Заслепяващият нож

110.

Първата огромна вълна връхлетя към плъзгуна.

Гавин извика нещо, но то се изгуби в рева на водата.

Кип се вкопчи с две ръце в перилото и се взря в колоната, която се издигаше от морето зад тях. Вече беше стотици стъпки висока. Тъкмо от нея идваше огромната вълна и прииждащата, връхлитаща сякаш от небето вода.

След това нещо го блъсна в палубата. Чу трясъка на луксин и видя как Гавин изхвърча от предната част на плъзгуна. Беше изстрелял луксин толкова силно, че беше откъснал стеблата.

Всички изведнъж се озоваха във въздуха. Кип изтърва перилото… или може би се беше разпаднало. Не можеше да види нищо освен вода. Каквото и да беше изхвърлило морето нагоре, беше спряло и сега водите отново се свличаха надолу с целия хаос на водопад. Кип пропадаше и пропадаше, и се бореше да си поеме дъх. Когато падна, го повлече някакво течение и го изхвърли настрани. Тялото му се удари в нещо, остърга се в нещо друго. Нямаше никакъв смисъл да се бори, водата го въртеше като клечка. Представа нямаше накъде е горе.

Усети нещо под себе си, посегна да го сграбчи, изтърва го, плъзна се покрай него. Течението оформяше бързи потоци и той осъзна, че трябва да избегне по-дълбокото. Посегна отново и докопа нещо, което приличаше на клон, не — на корен, и започна да се издърпва към по-слабото течение. Дробовете му изгаряха, а водата бе толкова мръсна, че не можеше да види нищо освен зелено. Надви паниката си, потисна я. Едно по едно, Кип. Сграбчваше корен след корен и продължаваше напред и нагоре.

Въздух! Кип запъна крака в корените долу, стисна онези горе, надигна глава и си пое дъх.

Течението го дърпаше към дълбокото, но той се задържа. Стоеше на нов остров и навсякъде около него се оттичаше вода — обратно в морето. Сушата, ако изобщо беше суша, не беше равна. На някои места водата не можеше да намери път и се въртеше в локви и езера.

Зелено. Всеки възможен оттенък, от тъмнозелено през бледата зеленина на лишей до изумрудено. Лъчисти смарагдови зеленини, които сияеха, и убитото зелено на влажни корени, смърчовозелено, сиво-зелено, маслинено и на морска пяна, и ментовозелено. Целият остров беше смесица от жива зеленина и зелен луксин. Кип стоеше на корени, пулсиращи от живот. Видя цял галеон, по загадъчен начин останал непокътнат, заклещен между клоните на нещо, което приличаше на паднало дърво, на петдесет стъпки във въздуха. Но докато гледаше в почуда, видя клони, които се катереха по корпуса на галеона като бръшлян. Обгърнаха го по средата, стегнаха се, счупиха палубите и попиляха моряците.

Целият остров бе жива зеленина — и се събуждаше.

Кип се огледа за черногвардейците и видя няколко на брега. Само осем. Но имаше още във водата — плуваха към острова. Гавин стоеше на стотина разтега от него, махаше с ръка и сочеше колоната. Изглеждаше разтревожен.

Кип затича към него.

Стигна до някакъв канал с бързо течаща вода, твърде широк, за да може да го прескочи. Хвърли зелен луксин в краката си и направи дъска, по която да тича, както беше видял да го прави командир Железни. Беше по-лесно от всяко притегляне, което бе правил. Зелената светлина сякаш сама напираше в очите му — трябваше едва да открехне запушалката и тя изтичаше навън съвсем лесно. Чувстваше се подивял от радостта и свободата на зеленото, радост без страх, радост без котва…

Но знаеше, че радостта, която изпитва, не е негова собствена.

