Заслепяващият нож

36.

Тея влезе в кръга и се помоли наум. Беше жилава и с бързи рефлекси. Хлъзгава и опасна. Само че не беше силна, не и в сравнение с момчетата в Черната гвардия. За щастие в тренировките се предпочитаха режещи и сечащи оръжия. Черната гвардия нямаше никакви предубеждения против трошащи оръжия — бойни чукове, криваци, боздугани: всъщност такива оръжия често се оказваха най-доброто срещу тежка броня. Но не бяха безопасни за трениране.

Можеха да притъпят ръбовете и шиповете на боздуган, но ако едно от чудовищата като Лео — с рамене като на товарен кон и мишци от желязо — те удареше с боздуган, щеше да е все едно дори да си увил възглавници около него. Щеше да има счупени кости. Тъй че не тренираха с тях.

Сигурно мускулестите момчета мислеха, че не е честно. От друга страна, поне цветовете им можеше да се паднат на колелото.

„А какво да направя, ако цветът ми се падне на колелото? Ще промуша с него нечий врат и ще го убия?“

Стомахът ѝ се обърна при тази мисъл и тръпка на ужас пробяга по врата ѝ. Видя отново в ума си изражението на онази жена, как изтърва динята, стъписана и неразбираща, че ще умре ужасно.

Как се беше случило това?

Противникът ѝ беше Грейстоун Кефтар. Беше много тъмнокож, с хубава широка усмивка, зелен притеглящ. Мило момче. Беше флиртувал с нея няколко пъти. Вече оплешивяваше обаче. Трагично. Беше нисък и атлетичен, син на богата фамилия, която бе платила за обучението му, преди да дойде в Хромария.

Грейстоун ѝ намигна и завъртя колелото си. Тя му отвърна с гримаса и завъртя своето. Следващия път, когато почнеше да флиртува, нямаше да му даде нищо. Намигаш на някого, с когото ще се биеш, само ако не го взимаш на сериозно.

Какво си въобразяваха момчетата? Че се тренира, за да е хубава?

Колелата се спряха на зелено или червено. От самодоволното изражение на Грейстоун Тея разбра, че е зелено — проклятие! — и рапири.

Взеха оръжията си. Грейстоун се засуети малко със своето, но Тея знаеше, че се преструва. Черногвардейците хвърляха обучаемите си направо в дълбоката вода. Ако не осъзнаеш, че тези боеве се свеждат до това да наблюдаваш другите и да разбереш кой в какво е добър, значи си губиш времето. Ежеседмичните двубои бяха колкото за поддържане на позицията, толкова и за разузнаване на заплахите. Грейстоун беше добър с рапирата. Не чак много добър обаче. Много по-добре боравеше с атаган или с други, по-тежки оръжия и твърде често се отнасяше с рапирата като с тях. Но знаеше основните стойки и блокади.

Тея можеше да спечели — щеше да спечели, определено, ако той не бе завъртял зеленото на колелото.

Заеха местата си в кръга, застанаха един срещу друг, отдадоха си чест. Той ѝ намигна.

Ако ѝ намигнеше още веднъж, щеше да го фрасне с юмрук в лицето. Сериозно.

Ухили се при тази мисъл.

Той, изглежда, го прие за окуражаване.

Надзирателите щракнаха зелените филтри на кристалите високо горе и кръгът се изпълни със зелена светлина.

Тея мигновено предприе свирепа атака и изтласка Грейстоун назад, от зеления кръг светлина към тъмното. Натисна още повече.

Той тъкмо се съвземаше от изненадата, когато задното му стъпало пристъпи извън кръга. Излезеше ли, губеше.

Грейстоун погледна надолу. Следващият удар на Тея изби блокадата му настрани — а още по-следващият го перна силно по ръката.

Рапирата му издрънча на пода и след миг затъпеният връх на нейната се опря в брадичката му.

Победа.

— Браво — каза ѝ Грейстоун.

— Млъкни.

Бойната ѝ ярост отшумя. Можеше да предизвика някое от момчетата над нея. Но вече беше в най-горната седморка, а две от тези момчета наистина бяха превъзходни. Реалистично най-доброто, на което можеше да се надява, беше може би да приключи с втори номер, освен ако не извадеше страхотен късмет срещу Круксър, който беше с една глава и рамене по-висок от всички останали в класа. По-честно, Тея беше може би някъде на десето място в класа. Ако искаше да постигне най-горната седморка, трябваше и да извади малко късмет с цветовете, които щяха да се паднат в следващите три изпитания.

Но колкото повече се биеше сега, толкова по-големи бяха шансовете другите да разберат способностите ѝ. Искаше да завърши силно, не да е силна преди финала.

Тъй че не предизвика никого на двубой. Може би беше малко мръсно, но беше и умно. Всички имаха възможност да се разузнават един друг през цялото време на тренировки, но всички се опитваха да затаят най-доброто, с което разполагаха. Докато влязат.

Тея проследи последните боеве, като си отбелязваше уменията на най-добрите бойци. Никой не извади късмет в последните шест рунда — никой не завъртя своя цвят, тъй че беше чиста бойна техника.

Тъкмо се канеха да ги освободят, когато треньор Фиск им каза, че командир Железни лично ще се обърне към тях.

