Заслепяващият нож

53.

Пак в същото. Имаше нещо важно в това. Трябваше да намери подходящия момент. Нямаше представа какво прави, но трябваше да го научи. Тап, тап, тап, тап, тап.

Капитан Бършвард е малко притеснен тази сутрин. Може би е свързано с това, че убихме двама от хората му и със скорошния му опит да се измъкне с хубавата си галера, чудесните си гребци, богатия си товар и жалкото си „аз“.

— Капитан Топчията ще те попита още веднъж, капитан Бърст Варт6 — казвам. — Трябва ми ключът за онази верига. — Мръщя се. — Предполагам, че това не беше въпрос, нали? Но беше.

Капитанът, брат му и двама офицери седят с вързани отзад ръце на планшира. Двете им оръдия са закрепени на него. Само допреди двайсет години всички кораби бяха така, докато на някой гений не му дойде идеята да направи оръдейни амбразури. Само за две десетилетия идеята се разпространи из цялото Лазурно море… но може би не извън него. Оръдията, закрепени на планшира, са по-неточни в посока отляво надясно и, разбира се, не могат да стрелят ниско — корабите трябва да са на разстояние.

Капитанът изглежда гневен, брат му е пребледнял, въпреки че лицето му е червендалесто, двамата с тях са изплашени.

Те са ангарци, от отвъд Портите на Вечния мрак. Едри грубовати мъже, носят русите си коси дълги и сплетени. Водят родословието си по майчина линия. Неудачници. Странни варварски обичаи и странно гъсто питие, правено с мед, но големи моряци. Заслужават уважение за това, че могат да гърмят през Портите на Вечния мрак.

Едно от нещата, което капитан Топчията не е правил. Все още.

— Къде е ключът на веригата? — питам, учтиво така. На пръст разстояние от лицето му.

Ключът е за робските вериги на галерата, под палубата. Не за да ги освободим или някоя такава глупост, а защото греблата са заключени. Необичайно е, иначе щях да съм подготвен за това.

Разбира се, че е само една верига. Можем да го преодолеем. Имаме сечива. Имаме барут. Мога да направя съвършен заряд за около три минути и най-вероятно няма да причиня пожар на кораба или да убия някого. Но с ключ е по-бързо.

А повечето хора на Бършвард точно сега се връщат от брегови отпуск в град Ру, лодките им се клатушкат по вълните, мъжете са чорлави и вкиснати от махмурлука. Само на петстотин крачки са. Няма с какво да ги спра. Досега сме намерили само два мускета със стари затвори, които не вършат работа. Ако хората му се доберат до галерата, ще ни убият всички.

— Хубава галера — казвам. — Три реда гребла. По-бърза, но е по-вероятно да се кръстосат греблата, а?

— Десета най-бърза във флотата на синия бог, което ще рече най-бързата шибана галера в Лазурната локва пикня — вика той. — Най-добрите момчета гребци. Не са обърквали греблата ни веднъж, даже когато дойдохме през самите Порти.

Забелязал съм, че робите на галерата не са обичайната мършава сган, каквато държат по-глупавите капитани. Оставиш ли гребците си да се похабят, стават слаби и получаваш бавен кораб. Бършвард е по-умен. Робите му са мъже с яки мускули, чисти, без болести и едри. Скъпо е да поддържаш роби в толкова добра форма, но си струва. Двойно повече си струва за пират, особено ако са добре обучени. Взимам по-богата плячка, отколкото съм си мислил. Ако мога да се измъкна с нея.

— Ключът за веригата — казвам. Много учтиво така.

Той мълчи. Смелчага. Балансира опасно на планшира. Мога да оценя това.

— Хързул, гълток, мъник или самка? — питам.

— Хързул… какво? — Явно не е запознат с игричката.

— Хързул значи.

Изритвам първия в гърдите. Той изхвърчава през борда и пада с рев и плясък. Не е лесно да плуваш с вързани зад гърба ръце, но може да се направи, за известно време.

