гвардия е идиотизъм, уж вярваш, но идва Кип и ти…

— Това няма нищо общо! Не всички сме бихроми, Бен. Ти може дори да си полихром. Можеш да отидеш където си поискаш, да правиш каквото си искаш. Ще си достатъчно силен, та никой да не се интересува кои са родителите ти. А аз дори си нямам истински цвят.

— Цветът ти е толкова истински, колкото и на всеки друг. Хората просто все още не го разпознават. Тея, говорили сме…

Тя го прекъсна:

— Щом никой не го разпознава, никой няма да ме наеме за него. Господарката ми заповяда да се опитам за Черната гвардия. Може би след пет години хората ще разсъждават като теб, но засега нямам друг избор. Само за това ме бива. И по дяволите, дори не знам дали ме бива достатъчно, за да успея да вляза.

— Не знаех, че господарката ти го е заповядала. Извинявай — каза Бен-хадад.

„Ще успее“, помисли си Кип, но си замълча. Неволно беше разкрил тайната. Надяваше се с мълчанието си да избегне по-нататъшно негодувание.

— А на теб, партньоре, много ти благодаря — каза Тея.