Сърцето на Тея заби по-бързо само като видя командира. Разправяха, че не е загубил нито един двубой през подготовката си. Малкият му брат, влязъл в Черната гвардия два класа под него, също беше минал, без да бъде победен. Когато двамата най-накрая се срещнали в двубой на едно изложение, все едно се сблъскали двама великани. Тренировъчният полигон бил претъпкан с хиляди зрители. И макар битката им да била на ръба, Железни спечелил с всяко оръжие.

Имаше още легенди, за подвизите му през Войната. А вече се появяваха и разкази за това, което бе направил в битката при Гаристън. Разправяха, че пробил през цялата армия на крал Гарадул, проникнал през стената зад него, надвил всички оръдейни екипи — сам-самичък! — а след това обърнал оръдията срещу кралската армия, успял да улучи един от големите фургони, натоварени с черен барут, и да избие десетки, ако не и стотици. След това успял да избяга от цяла разгневена армия, и то не сам. Не, простото бягство сам не било достатъчно за Железни. Беше направил всичко това само като отвличаща маневра… а след това беше спасил Кип и Карис Белодъб. Пробягал по морската повърхност, където побеснелите акули вече се хранели с хора, и се върнал тъкмо навреме, за да осуети опит за покушение. Ако на света имаше човек, който да обгръща всичко, което събраните тук млади хора искаха да бъдат, това беше Железни.

— Браво — заговори им командирът. — Добре се бихте. И по-важното: добре мислихте. Видях някои истински прояви на разум днес, и няколко намека за истински способности. Но днес съм дошъл, за да поставя пред вас по-голямо предизвикателство, отколкото сигурно бихте могли да преодолеете. Няма да ви хареса. На мен не ми харесва, но обстоятелствата го налагат. Ние черногвардейците преценяваме обстоятелствата хладнокръвно. Не се огъваме. И надвиваме.

Всички изведнъж се надигнаха от местата си.

— Както може би вече знаете, черногвардейците бяха въвлечени в бойни действия при падането на Гаристън. Представиха се геройски, както се очакваше. Но и загубите ни бяха тежки. Куршумите не заобикалят храбрия. Черната гвардия винаги е била елитна сила и числеността ни винаги е била малка. Не можем обаче да понесем огромни загуби и въпреки това да осъществяваме мисиите си. Ето защо, вместо във вашия клас да завършат успешно само първите седем и да влязат в редиците ни, ще вземем първите четиринайсет.

Първото чувство беше на облекчение. Четиринайсет места! Тея почти сигурно щеше да влезе!

Последваха няколко радостни възгласи… но дойдоха от учениците, които смятаха, че ще могат да влязат в първите четиринайсет и знаеха, че няма да успеят да стигнат до първите седем. Момчетата, които бяха сигурни, че ще успеят, не изглеждаха толкова доволни.

Железни присви устни.

— Да. Черногвардейците в предишните класове ще ви гледат с пренебрежение. Искам да понесете това като клас. Искам всички от вашите първи четиринайсет да са толкова добри, колкото първите седем в предишните класове. Имаме мисия. Трябват ни черногвардейци, за да я изпълнят. Все пак ще изключа всеки, който не може да се справи с мисията. Също така веднага разширявам възнаграждението на черногвардейците. Ще бъдете елит и ще ви се плаща като на такъв. Ако имате приятели, които са чудесни бойци или имат потенциала да станат такива, окуражете ги да се включат в следващия клас. Оттук насетне ще водим четири класа годишно, не два. Ако съм прав, през следващите години всички ние ще имаме нужда от благонадеждни приятели. Не всички от нас ще се справят с това.

Железни смъкна готрата си. Главата му бе гладко обръсната в знак на траур, а лицето му беше скръбно, но строго.

— Ваши предшественици са загивали в защита на Седемте сатрапии, в защита на Призмата, в защита на Белия. Много хора ще ви гледат и ще виждат във вас деца, но аз ви моля да решите като възрастни. Готов ли си да умреш, може би сам, далече от дома, без никой дори да разбере какъв герой си бил? Не мога дори да ви обещая, че животът или смъртта ви ще донесат победа. Единственото, което мога да ви обещая, е, че докато дишам, докато ви водя, няма да позволя да бъдете похабени напразно. Само това получавате. Това, и братята и сестрите, които виждате около себе си. Ако не искате това, добре. Идете и водете по-добър, по-безопасен живот някъде другаде. Не идвайте утре. Защото утре всичко става по-трудно.

Хвърли готрата си на пода и си тръгна.

Учениците гледаха смълчани след него.

Неколцина изръкопляскаха, но други погледнаха към Круксър. Той изпъна ръката си, с дланта надолу: „Не пляскайте.“ И тогава — понеже десетина ученици показаха почит към Круксър, а той я прие и постъпи добре с нея, — точно тогава Тея осъзна, че Круксър ще е командирът на Черната гвардия един ден.

— Това е война — каза Круксър. — Цветния принц е завладял Аташ. Град Идос вече може би е паднал. И ереста му се разпространява. Твърди се, че клетвите, които даваме пред Хромария, не са обвързващи. Пъклена лъжа. Идете и поговорете със спонсорите си, и разберете кому трябва да сте верни. Не се връщайте, докато не разберете. Не се ли върнете до седмица, отрязани сте. — Младежът се поколеба. — Приемливо ли е това, сър?

Треньор Фиск беше мълчал през цялото време и сега учениците го погледнаха. Той командваше в края на краищата. Фиск кимна.

Круксър мина между струпаните обучаеми. Очите на всички не се откъсваха от него. Той вдигна почтително готрата на Железни, сгъна я грижливо и излезе.

В натежалата тишина другите също напуснаха.