Заслепяващият нож

88.

— Чух, че бесовете използвали адски хрътки — каза Феркуди. — В Аташ.

— А аз чух, че Вечният пламък в Аташ горял яркосин цели два месеца! — каза Югертен.

Беше длъгнесто момче и с нисък ранг. Никой не му обръщаше много внимание.

— Всеки може да накара един огън да гори синьо — каза Феркуди. — Говоря за адски хрътки!

Дребосъците вървяха заедно на поредната тренировка в реални условия. Все още не знаеха никакви подробности, но след като се успа, Кип едва успя да ги догони, преди да навлязат в наистина лошите квартали.

— Горящи кучета, направени от луксин? — попита Тея недоверчиво. Докато вървяха по все по-стесняващите се улици към Овърхил, Кип се опитваше да разбере кой ги наблюдава.

— Адските хрътки са мит, Ферк — каза Танер.

— Мъжът, който ми го каза, не би излъгал — отвърна Феркуди.

— Мисли, тъпако, ти си притеглящ — каза Танер. — Как би могъл изобщо да очакваш такова нещо? Би могъл да направиш статуя на куче от червен луксин, но няма да прави нищо, нали?

— Ами, не знам. Предполагам, че не — отвърна Феркуди.

— Не са направени от луксин — намеси се кротко друг глас. — Но са истински.

Беше треньор Фиск.

Момчетата се смълчаха и се спогледаха.

— Бесовете вкарват червен луксин в козината и кожата на куче. Правят го за упражняване, преди да го опитат върху себе си. Много жестоко е, и е още по-лошо, когато ги подпалят. Но съм го виждал. Видях как командир Железни уби едно такова, когато прочиствахме бесовете от Войната на Лъжепризмата.

Почитта им към командир Железни скочи още няколко стъпала нагоре по стълбата към чистото обожание.

— Но едно запалено куче няма ли също толкова вероятно да убие човека, който го пуска, както врага на този човек? — попита Кип. — Според мен ще е просто лудост.

— По дяволите, Трошач — изсумтя треньор Фиск. — Пак ти, нали?

— Какво? — попита Кип. Още не беше свикнал да го наричат Трошача.

Но треньорът замълча, щом влязоха в малкия площад и подминаха мръсни търговци, които ги гледаха с открита враждебност. Това беше тирейски квартал, но хората тук не виждаха тиреец, когато погледнеха Кип, виждаха само едно черногвардейско пале.

Щом минаха площада и навлязоха в следващата улица, треньор Фиск рече:

— Има видове притегляне, за които не говорим много с по-млади притеглящи, защото и бездруго губим мнозина от вас, а всеки си мисли, че е специален, и опитва нещата, които ви казваме да не опитвате. Но всички вие ще ставате воини, и то може би по-скоро, отколкото би ни се искало, тъй че си струва да знаете как точно стоят нещата.

Дори да не беше привлякъл вниманието на всички преди малко, сега го направи. Класът се струпа около него, поглъщайки всяка дума.

— Трошача е прав. Запалите ли едно куче, ще полудее. Но притеглянето се свежда до Воля. Знаете, че използваме Воля за всичко, което притегляме, че Волята може да покрие грешките, които правим в нагласянето на вълновите дължини. Много са теориите как действа това всъщност, но основното е, че можете да вложите собствената си Воля в работата си.

— Големи?! — каза едно момиче.

Треньор Фиск направи гримаса.

— Почти невъзможни са. — Като че ли съжаляваше, че е почнал този разговор. Погледна момичето, което беше казало „големи“.

— Ти си син монохром, Тамера. Ако направиш голем, той просто ще си седи в хармоничната си синева. Един зелен голем би бил напълно неконтролируем, както се е доказвало десетки пъти. Отхвърлят правила и власт до такава степен, че убиват глупавите притеглящи, които са ги създали. Така че трябва да си поне бихром, за да опиташ изобщо да създадеш голем, и до голяма степен те винаги се оказват ужасно сбъркани. Важното е, за текущия въпрос, че можеш да хвърлиш собствената си воля върху живо същество — в този случай кучета. Обикновено тези, които са разбили халото — или се канят да го направят, — експериментират първо над животни, за да видят как биха могли успешно да променят собствените си тела. Адските хрътки са една пермутация на това.