Гавин не го дочака, а затича бързо към колоната. Това отначало подразни Кип, а след това го уплаши. Гавин щеше да изчака, ако можеше. Ако нямаше някаква абсолютно спешна необходимост, ако секундите не бяха абсолютно съдбоносни, щеше първо да поеме дъх. Щеше да поиска да събере целия си екип, както от човещина, така и по тактически причини. Това, че според него нямаше време нито за едното, нито за другото…

Звук, наподобяващ хиляда въздишки, се понесе над напастта — глухото ехо на разпукващи се мехури и освободен въздух. Кип затича право към един надигащ се мехур, раздиран отвътре от нефритенозелена ръка.

Командир Железни беше прав. Зелени бесове се бяха стекли тук, стотици хиляди, за да бъдат усъвършенствани от самата напаст. И сега се надигаха. Кип прескочи цветния бяс, надигнал се от лигавия си пашкул, и затича по-бързо, отколкото бе тичал през целия си живот.

— Заредете оръдията — заповяда командир Железни. Гледаше над залива към новия остров през монтирания на тринога далекоглед, с чиято помощ топчиите на батареята засичаха цели. Тея никога не го беше виждала толкова намръщен. — Хезик! Имаш ли някакъв опит?

Един черногвардеец с рамене като на бик пристъпи напред. Имаше само едно око и широк белег на лявата половина на лицето си, свидетелство за удар от меч.

— Да, сър, мама командваше пиратски преследвач в Теснините.

— Препоръки. Нямаме време.

— Не зареждаме всички оръдия. Само тези двете могат изобщо да поразят проклетото нещо и само това — с някаква степен на точност. — Посочи най-голямото оръдие. — Шест хиляди стъпки, но от тази височина и с този хубав барут можем да го улучим.

— Действай, Хезик. Целете се в голямата колона. Кулата.

Колоната наистина се превръщаше в кула.

Гавин беше възпламенил огромния жълт меч, който бе притеглил, мяташе пламъци с лявата си ръка и посичаше зелени бесове с дясната, без да спира да тича към кулата. Карис беше по петите му, атаганът ѝ сечеше вратове и кореми, докато бесовете нападаха Гавин пред нея. Както винаги, Кип държеше тила, останал без дъх, но годен да направи всичко със зеленото, което го бе обладало.

Бесовете бяха десетки. Бяха коленичили в преклонение пред кулата, но като видяха нападателите, затичаха да ги пресрещнат. Кулата продължаваше да расте, издигаше се все по-високо. Самите бесове също растяха — зелената напаст ги правеше все по-силни.

Всеки от тях използваше силата различно. Някои се превръщаха в зелени чудовища голем, като се загръщаха в зелена броня и тя ги правеше три пъти по-широки. Други приличаха на зелени млади дръвчета с обелена кора, тънка зелена кожа на мястото на собствената им, зелено над червено, подобни на скелети и още по-чужди с това, че бяха толкова близо до човешки същества. Други ставаха неимоверно високи. Трети притегляха огромни нокти или големи подвижни жабешки крака. Други, с по-малко въображение, притегляха дебели щитове, криваци и шлемове.

Кип усети как глух тътен разтърси земята под краката му и след секунда чу гърмеж на оръдие. Дим се издигна от кратер на не повече от сто крачки от него. Над батареята горе на носа бе увиснал много по-голям облак черен пушек.

— При мен, при мен! — извика Гавин.

След миг на съпротива от това, че му се заповядва да направи нещо, докато зеленото в него се бунтуваше, Кип осъзна, че бездруго иска да направи точно това. След секунди той и петимата черногвардейци бяха при Гавин.

— Те правят бог. Ние го убиваме — каза Гавин. Притегли нов жълт меч и го връчи на една черногвардейка, която бе изгубила оръжията си. — Без значение как. Ясно? — Направи друг жълт меч, и още един, и хвърли единия на един черногвардеец, а другия на Кип.

След това затича към бесовете. По ръцете му пълзяха блестящи жълти и червени пламъци.

