Заслепяващият нож

60.

— Спечелил си ме? Спечелил си ме на игра на карти? — попита Тея.

— Да — отвърна Кип.

Беше след нощната им бойна тренировка и упражнения по притегляне. Тея явно бе забелязала, че Кип се държи странно, и го беше хванала натясно. Сега седяха в новата му стая. Той все още беше потен от упражненията, с кърпа около раменете, и му беше трудно да я погледне в очите. Не беше дори сигурен дали изпитва срам.

— На какво се обзаложи срещу мен? В смисъл, какъв залог сложи? — попита Тея. — Ти нямаш нищо. Не се обиждай. Аз също нямам, но…

— Всъщност не беше точно такъв залог. Червения беше… не знам… гледаше да види на колко напрежение мога да издържа, предполагам. Беше ти срещу… тайна, която си мисли, че имам.

— Разбирам… — Нослето на Тея се сбърчи за миг. Разбра, че Кип няма да ѝ се довери. — Извинявай, не съм в най-добрата си форма, когато съм уморена — каза тя. — Дадоха ти документите ми, така ли?

Кип махна към писалището, където държеше подпечатания документ.

— Вече го регистрирах при главния писар. Каза, че трябва да проверят в посолството на аборнейския сатрап да не би да има някаква възбрана над теб, но след като е подписано от Андрос Гайл, беше сигурен, че всичко ще е наред. Вече го вписа в регистрите на Хромария.

Тея все още мигаше като дете, което е паднало и не може да реши дали го боли, или не. Дали правилната реакция са сълзите, или просто трябва да стане и да си тръгне?

— Ти си ме спечелил? — повтори. — Какво… какво ще правиш с мен?

Очите ѝ пробягаха към леглото му, върнаха се към лицето му, после се заковаха в пода.

— Не! — каза Кип. — Както ти самата каза, това е забранено за черногвардейци. Аз…

— За пълни черногвардейци, не за новобранци — каза тя тихо. — Не и докато не положиш клетва.

Никоя жена никога нямаше да вземе Кип в леглото си по свое желание. Не и заради него самия. Щеше да му трябва стайна робиня, за да го направи, или проститутка. Беше дебел, глупав, грозен, недодялан, мелез. Не знаеше как да говори с момичета — а всички други момчета можеха. Това беше единственият му шанс. Не че Тея гореше от желание, но и не изглеждаше отвратена от него. Андрос Гайл беше прав.

Винаги можеше да я освободи по-късно. Или пък ако и двамата станеха черногвардейци, щяха да положат клетвите си и всичко да приключи.

Поне веднъж Кип щеше да вземе нещо за себе си. Беше си го спечелил. Всичките тези часове учене, запаметяване на колоди и стратегии, след като вместо това можеше да е изучавал притеглянето. Знаеше, че не бе трябвало да използва номера с черната колода, за да спаси Тея. Трябваше да го задържи, за да спаси себе си. Рискуваше собственото си бъдеще заради нея. Тя му го дължеше. Без Кип щеше да е собственост на Андрос Гайл. Спасил я беше от онзи паяк. Какво лошо имаше, че искаше малко благодарност в замяна?

„Благодарност? За това ли си мечтаеше, Кип?“

Тея остави пътната си торба на пода. Когато заговори, гласът ѝ беше отчужден и празен.

— Искаш ли първо да се измия? Или да донеса гореща вода и можем да се измием заедно. Или… извинявай, Кип. Искам да кажа, господарю. Никога не съм правила това. Аз не… не очаквах, че господарката ми ще ме продаде. Тя… аз… Много говоря, нали?

Беше си фантазирал за Тея. И сега се чувстваше ужасно.

Кип забърса лицето си с кърпата. Тя беше робиня. Не той я беше заробил, просто нещата стояха така. Всичко това не беше негова идея, а и той също трябваше да търпи наказания заради това как стояха. Не беше избрал да бъде копеле, но трябваше да го преживее, нали? Понасяше си ударите, беше съвсем честно да получи и някои от наградите, нали? Заслужаваше го. А и само защото беше задължение не означаваше, че трябва да е неприятно. Щеше да е добър с нея. Щеше да е грижлив. Щеше да е по-добър към нея, отколкото което и да е момиче робиня можеше да очаква от мъж.

Тея преглътна.

— Девствена съм, но стайните робини говорят за работата си… много. — Изчерви се. — Мисля, че знам какво да правя. — Преглътна отново.

И наистина, на какво по-добро можеше да се надява, ако я освободеше? Селяните да не би да имаха по-добри неща в живота си от робите?

Изкушението е бавно и коварно влечуго.

„Аз съм мечка костенурка. Аз съм дебел, тромав и глупав, но мога поне да бъда честен със себе си. Искам да я взема, защото съм уплашен, че никога няма да спя с жена. И ще съм мил с нея, защото не искам да се чувствам гузен след това. Стига, не лъжи!

Разбира се, че искам да спя с теб, господарю. Разбира се, че беше добър с мен. Разбира се, че е по-хубаво, отколкото едно момиче изобщо би могло да иска. Разбира се, че сте добър и щедър, и чудесен.

Ако не си свободен да кажеш «не», твоето «да» е безсмислено.“

— Огорчих ли те? — попита Тея.

„Нямаше да е толкова загрижена за всяко мое настроение и каприз, ако не ѝ бях господар, нали?“

Тя преглътна.

— Не сме длъжни първо да се мием. Извинявай. Много съм вързана в тези неща. Трябва да млъкна и… — Скръсти ръце, после почна да се съблича.

Кип сграбчи ръката ѝ и я спря. Пренебрегна объркването ѝ, отиде до писалището и награби хартиите. Подаде ѝ ги, като отбягваше погледа ѝ.

