Заслепяващият нож

86.

Гавин се изкачваше стъпка по стъпка от ада на собственото си творение. Скрипецът и противотежестите можеше да го направят много по-бързо, но скрипецът вдигаше шум. От дълбините не можеше да знае дали шумът ще се долови високо горе, но трябваше да е предпазлив.

Най-после стигна горе. Измъкна се през дупката, нагласи капака на пода колкото може по-тихо, остави жълтия луксинов панел да се разпадне и се вслуша зад вратата. Нищо.

След като послуша близо минута, открехна леко вратата. После още.

Марисия бе коленичила на пода.

— Марисия — каза Гавин нежно. — Казах ти да си тръгнеш.

Тя го погледна и той с изненада видя сълзите по страните ѝ.

— Знаех, че ще се върнете. Моля ви, милорд, не ме отпращайте. Нищо друго не знам. Аз… моля ви, не ме отхвърляйте.

„Да я отхвърлям?“

— Не, не, не. Не те гоня. Но… Марисия, дадох ти вече свободата. Ще съм вероломен човек, ако се опитам да ти я отнема отново. Това е дар…

— И аз не го отхвърлям, милорд. Ни най-малко. Ценя го. Но не мога да го приема и все пак да бъда вашата стайна робиня. Без мен ще сте загубен. — Младата жена наведе глава. — Моите извинения. Беше самонадеяно и нахално.

— Истината често е точно такава. Права си. Имам нужда от теб. Но би могла да станеш моя секретарка. Оролам знае, задълженията ти и без това включваха всичко, което прави една секретарка.

— И повече — каза тя тихо.

— Е, да, разбира се. И за повечето съм ти благодарен — каза той с усмивка. Оролам! Току-що беше убил брат си, а продължаваше живота си все едно не е станало нищо.

— Милорд… — промълви тя.

— Да?

— Вие обичате лейди Белодъб.

— Да, обичам я.

— Едно е дама да търпи мъжът, когото обича, да се радва на близостта на стайната си робиня. Съвсем друго е той да я мами със свободна жена на работа при него. Особено когато направихте благоразположението си явно, като ме освободихте.

Оролам! Колко по-лесно беше да освободиш един роб, когато си мислиш, че няма да ти струва нищо. Проклятие!

„Добре поне че не ми се налага да се оправям с нещо по-належащо от слабините си.“

Гавин потърка брадичката си.

— Марисия, аз ти дадох обещание и ще съм нищожество, ако…

— Имам решение, милорд!

— Решение?

— Което не унизява дара, който ми направихте, но не ме принуждава да си отида.

Гавин повдигна вежда.

— Искаш да останеш? В смисъл, наистина ли искаш да останеш? Или просто те е страх, че нещата ще станат по-различни? Ако ти трябват повече пари…

— Милорд, вече съм написала договора. Не е освобождаване, но е обещание, че мога да купя освобождаването си за един данар, когато поискам. Така вие все пак ми давате щедрия дар и когато поискам, мога да го взема, без да ви лишавам или да затруднявам нещата между вас и Карис.

— Все пак не… ти си стайна робиня, Марисия. Нямаш права дори върху собственото си тяло. Ако не беше робиня, можеше да си сатрап, или търговска кралица, каквото пожелаеш. Вместо това…

— Какво бих могла да направя в този живот, което да има повече смисъл от това да ви служа, върховен лорд Призма? — попита тя.

— Как можеш да казваш това? Ти ме познаваш. Знаеш какво съм.

— Да, милорд, познавам ви. И… — Затвори уста и вместо да довърши, каза: — Моля ви, не ме карайте да напускам.

— Няма да те карам да напуснеш — отвърна Гавин. Беше гениална. Удивителна жена. Отиде до писалището си, подписа новия договор и ѝ го подаде. Тя вече беше скъсала стария.

Странно, тя плачеше. Той ѝ подаде новия договор и тя го взе, все още на колене, и прегърна краката му.

Беше спал може би час предната нощ. Беше прекъснал секс с непозната жена, която след това беше убил. Беше изгубил любовта на живота си. Беше се подготвил да умре. Беше разбрал, че всичко, в което е вярвал през последните двайсет години, е било лъжа. Беше убил собствения си брат. Беше адски уморен.

И все пак, с тази красива жена, притисната до него, тялото му реагира. Понякога мразеше това, че е мъж.

„След всички неприятности, които ми причини снощи, наистина ли ще ми направиш и това?“

Марисия забеляза мигновено, разбира се. Но пък може би го бе направила преднамерено. Обикновено беше отзивчива. Обикновено щеше да има въпрос в първите ѝ докосвания. Не и сега.

Гавин отстъпи назад, а тя се изправи плавно пред него, дръпна големия шал от раменете си и остана по дантелена долна риза.

— Може би трябва да… — почна той.