Щом първото зелено копие полетя към Гавин, той залегна и се превъртя, надигна се на колене и изпъна ръце напред. Ветрило от жълти заряди изригна от него, всички повлекли след себе си вериги от пламък. Зарядите пронизаха десетки бесове, а веригите шибнаха около тях, обгърнаха някои в пламъци и опърлиха бесовете зад тях.

А Гавин, без да губи нито секунда, скочи отново на крака и хукна напред.

Отнякъде изскочи бяс с облик на жаба, който Кип дори не беше видял, и замахна към тях с огромните си нокти. Карис се извъртя и го посече с ятагана си под мишницата.

След това, на четирийсет крачки от подножието на кулата, се натъкнаха на истинска стена от зелени бесове. Гавин посече няколко, въртеше се и сееше смърт… и остана почти откъснат от черногвардейците. Ръката на черногвардееца Милк бе откъсната от огромен птичи нокът. Тиса отхвърча настрани, докато притегляше огнен поток, неволно изстреля огнена пихтия в корема и крака си и изпищя.

Но не изгуби самообладание и когато едно осем стъпки високо зелено чудовище застана пред черногвардейците, за да откъсне Гавин от тях, се хвърли върху гърба му и двамата лумнаха от внезапно изригналата огнена вълна.

Кип се мъчеше да не изостава. Нещо изби жълтия му луксинов меч и той го изпусна.

Тримата останали черногвардейци стигнаха до Гавин, който се сражаваше с огнения меч в едната си ръка и с луксин с променливи цветове в другата. Оказаха се заклещени от десетки бесове и спряха.

Оръдеен снаряд разтърси земята, изригна с оглушителен рев. Кип се олюля от взривната вълна и едва се задържа на крака. Димящ кратер цъфна в зеления остров само на трийсет крачки от тях. Бесовете около него се бяха изпарили, други по-надалече лежаха разкъсани на парчета.

Черногвардейците и Гавин се съвзеха първи. Кратерът и дупката в редиците на бесовете не бяха точно между черногвардейците и кулата, но им даваха възможност за движение. Свобода.

Дори и така нямаше да успеят, ако зеленото можеше да понася ред — ако бесовете можеха да организират отбраната си. Но с хаоса като техен съюзник Гавин и хората му се врязаха през замаяните същества и нахлуха в направения от снаряда отвор — стъпваха по нападалите тела и се хлъзгаха по освободения зелен луксин, който се изпаряваше, докато държащите го доскоро същества издъхваха. Червено и зелено се лееха на реки едно до друго и запълваха кратера с кървава супа.

Докато тичаха, Кип си спомни за кинжала на прасеца си и го издърпа. Посече с него един грамаден бяс, който се държеше за очите и плачеше. Острието преряза корубата на бяса като масло.

За миг Кип се почувства глупаво гузен. Бесът нямаше възможност да се защити, а той го беше посякъл като…

— Залегни! — извика Гавин и го събори на земята.

Чуха тътена и взрива, но този път беше на цели седемдесет крачки — нямаше опасност.

Когато се изправиха, към тях връхлиташе мъж със зелена бича глава. Гавин скочи настрани и го посече в гърба, докато той преминаваше. Бесът падна, но рогът му закачи Карис, която не беше отскочила достатъчно далече, и тя също падна.

Кип скочи върху бика, прободе го в тила, изви кинжала в мозъка му и го изтръгна. Скочи на земята, хвана Карис и я вдигна. Беше останала без дъх, но не беше ранена. Късмет.

Гавин прободе с меча си в гърдите една жена с облик на харпия, прибра го и извади камите-пистолети от колана си. Оръжията изгърмяха и той махна на Кип да бяга. Кип побягна, сигурен, че двата бяса зад него и Карис са мъртви.

Един черногвардеец сечеше двама великани в подножието на стъпалата. Единият го улучи с бойния си чук в рамото и бойната брадва на другия го посече. През гърдите.

Гавин изстреля жълти копия в мозъците на великаните, едно, две, три, в бърза последователност, но беше много късно за черногвардееца.

— Нагоре! — извика той. — Нагоре!