— Свободна си. Няма да мога да го регистрирам, докато първото прехвърляне не напусне посолството… опитах се, но… доколкото зависи от мен, не ми принадлежиш. — Прозвуча лошо, незнайно защо. Кип пак избърса лицето си с кърпата. — Там, където отраснах, никой нямаше роби, тъй че не знам как хората обикновено правят това, но… не искам и да знам. Идеята да те принудя да… Да направиш неща, за които намекна онзи ужасен старец… Вече достатъчно се мразя за това.

— Не си спал, нали? — попита Тея.

— Какво общо има това?

— Значи не си.

Кип извърна очи.

— Имам… лоши сънища. — Лоши сънища. Меко казано. — Все едно дали спя, или не, на сутринта съм още по-уморен.

— Легни си, Кип. Ще поговорим за това утре сутринта.

— Сериозно говоря, Тея.

— Аз също. Лягай си — каза тя твърдо.

— Мислех, че аз съм господарят тука — рече Кип. Съжали за казаното веднага, но тя се засмя и го плесна по задника. Засмя се малко по-силно обаче, явно облекчена колкото него.

Легна си и, чудо на чудесата, спа непробудно.

На заранта се чувстваше нелепо добре. За десет секунди. Хвана се, че дори си тананика.

След това се сети за кинжала.

Изми се, облече си чисти дрехи и бързо надникна през открехнатата врата. Никакви шпиони — поне доколкото можеше да види.

Слезе по стълбището до етажа на старото си спално. Все още нямаше никакъв план, но знаеше, че не може да остави вечно една безценна реликва в някакъв случаен скрин. Шмугна се в спалното и бързо тръгна покрай леглата.

Леглото, под което беше скрил кинжала, беше заето от някого. Скринът беше преместен откъм краката, като на всички други заети легла. Гърлото му пресъхна.

Отвори бързо капака. Скътани дрехи, одеяло, няколко монети. Никакъв кинжал. По дяволите! О, по дяволите!

— Какво правиш с нещата ми? — попита някой откъм вратата на клозета. Беше ново момче, Кип не беше го виждал досега. Пъпчиво, мършаво, с родилно петно на шията.

— Имах някои неща в този скрин — каза Кип. — Къде са те? Какво си направил с тях?

— За какво говориш? В скрина имаше само одеяло. Ти крадец ли си?

— О, я млъкни!

— Ти си Трошача, нали? — попита момчето.

Страхотно. Кип не отвърна нищо. Излезе.

Слезе на долния етаж и отиде до тезгяха за ученици. Беше по време на лекции, тъй че опашка нямаше. Секретарят явно знаеше, че Кип пропуска лекции. Приближи се, без да бърза, и попита:

— Да не си се изгубил, младежо? — Държеше димяща чаша копи.

— Не, но нещо мое се е загубило. Имате ли място, където пазите изгубени неща?

— Да. Какво си загубил?

Кип преглътна.

— Моля те, не ми казвай, че си загубил пари, но не можеш да си спомниш точно колко са били. — Мъжът се усмихна подигравателно и отпи глътка копи.

— Не. Мм… — Кип говореше тихо. — Нож, в кания, бяла кожа от скат на, мм, дръжката, малко, мм… стъкло, инкрустирано в острието.

— Момчешките ви игри.

— Говоря сериозно.

Мъжът отпи още глътка копи, извъртя с досада очи и отиде до един сандък зад писалището си. Започна да рови из старите наметала и панталони.

— Робите чистят стаите, знаеш. Хитра пасмина. Никакъв морал. Крадат. Не е трябвало да оставяш нещо така… — Млъкна.

Кип чу непогрешимия звук на хлъзгащо се от кания острие. Сърцето му подскочи.

Мъжът се върна при тезгяха и сложи кинжала на него. Кип се ококори.

Дръпна го бързо от тезгяха.

— Може би, мм… ще е по-добре да не казвате на никого за това — почна Кип. — Не че е опасно, но… Искам да кажа, че е някак… невероятно важно, тъй че ако някой друг дойде да го търси, може би не сте го виждали и не знаете за какво говорят, нали? А ако изобщо разберете кой роб го е донесъл тук, предайте му благодарността ми. Може би му дължа живота си, или нещо такова.

Мъжът отпи равнодушно от копито си. На челото му бяха избили капки пот обаче.

„Нямам къде да скрия толкова голям нож.“

И сякаш че не беше ужасно очебийно, Кип пъхна кинжала в ръкава си. Дланта му скри дръжката, колкото можеше. Преглътна и затегна колана си с една ръка.

„Стягам си слабините.“

Слабините. Не обичаше думата „слабини“.

Секретарят се покашля.

— Мога ли да ти помогна с още нещо?

О, Кип се разтакаваше.

— Не. Благодаря ви още веднъж.

И излезе.

Не знаеше къде да отиде. Нямаше никакво безопасно място, където да скрие нещо, струващо цяло имане. Но се усети, че тръгва към къщата на Янус Бориг. Тя също имаше неща, които струваха цяло имане. Сигурно щеше да може да му даде съвет.

Когато стигна до преддверието, забеляза, че всички влизащи са прогизнали. Помисли да се върне до стаята си и да си вземе наметало, но стаята му като нищо можеше да се наблюдава от шпионин, а вече се беше провалил с пазенето на кинжала. Може да извадиш късмет веднъж, но да очакваш да се повтори е прекалено.

Е, значи щеше да се намокри. Нищо нямаше да му стане. Излезе навън и затича.

Когато стигна до къщата на Янус Бориг, целият мокър и премръзнал, видя, че вратата е изкъртена, откъсната от пантите. Подуши нещо във въздуха. Кръв. Кръв и пушек.