— Пермутация ли? — попита някой.

— Вариант! — сопна му се Феркуди. — И мълчи.

После Фиск продължи с неохота:

— Насищаш едно куче с много червен луксин, вкарваш в него достатъчно от волята си, караш го да затича към враговете ти и го запалваш. Болезнена и ужасна смърт. Вият от болка и гняв и са насъскани да нападат дори когато са толкова погълнати от пламъци, че не можеш да повярваш, че все още ще се движат. Ако някога се озовете срещу такова куче, първо му откъсвате краката, а после главата. Обикновено върши работа.

— Обикновено? — попита слисано Феркуди.

— Стига за това — каза треньор Фиск. — Днес си търсим белята. Както и преди, трябва да знаете, че много от вас може да не се върнат от днешното упражнение. От тези, които се върнат, някои може да се върнат осакатени. Може да бъдете изритани от Черната гвардия преди дори да сте влезли, дребосъци, и не по ваша вина при това.

Все едно ги натопиха в студена вода. Безгрижността и чудото на предишния миг бяха пометени.

— Можем да очакваме, че бандите са чули за упражнението предната седмица, и можем да очакваме, че очакват с нетърпение да ви ударят отново. Ето каква е обстановката. Ще бъдете в екипи по шестима. Петима от вас са черногвардейци, един от вас е Цвят. Тези от вас, които са черногвардейци, нямат право да притеглят. Вашият Цвят няма право да се бие. Цветът ще носи кесия с четирийсет данара. Достатъчно, за да ви създаде някои сериозни проблеми, но не достатъчно, за да предизвика безредици. Надяваме се. По-старите класове и няколко пълни черногвардейци ще бъдат по маршрута. Ако ви потрябва помощ, можете да я повикате и те ще дойдат. Ако извикате помощ, се проваляте и целият ви екип пада с три места, но да си черногвардеец означава да знаеш кога да свириш отбой. Започвате оттук, изпитанието свършва, когато минете по Стеблото на лилията. Ясно ли е?

Дребосъците закимаха.

— Първите, Тея и Кип, Круксър и Лусия, Ейрам и Ерато. Кип, ти си Цветът.

— Защо пък Кип трябва да е Цветът? — попита Ейрам. Малък кучи син.

Треньор Фиск стегна челюсти за миг, а после рече:

— Защото е бавен. Без да смятаме сегашната ни Призма, обикновено човекът, когото охранявате, е по-стар, по-бавен и по-лош боец от вас. Част от работата ни е да се справим с това и да ги защитим въпреки слабостта им. Достатъчно добре ли е това за теб, Ейрам, или трябва да ти се обяснява още?

Ейрам се намръщи и извърна очи.

Не беше лош екип, помисли си Кип. От двайсетте и един все още останали дребосъци Круксър беше на първото място, Тея беше на седмото, Ейрам беше на единайсето, но заслужаваше да е в първата петица, а Ерато беше на девето, но заслужаваше да е някъде на петнайсето. Кип беше петнайсети… и заслужаваше да е някъде двайсет и трети, но това настрана. Партньорката на Круксър, Лусия, беше двайсет и първа по ранг. Беше умна, хубава и харесвана, с къса къдрава коса и спираща сърцето усмивка, но не беше кой знае какъв боец. Никакви инстинкти на убиец. Колкото и допълнителни тренировки да правеше Круксър с нея, най-вероятно щеше да отпадне на последното изпитание следващата седмица.

— Кип — каза Круксър. — Имаш ли някакъв съвет?

Кип го погледна стъписано. Круксър беше хиляда пъти повече мъж от него, защо ще го пита за съвет?

— Няма, разбира се. Това, че е Гайл, не значи, че има и наполовина мозък колкото баща си — каза Ейрам.

— Три карета на север и пет карета нагоре, и оттам тръгваме — каза бързо Кип, изчервен.

— Не е много прав маршрутът, Кип — каза Круксър.

