Заслепяващият нож

24.

— Умение, Воля, Извор и Движение. Това са необходимите неща за сътворяването на луксин — говореше магистър Кадах. Имаше дарба. Голяма дарба. Можеше да направи така, че дори магията да изглежда досадна.

Днес Кип седеше в дъното на лекционната зала и стомахът му ръмжеше, но беше твърдо решен да не си отваря голямата уста. Адрастея седеше на седалката до него и внимаваше, а Бен-хадад седеше до нея, едната жълта леща на очилата му непрекъснато падаше пред окото му, колкото и да се мъчеше да я задържи горе.

Тримата бяха заели една от малките дървени маси. Седяха заедно, почти като приятели.

Не беше истинско все още. Двамата не познаваха Кип. Позволяваха му да седи с тях. Беше различно. Но беше по-близо до всичко, което Кип бе чувствал като приятелство от много време.

Погледна Тея. Тя усети погледа му и го изгледа питащо.

И точно в този момент магистър Кадах вдигна глава и ги засече. Скапан късмет.

— Кип, имаш ли да споделиш нещо с класа? — попита тя.

„Не го прави, Кип. Никакви остроумни реплики.“

Проблемът бе, че нямаше представа за какво беше говорила учителката и умът му се беше отнесъл.

— Мислех си за нестабилността на несъвършено създадения луксин — отвърна Кип. Магистър Кадах беше говорила за Умението, тъй че това може би беше най-близкото до уместен въпрос.

— Хъм — изсумтя магистър Кадах, сякаш разочарована, че не го е хванала в дрямка. — Много добре. — Дългите ѝ пръсти пробягаха по пръчката в ръката ѝ и тя перна с нея. Зад нея имаше цветен спектър. Помисли за момент за него, отхвърли го и отиде до стената.

Отвори един панел и бликна ослепително ярка светлина. Светлинен кладенец, съобрази Кип. Имаше плъзгач с окачено на него огледало и тя го избута в светлинния поток. Чист лъч от бяла светлина прониза залата до голата бяла стена зад учениците.

— Това е светлината такава, каквато е. Тя е темелът, основата, от която се ражда всичко друго. А ето как си представяме, че е светлината… — Вдигна екран над светлинния поток. Екранът хвърли по стената ярки цветове, лазурносиньо плътно до нефритенозелено, редом до бляскаво жълто, плътно до толкова жив оранж, че можеше да накара и портокал да изпита завист, до чисто червено.

— Това са цветовете, които притегляме — без подчервеното и свръхвиолетът, разбира се, които повечето от вас не могат да видят. За тях ще говорим по-късно. Така са цветовете в една дъга, така ли е, дисципули?

Последва леко мърморене. Цветовете бяха в правилния ред.

— Така ли е, дисципули? — повтори тя раздразнено.

— Да, магистре — отвърнаха повечето от класа.

— Идиоти — изсумтя тя.

— Това е светлината в нашия свят… — Вдигна една призма и тя раздроби светлината в целия видим спектър. За разлика от екрана, който бе подредил най-ярките цветове непосредствено един до друг, цветовете на естествения спектър бяха раздробени в континуум… но континуумът не беше равен. Някои цветове заемаха повече пространство от други.

— В някои отношения притеглянето е като всяко друго нещо. Ако седнете на лошо направен стол, той се чупи и вие падате. Не изпълнява предназначението си. Лошо изработеният луксин е същото. На цветовата линия има резонантни точки. Седем точки, седем цвята, седем сатрапии. Това е пожелал Оролам. При тези резонантни точки… — посочи местата на цветовата линия, които съответстваха на ярките цветове, които бе изкарала на екрана преди малко, — при тези места луксинът получава стабилна форма. Става себе си. Става полезен. — Посочи местата на цветовата линия поред. — „Защо?“, биха могли да запитат някои по-умни слушатели, защо тези цветове? — Усмихна се неприятно. Правеше го често.

Обичаше да кара хората да се чувстват глупави.

Кип беше забелязал, че разстоянията между цветовете не са равни. Някои цветове представляваха по-широки ленти — синьото заемаше широко пространство, но жълтото и оранжевото бяха тесни, а червеното също заемаше огромна полоса.

