Заслепяващият нож

64.

Кип беше мокър до кости. Студът беше нашественическа армия, прехвърляше всяка граница на кожата му и сееше разруха. Може би най-напред беше завзел мозъка му, направил го беше ленив, глупав. Юмруците му бяха единствените топли точки по цялото му тяло, пламнали от болка. Беше отворил отново раните на лявата си ръка. Не помнеше как.

Усети как нещо се хлъзна надолу по бузата му от дъжда и го избърса. Погледна го в шепата си. Какво по…

По гръбнака му полази мраз, по-студен от ледения дъжд. Милостиви Оролам! Беше късче от мозъка на Ния, отмито от дъжда, сивкаво и синкаво. Беше се лепнало на лицето му, когато куршумът пръсна главата ѝ. Кип потрепери и го хвърли настрани.

Трябваше да се маха оттук. Първо загърна наметалата около тялото си. Без магията сега те приличаха просто на две много избелели изтъркани наметала. Нищо особено. Освен златните верижки. Женското наметало беше много малко, за да му стане, но Кип успя да го нагласи някак. Бяха много тънки, копринени почти, и не пазеха съвсем от дъжда, но бяха по-добре от нищо. Не отвори кутията с картите — не и в този дъжд.

Погледна кинжала. Не го беше прибрал в канията, когато беше вдигнал Янус Бориг и всичко останало, което бе измъкнал от къщата като плячкаджия.

Но нещо не беше наред. Кип бе готов да се закълне, че канията е твърде къса за кинжала. Не, не можеше да бъде.

Пъхна острието в канията и когато го натисна да влезе, блесна мълния, огря цялата уличка и за миг го заслепи. Кип примига и се взря отново в прибраното в канията острие. Канията пасваше съвършено. И все пак той можеше да се закълне, че изглежда по-дълга и по-широка отпреди.

— Пожар! Пожар!

Някой притича покрай него в уличката и Кип изведнъж осъзна, че стои над тялото на една стара жена, пронизана смъртоносно с нож като този в ръката му, в район, който скоро щеше да гъмжи от хора.

И така си беше. Десетки, стотици хора излизаха на улиците.

— Мълния е ударила! Пожар! — викаха хората и тропаха по вратите на съседите си.

В един град пожарът винаги е проблем, дори и в дъждовна буря. Бурята беше добре дошла, разбира се, дъждовете помагаха да се потушат пожарите, но все пак всички се стичаха да се борят с пламъците.

Кип тръгна към големия мост, Стеблото на лилията, но не мина по него. Беше дошъл тук да потърси Янус Бориг, за да я попита къде да скрие едно голямо съкровище. Сега имаше четири.

Какво по дяволите правеше с четири съкровища?

По-уместният въпрос беше: какво по дяволите щеше да прави с четири съкровища?

Постоя около минута под дъжда. Може би беше толкова богат, колкото не бяха и сънували сатрапи и кралици, а не можеше да си позволи сухо място, където да си отдъхне.

Железни. Стига да можеше да стигне до него.

Закрачи по моста, като затъкна кинжала в колана си и го прикри, но така, че да може бързо да го извади, ако се наложи.

Двамата пазачи пред кулата се бяха скрили от дъжда в постовите си къщички. Не проявиха никакво любопитство, макар въображението на Кип да го правеше параноичен. Стигна без произшествия до асансьора.

Твърде дълго беше останал дете. Беше дошъл в Хромария и веднага щом Андрос Гайл беше разбрал за него, наемна убийца се беше опитала да го хвърли от кулата. Когато бе играл с черните карти, би трябвало да се сети, че Янус Бориг му е помогнала да победи Андрос Гайл. И тя беше убита почти моментално.

След толкова време, прекарано със стареца, беше изкушаващо да му припише човещина, да повярва, че той може да изпитва някакви чувства към него. Не беше вярно. На света имаше чудовища и Андрос Гайл беше едно от тях.

Слезе от асансьора няколко етажа преди върха на кулата на Призмата. Тук бяха спалните на черногвардейците.

Първият, когото видя, беше мършав илитиец с белег от изгоряло на едната буза. Седеше на леглото си и четеше. Няколко други мъже играеха на зарове по-навътре в общото помещение, други си разправяха слухове за убийства в Аборнея.

— Тази зона е само за черногвардейци, момче — каза мъжът.

— Трябва да видя Железни — каза Кип. — Аз съм Кип, копелето на Гайл. Спешно е. Може би съм в опасност. И е тайна.

В Черната гвардия не взимаха нерешителни хора. Мъжът се изправи.

— Никой няма да ти навреди тук. Ще те заведа до квартирата на командира. Той сега е навън на обиколки — винаги работи по-дълго от нас, — но обикновено се връща час след полунощ.

Час след полунощ? Разбира се, Кип не си беше давал сметка, че собствените му среднощни часове за тренировка са всъщност част от обичайния работен ден за Железни — той работеше от разсъмване до час след полунощ. Всеки ден.

