Заслепяващият нож

20.

Кип излапа закуската, но все още беше гладен. Тея стана и отиде до окачените на стената списъци. Остави купата, лъжицата и чашата си на масата, както май направиха повечето ученици в трапезарията.

Бен-хадад и Тизири също станаха и тръгнаха в различни посоки. Само Кип и Ейрас все още седяха на масата. Дългурестото момче се хранеше бавно. Ябълката на гърлото му беше разсейващо изпъкнала и му придаваше вид на голям кротък хищник.

— Не трябва ли да си вдигнем паниците? — попита Кип.

— А? — Ейрас се беше зазяпал по някакви момичета. Хубави, със същите строги униформи, но със скъпи накити на китките и шиите. Богати момичета. Недостижими, но не и за мечтите, ако се съдеше по унесения поглед на Ейрас. — Паниците? Какво?

— Не трябва ли да си вдигнем паниците? — повтори Кип. У дома никой нямаше да търпи петнайсетгодишен да кръшка от измиването на съдовете.

— Робите ги прибират. Трябва да тръгваш. Първа смяна започва скоро. — Ейрас отново се зазяпа по момичетата.

Ставането от масата беше като изоставяне на безопасно убежище, за да се върнеш в гората при вълците. Но не можеше да се отложи. Кип стана и тръгна към стената със списъците. Подмина няколко по-големи възпитаници, току-що дошли да се хранят. Покрай него минаха момче и момиче, изпънали ръце покрай телата си и с напрегнати от съсредоточаване погледи: храната им се крепеше на сини подноси, които притегляха. И двамата бавно вдигнаха ръце, докато вървяха, за да наместят отворения луксин, без да разлеят нищо. След това запечатаха подносите си почти едновременно.

— О, не, не, не, не — повтаряше младежът. Беше затворил луксина си лошо и когато стигна до масата, подносът му се разпадна и паницата и чашата се пръснаха на пода.

— Точка за момичетата! — каза противничката му и без усилие постави подноса си на масата.

Момчето изруга, а няколко други, явно негови приятели, простенаха.

До тях изникна учител.

— Това го почистваш сам, Джерад. Никакви роби.

Тея пресрещна Кип преди да стигне до списъците.

— Имаме огледален наряд, синята кула.

— Какво? — попита Кип.

— Не беше тук за седмицата по ориентиране, когато ни показват как стават нещата. Не знаеш нищо — каза Тея. — Тъй че смених дежурствата с друг. Ще сме в един екип цялата седмица.

— Наистина ли? — Беше като лъч нормалност, пробил черните облаци на пълното му неведение.

Понечи да ѝ благодари, но тя го изпревари:

— Не. Недей.

— Исках да…

— Не го правя заради теб. Партньорите често трябва да споделят наказания. Наказанията обикновено означават, че пропускаш урок. Тъй че ако оплескаш нещата, това влошава шансовете ми да вляза в Черната гвардия.

Страхотно. Още нещо, за което да се чувства виновен.

Тея го отведе до един от асансьорите, където зачакаха с още петдесетина ученици. Днес косата ѝ не беше вързана отзад и Кип се почувства глупаво, че я беше сбъркал с момче. Тъпак.

Зачуди се какво ли прави Лив. Зачуди се дали изобщо е жива. Глупава тревога. Тя сигурно точно сега убиваше хора. Кип беше стоял там, в навечерието на битката за Гаристън. Беше чул всички лъжи на Цветния принц и беше разбрал какво представляват: размазани фрази, клевети и полуистини. Възвишени приказки, предназначени да прикрият страхливост.

Магията имаше тежка цена. Правеше човека господар на света за едно-две десетилетия, а след това го завладяваше. Притеглящите полудяваха. Когато полудееха изключително могъщи хора, те застрашаваха всички. Убиването им не беше хубаво, но беше необходимо.