— Не е прав? По-крив не може и да бъде — подхвърли Ерато. — Не искам да съм в тия съборетини по-дълго, отколкото трябва.

Треньор Фиск връчи кесията с монети на Кип.

— Тръгнете, когато сте готови.

Всички подстъпи към участъка между къщите и крепостната стена бяха тъмни и тесни. Мъже имаше навсякъде и нямаше как да се разбере чии любопитни очи са враждебни. Кип не видя деца, а и жените бяха малко. Това сигурно означаваше, че хората тук знаят, че идва беда.

— Да тръгваме — каза Ейрам. — Право на юг и можем да отцепим по главните улици само на няколко карета. Хайде!

— Проблемът не е разстоянието — каза Кип.

— Кип, трябва да ми дадеш по-сериозна причина от това — каза Круксър. — Трябва да действаме. Колкото повече изчакваме, повече време даваме на…

— Те са прави, Кип — каза Тея. — Трябва просто да пробягаме няколко карета.

— Аз съм с Ейрам — каза Круксър. — Да тръгваме! Клиновидна формация, не пускайте никого на ръка разстояние от Кип!

Задърпаха Кип на бегом, но той изведнъж спря и заяви:

— Аз съм Цветът.

— Това го разбрахме — каза Ейрам. — Не ставай лесна мишена обаче.

— Две карета, две! — каза Круксър.

— Можем да го носим — предложи Лусия.

— Ще трябва да се откажем поне от двама бойци за това.

Кип беше Цветът. Те бяха охраната му. Трябваше да го защитават. Беше съвсем просто. Не беше въпросът кой е най-добрият или най-умният, или кой е с най-висок ранг, въпросът беше кой има власт. И това беше Кип. Той не само имаше власт, а беше прав.

Тъй че се обърна и побягна в другата посока.

Последваха го ругатни — достатъчно мръсни, за да се изчерви, но той не слушаше. След няколко мига отново го бяха обкръжили. Пробягаха покрай изумения треньор Фиск и останалите дребосъци.

— Бандите са проблемът — каза Кип, след като го догониха. — Първият ни проблем са тирейските банди. Сечем три карета на север и ще се прехвърлим в илитийския квартал. Тогава можем да тръгнем през пазарите, където стражите не ги интересува откъде си, просто не искат там да минават големи въоръжени банди. Промушваме се между териториите на бандите и те ще трябва да се притесняват едни от други, вместо да се занимават с нас. — Запъхтя се. Трудно беше да говори, докато тичаше. — Круксър, дай ми очилата си!

По-голямото момче му подаде сините си очила. Кип задържа първо своите зелени на очите си и се загледа в боядисаните в бяло здания по пътя напред. Избута зеления луксин от дясната си страна, притегли от синия и го задържа в лявата си ръка.

Не беше подготвен за това, което му причини. Спокойната и хладна рационалност на синьото удари нервността на зеленото като връхлитащи една в друга конни редици.

— Круксър, ти водиш, поеми го — каза Кип.

Мигаше бързо и тръскаше глава. Слепоочията му се бяха стегнали на възли, за миг главата му щеше да се пръсне от болка. С усилие на волята се опита да отдели двата луксина вътре в себе си.

Уличката напред потъмня — петима мъже изведнъж се появиха и я преградиха. Бяха въоръжени с тояги и вериги. Дребосъците се струпаха около Кип и блокираха коридорите му за стрелба.

— Разкарайте се или ви отидоха главите! — извика Круксър, без да спира. Преградилите уличката биячи не мръднаха.

— Едно и две! — извика Круксър, обявяваше целите си.

— Четири! — каза Лусия.

— Три! — викна Ейрам.

— Пет! — заяви Тея.

Което, разбира се, остави Кип без работа.

Едно беше най-едрият, дебел космат тип, който беше заел средата на уличката. Стоеше разкрачен, вдигнал глава и уверен, че тези дечица ще забавят. Сигурно тежеше поне два пъти колкото Кип. Надигна тоягата си.

Круксър ускори в последната секунда, завъртя се да изпълни страничен ритник, лявото стъпало мина зад дясното, а после дясното заби с невероятна сила. Беше труден ритник дори за изпълнение от място, но силата му нямаше равна. Кип никога не беше виждал някой да го изпълни на бегом.