Черногвардеецът го поведе покрай другите, които го поглеждаха накриво, но не възразиха, и спряха пред малка стаичка. Отвори вратата — не беше заключена.

— Никой освен командира няма да влезе тук, докато някой от нас все още е жив. — Помълча и добави: — Ако откраднеш нещо от тази стая, последствията ще са жестоки.

— Да, да, благодаря. Разбира се — каза Кип.

Изпита огромно облекчение, бързо заменено от умора, а след това — от неудобство, докато оглеждаше стаята на Железни.

Неизвестно защо усещането тук вътре беше като за нещо съкровено лично. Кип никога не си беше представял грамадния командир на черногвардейците като човек, който си има стая. Глупава мисъл, разбира се. Къде тогава да спи?

Стаята подхождаше на Железни: спретната и малка въпреки високия му пост. Изящно резбовани столове от черен дъб без възглавнички, тясно легло, покрито с одеяло на зелени и черни квадрати, стойка с много изящни оръжия на една от стените и великолепна рисунка срещу леглото. Беше портрет на млада жена, с прибрана над главата коса, тъмни очи, които проблясваха с оранжеви ареоли, красива вирната брадичка, намек за закачлива извивка на устните. Кип не знаеше нищо за рисунката, но дори за неопитното му око беше ясно, че е изключителна.

Почукване на вратата прекъсна унеса му. Той я отвори. Строгият черногвардеец му подаде кърпа.

— Разрешава на гостите си да сядат на онзи стол — каза мъжът и посочи. — Можеш да го придърпаш до огъня. Толкова спешно ли е, че да пращаме да го повикат, или може да изчака?

— Ще изчакам — отвърна Кип. — Благодаря.

Вратата се затвори с щракване и сърцето на Кип се сви. Толкова му се искаше да стане черногвардеец, че сигурно щеше да умре, ако не успееше. Кротък и спокоен в критичния момент, решителен пред лицето на несигурността, опасен, властен, уверен в себе си…

Избърса се с кърпата, колкото можа, след това изпъна двете наметала да изсъхнат и седна на стола до огъня.

В топлината на огъня го порази една мисъл. Притегли подчервено направо от пламъците и го издърпа през кожата си. Стопли се мигновено. Можеше всъщност да изсуши дрехите си — макар и не толкова бързо, иначе щеше да се изгори. По дяволите, ако не беше такъв глупак, можеше да се е върнал в сградата, когато беше пламнала. Можеше да е изтеглил горещината от себе си… а после какво? Да спаси няколко от съкровищата и да е все още вътре, когато тя се взриви? Сигурно щеше да може да притегли щитове около буретата с барут. Ако се беше сетил.

А дори не се беше сетил да си притегли чадър на връщане към Хромария и да остане сух. Просто не му беше хрумнало. Просто умствено не беше достатъчно бърз за това. „Загубеняк глупав“, щеше да каже майка му.

Но пък той не беше притеглящ през целия си живот, а само от няколко месеца. Все още не беше развил инстинкти. Изтласка от ума си тези мисли и притеснения, лъжите на майка си.

Кутията за карти миришеше на подсладен пресован тютюн с аромат на череша, тютюнът приличаше на плодова коричка. Янус Бориг беше скрила най-ценните си карти в тютюна си. И беше свършило работа. Хитра дърта квачка.

Кип я беше харесвал.

Усмивката му се стопи. Оролам! Тя беше мъртва. Убита.

От Андрос Гайл. Дълбока омраза се надигна в душата му и той стана. „Намери кураж, Кип. Да видим дали само на стареца му стиска да наема убийци.“ Остави кутията с картите на масата. „Не спирай, Кип.“ Слабостта и страхът го приканваха да остане в стаята. Той хвърли кинжала на леглото. Тук щеше да е на по-сигурно от където и да било другаде.

Излезе навън.

— Ще се върна до десет минути — каза на слабия илитиец до вратата. Искаше да му каже да пази стаята с цената на живота си, ако потрябва, но кажеше ли нещо такова, щеше да прозвучи мелодраматично, истерично. А и кой щеше да нахлуе в стаята на командира на Черната гвардия?

Кип не беше чул никакъв сигнал, но преди да стигне до асансьора, Самит се озова до него. Затягаше колана си с атагана.

— Опитваш се да ме спреш ли? — попита Кип.

— Не е работа на един черногвардеец да спира подопечните си да правят грешки. — Макар тонът ѝ да беше ироничен, Самит не се усмихна.

Кип стисна зъби. Помисли си за Янус Бориг. „Няма да ме е страх. Тя заслужава по-добро.“ Когато стигнаха, почука решително на вратата. След малко тя се отвори и се появи Гринуди. Кип чу отвътре музика.

— Трябва да говоря с него — заяви твърдо.

— Висшият лукслорд е зает.

— Веднага, Гринуди.

Неприятното изражение на илитиеца стана ядосано, понеже Кип го нарече по име.

— Веднага, червей! — каза Кип.