Но не с „хързул“. Паникьосва се. Мята се. „Гълток“ е.

— Дай едно число, капитане.

— К… какво? — Внезапно го обзема страх.

— Циците на Зури, Джилън! — казва брат му. — Кажи му някое шибано число!

— Хързул, гълток, мъник, самка. — Вадя пистолета и го насочвам към всеки поред, докато припявам думите. — Имаше един пират, с прякора Тъпака, взе си грешник за късмет, аз му го наха…

— Три! — вика капитанът.

— Едно… — Тикам дулото на пистолета в челото на капитана. Зареждам го. Гледам го как потръпва, пребледнява. Миг след това стиска упорито зъби.

— Две… — Вдигам чукчето и вдигам и ножа си с другата ръка, към гърлото на брат му. Опирам ножа под брадичката му, под гъстата сплетена руса брада. Очите му са стиснати плътно.

— Три… — Издърпвам камата назад. — И ей така ще е играта.

— Не, не, не! — реве третият.

Чуквам го силно по челото с един кокалест пръст, вместо да го намушкам. Опитва се да запази равновесие, но продължавам да бутам. Прекатурва се във водата.

— Капитане, нямаме много време — казва един от хората ми.

Поглеждам го.

— Аз съм тоя, дет’ бърза — казвам. Той преглъща и млъква.

— Дай ми число, капитане — казвам. Нацелвам пистолета първо в него. Тек числа ще паднат на капитана, чифтове — на брат му. Лесно е за пресмятане, ако смяташ правилно.

— Този човек имаше семейство! Той оцеля в…

Почвам пак:

— Хързул, гълток, мъник… аа, майната му. — Стрелям в коляното на брат му.

Оловно топче голямо колкото палец, като удари колянна капачка, общо взето ти откъсва крака. Налага се да сграбча брата, за да не се катурне през планшира. Казвам:

— Омръзна ми тая игра. Последен шанс или убивам и двама ви и се бия. Обичам боя. Кажи ми и оставате живи.

— В каютата ми, над рамката на вратата — казва капитанът.

Най-лошото място за криене изобщо. Ако имах повече хора, щях да застрелям един затова, че са го пропуснали.

Първият ми помощник вече тича за него.

Появява се секунда по-късно и се вмъква под палубата с още двама. Следват плана. Добър екипаж ще се получи. Ще отнеме може би половин минута. Ще успеем.

— Сега ще ни убиеш, нали? — казва капитанът горчиво. Брат му едва се държи в съзнание. Дръпнал съм ги обратно на палубата.

— Казах ти, че няма — отвръщам. — И съм син на курва и апостат луксиат. Думата ми е клетва. — Хиля му се безумно.

Той пребледнява.

Стягам тънко въже здраво около крака на брат му, за да спре кървенето.

— Искаш брат ти да остане сакат или да умре? — питам.

Той преглъща.

— Жив.

Взимам сабята на капитана — странно ангарско изделие, дебела е откъм върха и широка, тъй че няма как да я сложиш в ножница. Но съм убивал човек и с по-неудобни неща.

Посичам крака на брата, точно над коляното и под стегнатото въже. Слаб съм, но съм силен и знам как да вложа много бързина в едно острие. Отрязва крайника чисто.

Не съвсем чисто. Още кърви, разбира се. С турникет — толкова.

Мъжът изкрещява и рита. Капитанът изглежда готов да повърне. Хвърлям оръжието настрана и поглеждам как напредват лодките. Ония в лодките вече разбират, че нещо не е наред. Чули са изстрела на пистолета ми и вече гребат не на шега. На косъм ще е.

Обръщам Еднокракия и сипвам барут на кървящия му крак. Той скимти, мята се немощно. Отнема ми три опита, докато искрата хване. После лумва, изпълва въздуха с дим и миризма на пържено свинско, обгаря крака. Странно колко апетитно мирише печащ се човек.

Еднокракия припада. Капитанът ме гледа все едно не знае кой по дяволите съм аз.