Но ритникът се оказа красив. Улучи дебелия в средата на гърдите, надигна от земята цялото месесто туловище и го запокити назад все едно го удари гюле. Тоягата му отхвърча настрани и се завъртя във въздуха, а Круксър вече се разгъваше отново. Въртящ заден ритник, висок и без усилие, петата му се натресе в шията на номер две… и той рухна, като се усука във веригата си.

Тея забави, преди да стигне до мършавия си противник, но реагира почти толкова бързо, като имитира замахване с юмрук към лицето на мъжа, след което го изрита в слабините. Когато той се преви от болка, лицето му се натресе във вдигащото ѝ се коляно.

Лусия се опита да влезе в бой със своя обект, но мъжът беше повече притеснен от Круксър. Круксър прихвана тоягата му с кръстосан блок, след което смъкна ръцете си надолу, за да го сграбчи. Но типът издърпа ръцете си назад твърде бързо и успя да задържи тоягата.

Круксър обаче го изрита в пищяла и мъжът рухна. След миг Круксър беше отгоре му, с едното стъпало оплетено в крака му, а с другото — на коляното му. Можеше да го осакати за миг само с изместване на тежестта си.

Вместо да го направи се огледа как се справят останалите. Кип дори не беше видял как Ейрам се бе оправил с противника си, но мъжът беше паднал. Никой от бандитите не изглеждаше във форма за още бой.

Круксър се ухили, подивял, ликуващ, чаровен. Приличаше на момче, което не може да повярва, че обучението му наистина върши работа. Че е станало това, което винаги се е надявал да стане. Беше невинно изражение, знаеше Кип. Сякаш пропаст се отвори между него и по-голямото момче. Круксър беше обучаващ се воин, но все още не беше воин. Щеше да стане чудесен воин, но също така беше добър човек. Нямаше да загуби великолепието си, но щеше да изгуби тази радост, когато видеше да се пръскат глави, когато започнеше да гледа как приятелите му се гърчат с разпрани кореми, когато чуеше как враговете му скимтят и треперят, докато издъхват твърде бавно.

— Да тръгваме! — подкани ги Круксър. — Лусия, следващия път пазиш тила.

— Дайте ми коридор за стрелба следващия път — каза Кип. — Имам луксин.

Продължиха на бегом. Кип вече се изморяваше, но съзнаваше, че само допреди няколко месеца изобщо нямаше да може да пробяга толкова много. Сега успяваше да не изостава от другите. Все пак щеше първи да се умори и първи да спре — но все още не спираше.

На следващото каре зърнаха група от може би десетина мъже, които се опитаха да ги пресрещнат, а след това спряха и изругаха, щом отделението зави и навлезе в илитийския квартал.

Колкото и да беше невероятно, минаха през илитийските зони без неприятности. Кип предположи, че тукашните банди все още не са чули за тях.

Не минаха през пазара обаче. Стражите там, които щяха да се ядосат на преминаващи въоръжени банди, щяха също толкова да се ядосат на няколко хлапета, които, изглежда, можеха да причинят неприятности. Тъй че Круксър отново ги поведе на юг.

— Мъже след нас — каза Лусия. — Петима или шестима, на седемдесет крачки.

Кип се обърна и веднага се почувства глупаво, че го направи. Вече знаеха, че той знае. Глупаво!

— Кип? Познаваш ли този квартал? — попита Круксър.

— Съжалявам, не.

— Някой друг? — попита Круксър. — Ако да, казвайте.

— Аз съм идвал тук — каза Ейрам. — Мисля, че мога… След мен.

Преведе ги през няколко благословено безопасни карета и Кип започна да си мисли, че може и да успеят да се приберат без повече боеве.

След това завиха на един ъгъл. Това, което изглеждаше, че ще ги изведе на открита широка улица, се оказа запушено с порта и вериги. Имаха само два пътя: тясната улица, по която бяха дошли, и една задна уличка между къщите. В уличката имаше поне двайсет мъже. Ейрам изруга.

— Някой да предпочита да падне с три места? — попита Кип.