Гринуди му обърна гръб и понечи да затвори вратата. Кип пъхна крак в пролуката.

Гринуди го изгледа с гняв.

— Пробвай да ме изхвърлиш, червей тъп — каза Кип. — Само пробвай.

Гринуди погледна Самит и каза:

— Младият господар да остави завесите спуснати. — После изчезна навътре в тъмната дупка на паяка.

— Виждаш ли свръхвиолет? — попита Кип.

— Не. — В тона на Самит се прокрадваше обвинение: ако ти трябваше някой със свръхвиолет, можеше да го кажеш, тъпчо.

— Моя грешка. Изчакай тук. Ако ме убият, ще знаеш кой го е направил.

Кип притегли свръхвиолет и влезе, без да чака разрешение.

Едва не се сблъска с Андрос Гайл.

— Няма да идваш тук без разрешение! — извика Андрос. Замахна да зашлеви Кип, но той го избегна и изрева в лицето му:

— Ти си шибан убиец!

Свирещата на арфа млада жена, седнала в стола, на който Кип седеше обикновено, спря да свири. Изглеждаше уплашена.

— Какво има? — изръмжа Андрос.

— Ти уби Янус Бориг, шибан страхливец!

Усети бързо движение зад себе си. Изобщо не беше забелязал кога Гринуди се е промъкнал зад него, но след миг двете му ръце бяха извити надолу и стегнати с белезници над лактите. Кип изгуби свръхвиолетът и потъна в мрак. Натиснаха го да коленичи.

— Янус Бориг ли? Откъде знаеш за нея? — попита Андрос Гайл.

— Тя ми даде черните карти, с които те победих!

— Смяташ, че бих убил демиург заради игра на карти? Къде беше тя? Тук ли беше? На Ясписите?

— Недей да ме лъжеш! Знаеш, че беше тук. Беше заповядал да ме следят навсякъде, където ходя.

— Нима? Всяко лошо нещо, което става на света, е мое дело, така ли? В колко прост свят живеем — каза Андрос Гайл. — Убили са я? Сигурен си в това, така ли?

Кип изведнъж осъзна, че е на ръба да направи огромна грешка. Каквото и да кажеше, щеше да даде на Андрос Гайл информация. Дори с идването си тук го правеше.

— Защо трябва да повярвам, че не си я убил ти? — каза Кип.

— Защото тя ми направи две големи услуги преди много години — отвърна Андрос. — Бяхме приятели известно време. Тя се сприятеляваше с различни хора, използваше ги за изкуството си и после изчезваше. Вероятно е използвала и теб.

Не, не беше правила това! Не и на Кип. Лъжи!

— Какви услуги?

— Правеше нови карти на Деветимата крале. Не ти ли е… Не, разбира се, че не би го казала на едно дете. Първо направи моята карта.

— И?

— Никога не си виждал истинските карти, нали? Картите позволяват на един притеглящ да преживее спомените на тези, които изобразяват… но само до момента, в който картите са нарисувани. Янус Бориг ме зачете като достатъчно важна личност, за да заслужавам карта, и го направи, без да ме заплаши с нищо. Най-много някой враг да научи за мислите и намеренията ми отпреди, колко, двайсет и осем години? Аз съм единствената жива важна личност, за която тези нови карти не са заплаха.

Това означаваше, че би искал Янус Бориг да довърши колкото може повече от другите си карти. Разбира се, щеше да е готов да направи всичко, за да се сдобие с крайния ѝ продукт, но нямаше да я убие преди да е довършила картите.

— А втората услуга, която ти е направила? — попита Кип. Но беше изчерпан, вече беше победен.

— Ти ми кажи какво се е случило и аз ще ти кажа.

Кип се отпусна и Гринуди го освободи.

— Снощи отидох в дома ѝ…

— Къде?

— На Големи Яспис.

— Къде?

Кип му каза.

— Когато стигнах там, къщата гореше. Съседите се опитваха да изгасят пожара. Мислеха, че е от мълния, но я намериха на няколко пресечки от къщата, без наметало и намушкана. Едва успях да я позная. — При това положение дори Янус Бориг да беше изнесла нещо от къщата си, нямаше как да се разбере кой я е намерил пръв и кой може да е откраднал каквото е носела.

— Видя ли някой подозрителен? — попита Андрос.

— Знаеш ли какво? — отвърна Кип. — Хайде стига. Няма да се пазаря с теб. Ти си по-добър в тази игра. Не съм длъжен да играя.

Притегли свръхвиолетова факла и видя Самит зад Гринуди — върхът на ножа ѝ бе опрян в тила му. В пълния мрак. Наистина беше добра.

— Тя ми даде моята карта, Кип — каза Андрос Гайл. — Така че можах да видя какво точно има в нея. Можеше да прави копия, разбира се, но те винаги бяха по-слаби. Тя се боеше от мен. Знам го. Но нямах никаква причина да я нараня.

А Андрос Гайл не вършеше никога нищо без причина.