Цветния принц бе казал: „Няма да убием родителите си, които са служили години наред!“ Имаше предвид: „Няма да умра, когато дойде моят ред. Искам всичките привилегии, които са ни достъпни заради дарбите ни, но не искам да платя цената.“ Кип беше разбрал това, а нали уж Кип беше тъпак. Защо Лив не го беше разбрала?

След няколко минути двамата с Тея се качиха на асансьора с още двайсетина ученици.

— Имаме късмет — каза Тея. — Огледалата са отегчителни, но когато трябва да прекараш цяла сутрин на противотежестите и после отидеш на пробите за Черната гвардия и едва можеш да си вдигнеш ръцете? Ужасно е.

— Благодаря, че ми каза — подхвърли един ученик. Кип си помисли, че май го е виждал в класа за Черната гвардия. Феркуди ли се казваше? — Изкарах цяла седмица на противотежестите.

— Ще те заместим — каза Тея.

— Ти ли?

— А, не — отвърна тя. Всички се засмяха.

Асансьорът спря някъде на средата на кулата и почти всички ученици се изсипаха навън, за да минат по пътеките. Кип и Тея тръгнаха с тях.

Шестте външни кули на Хромария бяха свързани с централната с пътеки, които висяха високо във въздуха. Кип беше минал веднъж по един от тези мостове. Знаеше, че са безопасни.

В края на краищата Хромарият нямаше да изложи притеглящи на риск, нали?

Преглътна и тръгна след Тея.

Синята кула бе облицована със син луксин, нарязан на фасети, тъй че цялата повърхност блестеше на слънцето като милион сапфири. Щеше да е секващо дъха, ако на Кип му беше останал някакъв дъх.

— Не обичаш височини, нали? — попита Тея, след като минаха.

— Не са ми любими — призна Кип.

— Няма да ти е много забавно тогава.

Кип се усмихна с усилие.

— Неприятен опит ли имаш? — попита Тея. — С височини?

— Една дебела дама убиец се опита да ме хвърли от жълтата кула — каза Кип.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Виж, ако не обичаш височини, няма проблем. Не се заяждам. Просто попитах.

Кип отвори уста, но не каза нищо.

Бяха ли открили изобщо кой искаше смъртта му?

И да бяха, никой не му беше казал. Което му напомни за черногвардейския му ескорт — все още нямаше такъв. Създаваше му усещането — отново, — че косвено е въвлечен в „голямата игра“. Някой се беше опитал да го убие. Никой не бе обяснил защо. Имаше черногвардейски ескорт. Черногвардейският ескорт беше оттеглен и никой дори не беше помислил да му обясни защо.

„Иди да си играеш в ъгъла и не досаждай на възрастните, Кип.“

Взеха асансьора на синята кула до върха. Имаше голяма здрава врата и хубав коридор.

— Другата половина на най-горния етаж е за сатрапи, благородници и религиозни празненства — обясни Тея. — На Слънцеднев целият етаж се върти, тъй че тяхната половина да е срещу слънцето.

Зад здравата врата имаше помещение, пълно със зъбни колелета, скрипци, въжета, пясъчни часовници и камбани, имаше и огромни прозорци. Беше толкова ярко, че за миг Кип се заслепи. Тея му подаде големи кръгли очила със затъмнени лещи. Щом си ги сложи, можеше отново да вижда.

Уморени ученици, изкарали утринната смяна, станаха от столовете си и подадоха дебели палта на следващата смяна. Някои измърмориха указания за състоянието на този или онзи механизъм или въже. Някои подмятаха шеги. Кип беше объркан.

Най-сетне ги разпределиха. Кип и Тея облякоха палтата си и седнаха на столове. Имаше шест станции, по двама ученици на станция, два стола, четири пясъчни часовника, четири камбани, едно огромно огледало на станция, което беше по-голямо на ширина от ръста на Кип, и три по-малки огледала.

— Целият Хромарий се върти целодневно така, че винаги да е повече или по-малко пряко срещу слънцето — каза Тея. — Тъй че общо взето трябва само да движим огледалата, докато слънцето се издига. Първо правило: никога не докосвай огледалата с длани. Ако има проблем, викаме шлифовачите. Те са най-добрите на света и се вбесяват, ако намерят отпечатъци на длани по огледалата.