Тя го целуна по устните, избута го назад и смъкна панталоните му. Поведе го към един стол и го натисна да седне. А след това вече беше върху него и го държеше здраво и властно. Любовта ѝ беше като вихър, силна и настървена, бърза и гореща, потна и съкрушителна. Язди го, докато той не свърши, но не спря, както правеше обикновено. Започна да го язди още по-силно, докато той се притесни, че столът ще се счупи и ще паднат на пода. Пръстите ѝ се бяха вплели в косата му държеше главата му неподвижно и настояваше да я гледа в очите. След това изумителните ѝ зелени очи лумнаха и бедрата ѝ се разтърсиха неудържимо. Пръстите ѝ го оскубаха болезнено, а после тя рухна върху него.

Гавин беше останал без дъх, зашеметен. Изправи се и я отнесе до леглото. Тя се сгуши в ръцете му и го пусна с тихо недоволно мяукане, когато я сложи да легне. Той отиде до своята страна и седна на ръба в смътната светлина на лампата.

Макар да беше получил удовлетворението си, тялото му все още беше жадно. Може би защото просто беше пътувал твърде дълго с Карис. Може би беше заради изненадващата, изключително възбуждаща страст на Марисия. Помисли дали да не я вземе отново и да притъпи безпокойствието си. Утрешният ден щеше да е ад. Искаше просто да поспи. За няколко часа не искаше да изпитва нищо.

Но по някакъв начин се чувстваше сякаш е направил нещо грешно с Марисия. Колкото и да се опитваше, не можеше да се сети какво е. Може би просто се чувстваше гузен заради Дазен.

Излегна се, примига към тавана и се замисли как да избегне многото огнени стрели, които щяха да полетят към него утре. Спектърът или вече бе заседавал, за да обсъдят убийството, или щяха да го направят още на заранта. Нищо не можеше да направи по този въпрос. А тъй като стражите вече бяха претърсили стаята му с обичайното си усърдие, никой нямаше да го потърси тук.

След пет минути — или поне го усети като след пет минути — Гавин се събуди. Марисия я нямаше. Заминала беше по работа, несъмнено. Той полежа в тихата стая и заразнищва разсеяно проблемите си, след което ги отделяше настрана, без много да бърза. Част от най-добрата си работа вършеше така. Спомни си, че Демнос Джорвис не се разбира с жена си, сестрата на Арис Ела. Помисли за скоростта на нарастването на една напаст. Балансирането се беше правило ръчно, преди. На притеглящи един цвят се нареждаше да използват повече луксин за една година, на притеглящи безконтролно цвета се казваше да използват по-малко. Хромарият беше имал доста голям обхват. Помисли за Върховните луксиати, мъжете, определящи доктрината, която щеше да се оповести из сатрапиите. Те го обичаха и се бояха от него, но можеше ли да ги тласне към промяна на самата религия? Помисли за Карис. Щеше да си я спечели отново. Възможно беше вече, сигурен бе в това.

И помисли за мъртвия си брат. Надигна се от леглото и видя, че Марисия е донесла подноса с твърдите четвъртити самуни, които беше пускал по улея пет хиляди пъти. Не се чувстваше гузен. Беше като да се погледнеш в огледало и да осъзнаеш, че вече не си дете. Но този ден Гавин можеше да се погледне безстрастно. Тъй че това съм аз: Гавин Гайл, братоубиец. Мъжът, намерил волята да убие брат си, за да спаси Седемте сатрапии. Вече беше човекът, който всички мислеха, че е от шестнайсет години.

Почти.

Марисия влезе.

— Милорд. Добре, станали сте. Баща ви иска да се срещне с вас незабавно. Цял Малки Яспис бръмчи от новината за смъртта на младата дама. Черната гвардия пази мълчание, докато разследват… чакат заповеди от Бялата, която спи, след като е стояла будна цяла нощ. Спектърът е имал спешно заседание предната нощ и е гласувал събирането на сили, които да тръгнат към Ру. Поставили са баща ви начело, но са осуетили опита му да бъде провъзгласен за промахос. Той ме хвана натясно, милорд, и ми заповяда да ви заведа. Отказа да повярва, че не знам къде сте.

Имаше хитрини в управлението, хитрости, с които да спечелиш и да поддържаш лоялност дори по време на най-свирепия огън. Гавин понякога забравяше, че те са също толкова ефикасни над тези, които познаваш добре, както и над непознати. Карис беше права: Гавин твърде често допускаше най-близките до него да получават най-лошото от него. Затова начерта черна линия между себе си и тревогите си и съсредоточи цялото си внимание върху жената пред себе си.

— Марисия — каза ѝ. — Това не е никакъв проблем. Ти си чудесна. Превъзходна. Ако се справя днес, без да ме пратят в затвора или при палача, купи си нещо наистина, наистина хубаво.

Тя се усмихна широко.

— Както заповяда милорд.

Радостта ѝ повдигна духа му. Той беше Гавин Гайл. Беше Призмата. Какво ли не можеше да постигне за една година?