Заслепяващият нож

27.

Тренировката за Черната гвардия мина общо взето така, както очакваше Кип: много бягане (не много бързо), много скачане (не много високо), много забиване с юмрук в ритъм (не много ритмично), много изтласквания и лягания и изправяния (не много). Повръщането обаче беше изненада. Неприятна.

Стоеше превит на две до една от тебеширените линии, цялото му тяло беше сгорещено и изстинало, и зачервено. Имаше чувството, че ще умре.

— Добрата новина е, че по-лошо не може да бъде — каза познат глас.

Кип едва можеше да вдигне очите си от обувките на Железни. Беше се съсредоточил само върху дишането. Вдиша. Издиша.

— Ако искаш да го спреш, Кип, можеш.

Кип изплю, за да прочисти горчивата утайка в устата си. Не стана. Като че ли беше залепнала завинаги.

— Какво?

— Ако мразиш това. Ако смяташ, че е безсмислено, можеш да го прекратиш. Всъщност бях помолен да те отрежа.

— Да ме отрежеш? — Мозъкът на Кип не работеше много добре.

— Червения настоява да бъдеш отрязан от Черната гвардия. Всъщност хвърля клевети дали щеше да бъдеш избран, ако не беше… ако Призмата не беше помолил за това.

Което беше вярно, разбира се.

Тъй че командир Железни бе притиснат между онова, което го бе помолил да направи Призмата, и това, за което Червения настояваше сега… но Андрос Гайл беше тук, а Гавин Гайл го нямаше.

— Предполагам, че срещата ми с него мина по-зле, отколкото си мислех — каза плахо Кип.

— Малък си още, за да можеш да играеш подобни игри с тези хора, Кип. Не се притеснявай защо правят това, което правят. Вероятно няма нищо общо със самия теб. Това, което трябва да направиш, е да си наясно със себе си. Искаш ли да прекратиш, или искаш да останеш?

Кип се изправи. Тея му подаде чаша вода. Беше чула всичко, но очите ѝ бяха неразгадаеми. Кип се чувстваше замаян. Вдигна чашата към устните си, оплакна устата си и изплю водата настрани.

Беше най-лошият в класа. От четирийсет и девет души той правеше най-малкото изтласквания. Бягаше най-бавно. Финишираше последен. Не можеше да направи нито едно набиране. Ако останеше, сигурно щеше да повръща всеки ден. Всяка седмица щяха да го ритат в задника повече пъти, отколкото можеше да преброи. Всеки месец щяха да го надвиват на изпитанието, сигурно много пъти.

Не беше дори честна надпревара: лявата му ръка все още не беше оздравяла и го болеше при пълно разтваряне — и страшно болеше при натоварване.

Баща му го беше поставил на тази позиция въпреки изричните желания на Железни, понеже бе мислил, че Кип няма да е достатъчно добър, за да се справи сам. Че ще се провали. А сега дядо му искаше да го унищожи.

— Ще мога ли поне да остана в Хромария? — попита Кип. — След като не съм Гайл, нямам и спонсор, нали?

По лицето на Железни пробяга кратка доволна усмивка.

— Средствата бяха прехвърлени на сметката ти. Обучението ти е платено изцяло. И повярвай ми, влязат ли веднъж парите, онези факири на сметалото не ги пускат.

„Средствата бяха прехвърлени.“ Минало време. Значи дядото на Кип се бе опитал да ги проследи, но му бяха попречили. А бързата усмивка означаваше, че Железни е направил това… и че е доволен, че е успял да възпрепятства Андрос Гайл в тази дреболия.

— Но положението е по-лошо — каза Железни. — Оттук нататък всичко зависи от теб. Разбираш ли?

Кип разбираше. Железни беше деликатен, защото Тея стоеше до тях. Нямаше да помогне на Кип. Не можеше да подреди шансовете в негова полза. Ако Кип влезеше в Черната гвардия, трябваше да влезе сам. Беше невъзможно.

И в същото време беше освобождаващо. Ако успееше, щеше да го е направил сам. Не с помощта на баща си, а по своя заслуга.

Тъй че нещата се свеждаха до следното: лек живот като ученик, който дори не се нуждае от спонсор, или ужасно тежък живот като най-лошия от „недорасляците“ и нищожен шанс изобщо да влезе в Черната гвардия сам и да стане нещо.

— Майната им — каза Кип. — Оставам.

— Добре — каза Железни. Очите му се изпълниха със свирепо задоволство. Пое си дълбоко дъх, който изду гигантската му гръд и гордо изпъна назад внушителните му рамене. — Добре. Сега, пет обиколки. И помни, че черногвардейците си държат езика зад зъбите. — Изведнъж стана отново властен, рязък и строг, целият професионализъм.

— П… пет?

— Не ме карай да повтарям — каза командирът. — Адрастея, ти също. Партньорът бяга, бягаш и ти.