Затичаха нагоре по стъпалата все едно адът бе по петите им. Кип беше последен. Кулата растеше, докато изкачваха стъпалата, извиваше се все по-нависоко като изникващо дърво.

— Какво беше това? — попита Гавин.

Кое? Кип не беше видял нищо. Беше капнал, а бяха стигнали едва до средата на кулата. Погледна надолу и видя, че бесовете тичат след тях.

Трясък на оръжия отгоре му подсказа, че са се натъкнали на защита. Само това бе достатъчно, за да намери сили да затича пак. Но Гавин едва беше забавил. Кип чу крясъци и когато стигна мястото на сблъсъка по виещите се стъпала, видя избити бесове.

Мощен лъч зелена светлина порази върха на кулата и тя цялата се разтресе.

— Какво беше това, по дяволите? — попита командир Железни.

Никой не отвърна. Никой не знаеше. Самото зелено изведнъж се промени — вече изобщо не им въздействаше толкова силно. През бинокъла Тея виждаше повече от другите.

— Идва от Великата пирамида — каза тя. — Или отива към нея, не мога да кажа.

— Оръжие ли е?

— Не знам!

Около тях щъкаха мъже: едни тикаха навън димящото нажежено бронзово дуло и го охлаждаха, други претегляха барута за следващия изстрел. Хезик ту се вторачваше в числата, които бе надраскал на парче пергамент, ту поглеждаше към зеления остров; устните му мърдаха безмълвно, докато смяташе наум.

— На върха на кулата има зелен — извика наблюдателят с далекогледа.

Каквото и да ставаше между Великата пирамида и напастта, определено помагаше на нашествениците. Кулата се издигаше все по-огромна с всяка секунда.

— Защо аташийците ще помагат на напастта? — попита Тея.

— Сър — каза наблюдателят, — ако не греша… сър, това трябва да е Атират.

— Защото градът е паднал — изръмжа Железни. Приближи се до наблюдателя и той се отдръпна да му даде да погледне.

— Какво?! — извика Хезик ядосано на един черногвардеец.

— Не го видяхме, сър. Беше най-отдолу. — Черногвардеецът държеше един от снарядите. Страната му беше продънена, барутът му се изсипваше и го правеше толкова ефикасен, колкото щеше да е еднокрила птица.

— Командире — каза Хезик. — Останали са ни само два изстрела. Един снаряд и един топуз. Кой да заредим?

Бяха стреляли със снарядите и Хезик вече беше усъвършенствал точността си. Сега поразяваше на четирийсет стъпки от целта и два пъти бе постигнал много повече от това. Но Гавин и останалите бяха почти на върха на кулата. Снаряд толкова близо? Щеше да ги убие.

От друга страна, топузите тежаха повече и летяха различно. Бяха изстреляли няколко, за да преценят обсега, преди да започнат със снарядите по бесовете.

— Топузът — каза командир Железни.

Хезик се поколеба.

— Сър, с топуза съм точен само на двайсет крачки. Не е въпрос на умение от такова разстояние, сър. Трябва да разчитаме на късмет.

Тея беше видяла стрелбата му. Беше ужасен оптимист.

Изражението на командир Железни не се промени.

— Разчитам на теб. Казах — топузът. Убий Атират.

Когато Кип стигна до върха на кулата, останал без дъх и толкова изтощен, че мислеше, че всеки момент ще повърне, другите вече се сражаваха. Върхът на зеления шпил бе нещо средно между кула и дърво. Обкръжаваха го дванайсет по-малки кули, като зъбци на крепостна стена. От всеки от тези зъбци изникваше великан. Четирима вече бяха излезли и се биеха с Гавин, Карис и последния черногвардеец, Бая Ниел.