Но колкото и впечатляващи да бяха огледалата и скрипците, не те грабнаха вниманието на Кип. В пода имаше шест дупки — една огромна в центъра, с шест огледала над нея, и други по-малки около нея.

— Светлинни кладенци — каза Тея. — Тъй че притеглящите в кулата под нас винаги да имат на разположение достатъчно светлина, независимо дали са на тъмната страна на кулата или дали е рано, или късно през деня. Надникни от ръба.

Значи всеки екип изпращаше с голямото си огледало светлина към друго голямо огледало над централната дупка, откъдето други огледала отпращаха светлината надолу.

Кип наведе глава над ръба. Стените на дупката бяха отвесни, покрити със сребро, излъскано до огледален блясък… и дупката продължаваше безкрайно надолу. В блясъка на събраната в кладенеца слънчева светлина не можеше дори да види дъното.

Докато гледаше, на около четири етажа надолу част от стената се отвори и в потока светлина изникна огледало, три стъпки широко. Кип видя, че още по-надолу други огледала като него събират светлина, отразена от едно към друго под внимателно изчислени ъгли така, че горните огледала да не затулват светлината от долните.

Кип се отдръпна и преглътна. Беше изумително, гениално… и нямаше никакви перила, които да предпазват обслужващите огледалата да не паднат.

Звън на камбанка го стресна. Тея обърна пясъчния часовник, свързан с камбанката, сграбчи въжето над едно от по-малките странични огледала и дръпна задържащия лост, който измести огледалото под малък ъгъл.

По-малките огледала отпращаха светлина към по-малките дупки.

— Специални лаборатории или полихроми, или „цветни камери“ — отвърна Тея на неизречения въпрос на Кип. — Частните светлинни кладенци във всяка кула не са много, тъй че трябва да си доста важна особа, за да получиш свой. Но нашата работа е много проста. След като свикнеш с нея, разбира се. Не коригираме нищо. Правят го робите на огледалата — всяка сутрин на разсъмване настройват всичко, а след това ние просто движим въжетата всеки път, когато звънне камбанка. В екипите сме по двама, за да стоим будни и в случай, че трябва да отворим прозорците, и за зенитното превключване.

— Да де. Зенитното превключване — измърмори Кип. Представа нямаше за какво му говори.

Отначало работата изглеждаше сложна, но много скоро Тея го остави да дърпа лостовете и да обръща пясъчните часовници.

— Някой падал ли е някога в дупките? — попита Кип.

— Едно момче пропадна в един от по-малките светлинни кладенци миналата година. Летя четири етажа до огледалото на Сините. Счупи си гръбнака. Живя шест месеца. Казват, че преди няколко години едни момчета се сбили тука и едното бутнало другото в големия кладенец. Умряло веднага. Убиецът се кълнял, че било случайно. Не му повярвали.

— Какво му направиха? — попита Кип.

— Блясъкът на Оролам.

Изражението му говореше красноречиво: „Нямам представа за какво ми говориш.“

— Има един стълб в основата на моста на Големи Яспис. Знаеш какво са Хилядата звезди, нали?

Огледалните кули.

— Да.

— Добре. Всички онези огледала, плюс всички огледала на кулите на Хромария, се фокусират в тази единствена точка. Поставят осъдения на фокуса по обед. Притеглящият може да избира. Можеш да се опечеш до смърт като мравка под стъкло или можеш да притеглиш. Ако притеглиш е все едно да изтласкаш твърде много вода през сламка. Пръскаш се.

— Това е… неописуемо ужасно.

— Така трябва. Хайде, време е за лекция. Смяташ ли, че днес ще можеш да се справиш без произшествие?

Кип се намръщи. Не искаше да сменят темата.

— Но нали насочват Хилядата звезди към Призмата на всеки Слънцеднев?

— Да. И какво?

— Той как не умира? — попита Кип.

— Той е Призмата. Може да направи всичко.