Никой не отвърна. Това значеше „не“. Не и толкова близо до целта. Щяха да понесат боя, ако се наложеше, но никой от тях нямаше просто да се предаде.

Кип пристъпи напред.

— Полукръг — каза Круксър. — Аз взимам върха. Кип, след това ти заставаш на онзи камък, би трябвало да можеш да притеглят, докато ние се бием. Останалите, не пускайте никого в средата на полукръга.

Престроиха се, докато Кип мобилизираше волята си. Мъжете в уличката вече тичаха към тях, ограничени в тясното пространство. Кип не знаеше какво ще направи, докато не притегли голямата зелена топка в юмрука си. Беше глупаво. Ако имаше повече практика, сигурно щеше да измисли сто по-добри начина, но нямаше. Знаеше как да направи това добре. Беше невежото момче от Тирея, което не знаеше нищо по-добро. Щеше да им покаже.

Топката се изду, по-голяма от главата му, и Кип изпъна ръцете си напред с рев.

Зелената луксинова топка се изстреля напред на нивото на гърдите. Този път поне Кип не падна по задник от отката. В тясната уличка мъжете нямаше къде да се прикрият. Топката перна един от първите и след това започна да рикошира. Петима, десетима паднаха, докато останалите изскочиха в откритото пространство.

Кип протегна другата си ръка и събра синьото в една точка, готов да стреля.

Не можеш да ги убиеш! Синята разумност се вряза в дивотата на зеленото и Кип се поколеба. Почти изгуби концентрацията си, а синьото — напълно, но се овладя. Изстреля малки сини топчета по връхлитащите мъже, ниско в краката им. Един се опита да прескочи куршума, спъна се и падна по очи. Други бяха поразени в коленете и топчетата се пръснаха и изхвърлиха стъклени парчета през дрехите им.

Това се оказа твърде много за простите улични бандити. Когато навлязоха в обхвата, в който притеглянето на Кип щеше да е безполезно и числеността им щеше да им донесе победата, двама от нападателите се разколебаха. Бандитите побягнаха, без дори да спрат да помогнат на ранените си.

Кип припряно си сложи зелените си очила — глупаво! Беше забравил да си ги сложи по време на боя! — и притегли още зелено. Сътвори нова зелена топка и просто я задържа в ръце, като се стараеше да изглежда заплашително.

Ранените заотстъпваха, но надолу по уличката в полумрака между сградите Кип видя една слаба фигура, стоеше сама. Вдигаше нещо и надничаше покрай тътрещите се по уличката ранени.

— Кип — каза Лусия и го плесна по рамото. Усмихваше се широко, дяволито и радостно. — Ти си възхитителен! Това беше най-доброто…

В дъното на уличката нещо за миг блесна, последвано от облаче бял дим тъкмо когато Лусия пристъпи в полезрението му.

Нещо топло плисна в лицето на Кип, замъгли гледката му и той загуби зеленото. Лусия залитна към него, тежко, и докато го блъскаше — за част от секундата, — той осъзна, че нещо ужасно не е наред.

Паднаха заедно. Кип я улови и тя остана в ръцете му. Половината ѝ шия бе откъсната от куршум на мускет, тялото ѝ все още не съзнаваше, че смъртта е безвъзвратна, и бликаше кръв, кръв, кръв…

Не помръднаха. Някой изпищя. За първи път дори Круксър не знаеше какво да направи. Издърпа отчаяно Лусия от ръцете на Кип и я задържа в прегръдката си.

След две минути черногвардейците пристигнаха. След това имаше заповеди, разпити, въпроси, на които Кип отговаряше изтръпнал. Черногвардейци, снабдени с най-смътното описание, затичаха да се опитат да заловят убиеца. Кип стоеше замаян. Някой му беше дал кърпа и той изтри повечето кръв от лицето си. Все още държеше окървавената кърпа и не знаеше какво да прави.

Погледна Круксър, който още прегръщаше тялото на Лусия и плачеше, и разбра, че я е обичал.

Милостиви Оролам!

А Кип продължаваше да си мисли най-глупавото нещо: „Дори не чух изстрела. Дори не го чух.“