— Вържете ги за бъчви — заповядвам на моите, които просто стоят наоколо и зяпат. — Празни бъчви, тъпаци!

Правят го точно когато петдесет гребла от двете страни изтрополяват. Три реда. Повече гребла във водата ти дават повече бързина. Скачам на кормилния лост — няма колело на тоя кораб, за жалост, само прав кормилен лост. На краден кон петалата не се гледат обаче, нали така.

Капитан Бършвард ме гледа втренчено, потресен и разтреперан, но вече с гняв.

— Старите богове се прераждат — казва. — Всичко това тук умира, пирате. Вечно тъмните порти ще се разтворят и ние ще се изсипем над вас като Ястребите на Казакдун. Няма да сме вечно в изгнание, крадецо. Белите мъгли ще се раздвоят за нас. Нашето време е…

Фраскам го в лицето. Махам на хората си.

— Мот се преражда още сега, пирате! — вика той с разкървавено лице. — Не го ли усещаш? Тук сме, за да възвестим идването му! Времето ви свършва!

Мот, синият бог. Вече до гуша ми е дошло от една синя богиня.

Хората ми хвърлят капитана и брат му през борда. Те падат с огромен плясък и подскачат на повърхността на шамандурите бъчви, но после те ги завъртат под водата. Трябва да се борят за глътка въздух, като всички нас, всеки ден.

Ангарците в лодките вече крещят. Греблата на галерата се потапят и люшват, бавно.

— Това са капитанът ви и брат му — викам им. — Спасете ги или ги оставете да се удавят. На мен ми е все едно.

Изборът на мъжете в лодките дали да спасят капитана си, или да тръгнат подир нас разделя вниманието им, дава ни още няколко секунди. Виждам, че два мускета се вдигат. Залягам.

Трясък на мускети. Зури, обичам го този звук. Няколко дори пръскат парчета от дървото. Чудесни изстрели.

Жалко, че нямам такива мускети.

Първата лодка тръгва към капитана, втората към нас.

— Друуз, кормилото! — заповядвам.

Той го поема, а аз скачам на планшира и отдавам чест на гребящите след нас мъже.

— Хубав ден, момчета — викам на гребците. — Току-що бяхте надвити от капитан Топчията. Не е срамно да загубиш от най-добрия. Ще разказвате на внучетата си за този ден. И ще доживеете да го направите! Тъй че сега обръщайте. Защото аз съм капитан Топчията, убиец на акули и морски демони, и ще ви добавя в списъка, ако искате.

Направил съм импровизирана граната, но по-добре да не я използвам. Фитилът е парцал с малко черен барут, втрит в него. Гранатата е шише черен барут, със здраво натикан в гърлото чеп. Най-вероятно ще гръмне в ръката ми или няма да гръмне изобщо. Трябва ми притеглящ. Магията ме изнервя като девствено момиче в бардак, но понякога дори Топчията не може да получи каквото поиска. Понякога си смазваш чепа, понякога ти смазват дупката.

Мъжете в лодката започват да ме ругаят. Вече са стреляли с мускетите си, но двама спират да гребат, за да заредят своите. Добре. По-малко гребящи означава по-малка скорост.

Изсмивам им се и още един оставя гребането. Ругаят се едни други, крещят си да гребат по-силно, кълнат се, че ще ме убият.

Робите на галерата люшват отново големите гребла, още веднъж. Достатъчно е. Набираме скорост. Свалям шапката си и правя дълбок поклон, докато галерата оставя зад кърмата първоначалните си собственици.

След няколко секунди чувам два изстрела. Обичам музиката на мускетите.

Вече съм се обърнал към моите.

— Направете инвентаризация — заповядвам. — Капитан Топчията иска да вземе друг кораб до седмица. Трябва да знам дали имам черен барут за работата, или ще трябва да си го правя сам. И какво по дяволите пият тия варвари? Медовина? Отвори буре медовина. Мяра за всеки и още по две тази нощ, ако ме опазите сух!