— Защо синьото покрива толкова много пространство? Бихме могли да посочим това… — Тя посочи по-тъмна ивица в синьото. — По човешки бихме могли да посочим това и да го наречем лилаво или виолетово. Защо не можем да притегляме виолетово? Някой да отговори?

Никой не се обади. Дори и Кип.

— Просто е, и е загадка. Защото луксинът не резонира там. Не можеш да направиш стабилен луксин от виолетово. Не става. Седем е свещеното число. Седем точки, седем цвята, седем сатрапии. Вместо да настояваме загадката да рухне под мощните удари на нашите интелекти, ние се настройваме към загадката и когато намерим съвършена хармония с творението, което ни е дал Оролам, притегляме съвършено. Точно към това се стремим. Когато не си се озовал точно в центъра на Неговата воля, синьото ти ще се разпадне на прах, червеното ти ще избледнее, жълтото ти ще заискри и ще се разпадне. Онези точки, онова съвършенство, онази настройка със самия Оролам е това, което търсим всеки път, когато притегляме. И когато го направим съвършено, ставаме проводници на волята му. Точно това ни прави по-добри от тъпаците навън, от баналните, от нормалните, непритеглящите, които само поглъщат светлина, вместо да я отразяват. Точно затова бихромите — онези, които могат да притеглят два цвята — са почитани по-високо от тези, които могат да притеглят само един. Бихромите са по-близо до Оролам, по-съпричастни са към святото му творение. Всеки цвят ни носи уроци, уроци за това какво е да си човек и уроци за това какво е да си като Оролам.

— И точно това, разбира се, е което прави Призмата толкова специален. Той е единственият човек на земята, който общува съвършено с Оролам. Той единствен вижда света такъв, какъвто е. Той единствен е чист. — Впери поглед в Кип и закрачи към него.

— И точно затова се противопоставяме на всеки, който би омърсил светлината на Святата призма, и на всеки, който би затъмнил неговия блясък и би му донесъл срам.

Думите ѝ отнеха дъха му. Мразеше го, защото почиташе баща му, а Кип му носеше срам?

Най-лошото бе, че в думите ѝ имаше логика. Не беше честно. Не той беше избрал да е копеле, но беше логично.

— Запомни, Кип — каза тихо магистър Кадах. — Ти вече не си недосегаем.

„Какво?!“

Бен-хадад вдигна ръка, за да го спаси, и магистър Кадах му даде думата.

— Това не е ли малко догматично? — попита Бен-хадад. — След като целият цветен спектър е толкова удивително неравен, неправилен, неподреден равномерно около седемте цвята, не предполага ли това, че има място за още по-голямо разбиране? Имам предвид, а другите резонанси?

„Други резонанси?“

— Вече казах, че ще говорим за подчервеното и свръхвиолетът по-късно. — Грозното изражение, което пробяга за кратко по лицето ѝ, подсказа на Кип, че тя мрази и Бен-хадад. А Кип си беше въобразил, че е изключение.

— Моля да ме извините, магистре, но нямах предвид тях. Имах предвид тайните цветове — каза Бен-хадад.

Тея скри лице в шепите си.

— Приятелче си на Кип, а? — каза магистър Кадах.

— Какво? Не. В смисъл, не истински. — Бен-хадад се намръщи, усетил сякаш, че е прозвучало грубо. — Искам да кажа, още не се познаваме добре.

— Аха — каза магистър Кадах. — Това е една от първите лекции. Трябва да покрие най-основните теми. Да, съществуват други, по-слаби резонанси. Някои, като мен, вярват, че използването на тези резонанси е пример за човек, насилващ природата да прави неща, които Оролам никога не е възнамерявал. Някои дори наричат тези, които използват неестествените цветове, еретици.

Кип неволно се озърна към Тея. Тя беше пребледняла, но бе вирнала упорито брадичка.

— Седемте цвята са във волята на Оролам — заяви магистър Кадах. — Седемте са силни. Това знаем. Ако искате дебати петата година, ще изчакате петата година.