Другите тъкмо се пробуждаха. Кип усети как зъбецът до него потръпна. Великаните, изникващи от зъбците, все още приличаха на човешки същества, но бяха толкова затънали в зеленото, че се бяха пресъградили, а ярката зелена светлина от Ру като че ли им помагаше. Пред очите на Кип зелена кожа, покрита с малки люспи, заискри над оголените мускули по ръцете на най-близкия. Гръдният му кош се разшири, краката се издължиха.

Отвратен, Кип заби кинжала в съществото. Острието прониза обвивката му като мокра хартия. Зелените очи на великана се оцъклиха, устата му зяпна от другата страна на стъклото, а след това създанието се отпусна безжизнено и светлината изтече навън.

Шестима от гигантите вече бяха навън и се биеха с Гавин и Карис. Един умря пред очите на Кип — Гавин подпали главата му, а Бая Ниел го довърши.

За секунда Кип помисли да се включи в битката. Гавин и Карис даваха всичко от себе си, за да стигнат до кулата, където бе фокусирана зелената светлина, толкова ярка, че очите го заболяха. Другите великани им преграждаха пътя. Гавин и Карис… Кип едва ли щеше да им е от помощ. Но можеше да ги предпази от още по-голям риск.

Затича покрай кулата към огромните пашкули и заби кинжала в гърдите на друг великан. Както и на предишния, очите на този се отвориха, облещиха се, после угаснаха. Кип продължи напред. Прониза трети. Третият удари с юмрука си през пашкула и посегна да докопа Кип с нокти, но той бързо издърпа кинжала и се сниши. Гигантът рухна на пода с плясък на лепкава каша.

Следващите три пашкула вече бяха празни и когато затича към следващия, Кип вдигна очи към укреплението на Руишки нос и видя блясък на светлина и блъвнал облак дим. „Хиляда и едно. Хиляда и две…“

Не му остана време да се тревожи за това. Докато тичаше към един от оживелите великани, друг се втурна отстрани към него, за да го спре. Беше висок над осем стъпки и притегли меч. Зеленото уж не можеше да задържи остър ръб, но за великаните може би бяха в сила други правила… но пък това нямаше значение, защото удареше ли го гигантът, ударът щеше да го убие дори само със силата си.

Кип бързо извади червените очила и си ги сложи, за да подпали грамадния си противник… но не бяха червените.

Оранжевото плисна безвредно през гърдите на великана, а той вдигна огромната си ръка с меча, изрева и замахна.

Кип хвърли оранжевото на пода и скочи встрани. Готов беше да се закълне, че чу как нещо изсвистя покрай ухото му. Гигантът стъпи тежко точно до него, стъпалото му плесна в хлъзгавия оранжев луксин, той се подхлъзна и излетя през ръба на кулата.

Кип го видя как се завъртя във въздуха и се усмихна със задоволство. Дебелите хлапета знаят колко е трудно да се спреш, щом си набрал скорост.

Най-близкият зъбец беше празен.

В следващия миг празният зъбец се пръсна на парченца зелен луксин, които ужилиха Кип по лицето като рояк разгневени стършели.

„Хиляда и шест?“

Замаян, стреснат, омазан с кръв, Кип чу далечния рев на оръдието. Онези кучи синове там горе наистина се опитваха да ги убият. Ако беше на стъпки по-близо, щеше да е мъртъв.

Но нямаше време. Гавин бе ранен в гърдите, а Карис буквално димеше, все едно току-що беше излязла от пожар. От носа на Бая Ниел течеше кръв. Няколко великани бяха мъртви на пода зад тях, а светлината в центъра на кулата трепкаше и в нея се очертаваше фигура. Кип реши, че това не е на добро. Изтича до следващия зъбец, промуши напълно оформения гигант в него и продължи към последния.

Последната по-точно. Беше се пробудила и се измъкваше.

Кип скочи към нея и замахна.

Великанката блокира удара. Кип сякаш се натресе в стена.

Падна в краката ѝ зашеметен. Видя смъртта в смръщеното лице на великанката.

— Пропуск! — извика наблюдателят. — Петнайсет крачки по-дълго, двайсет крачки вляво. Разби кула на югоизток. Едва не уби Трошача.

Разнесоха се ругатни, но нямаше упреци. Всички знаеха, че самото улучване на върха на кулата от пет хиляди крачки е невероятен подвиг. Имаше умение, имаше изкуство и имаше просто късмет. Първите две можеха да се усвоят. На последното не можеше да се разчита.

Но екипите не забавиха. Няколко души вече избутваха оръдието навън. Барутът вече беше претеглен.

— Нямаме повече муниции, така ли? — попита командир Железни.

— Да — отвърна Хезик. — Само един снаряд. Ако по някакво чудо улуча кулата, ще убие и всичките наши.

Командир Железни мълчеше. Изтече секунда. Всички го гледаха.

— Зареждай — каза командирът.

Един оръдеен топуз точно сега щеше да е хубаво нещо, помисли Кип, вдигнал очи към Смъртта.

Но нямаше никакъв изстрел. Никакво избавление. Дори да стреляха точно сега, щяха да минат шест секунди, докато долети… а за шест секунди щеше да е мъртъв.

Кип замаха ръце в паника и посече. Кинжалът се заби в прасеца на великанката.

В този момент си помисли, че всичко е свършило. Беше я ранил, но не тежко, и сега тя щеше да го убие. Но великанката не направи нищо. Стоеше неподвижно все едно бе замразена в буца лед. Кип примига нагоре към нея. Тя избледняваше… буквално се изцеждаше от главата надолу все едно че беше забол в нея сламка и изсмукваше всичкия ѝ цвят. Зеленият луксин, който покриваше лицето ѝ, се разпадаше. Зелената ѝ коса се разсипа, зелената маска на съвършенство на лицето ѝ се сбръчка, разпадна се на дим, ухаещ на свеж кедър. Нефритените ѝ очи хлътнаха, тялото ѝ се сви и се смали. След няколко мига над Кип стоеше жена в дрипи на рокля, разкъсана от доскорошната ѝ големина и вече провиснала над съсухрени крайници. Зелените резки на разбитото хало заискриха в бялото на очите ѝ и изчезнаха. Зеленото в ирисите ѝ заблещука и изчезна. Кожата ѝ беше избледняла до естествения си светъл рутгарски оттенък.

Тя се свлече до Кип и при движението ѝ кинжалът падна от кървящия ѝ прасец.

Кип се надигна на колене. Жената вдигна ръка, сякаш се канеше да притегли.

Кип ѝ преряза гърлото и тя издъхна. Очите ѝ помръкнаха.

Зелената светлина от Ру угасна.

— Достатъчно — чу се глас. Не беше силен, но сякаш се вряза във всичко. Разтърси Кип до костите.

Забравил за мъртвата жена, Кип се обърна към центъра на кулата, където стоеше ново божество.

Атират, кралицата на сладострастието, любовницата на рая, господарката на лунната светлина, трябваше уж да е много неща, някои от които противоречиви. Но каквото и да беше тази богиня, не беше „тя“. За разлика от своите дванайсет великана, не беше по-висок от Гавин. Явно смяташе, че истинската мощ няма нужда да бъде изявявана вулгарно в превъзхождащ ръст. Макар че иначе избягването на вулгарността като че ли не беше особена грижа за Атират.

Не му беше останала човешка плът. Навсякъде луксин, изплетен толкова тънко, че можеше да е копринен плат, оформяше кожата му. Дълги преплетени фигури бяха изваяни по внушителните въжета на мускулите му и сякаш се сношаваха при всяко движение на ръцете и краката му. Косата му, пусната дълга, представляваше пано от преплетени лози и змии. На златна огърлица около шията му висеше един-единствен черен скъпоценен камък. Когато се движеше, мускулите му се разцепваха и приплъзваха, разкривайки пластове пурпур, който можеше да е бил кората на червена бреза или пък просто вени, незащитени от луксиновата му кожа. Беше с гола гръд и къса поличка от живи лози. Мъх покриваше гърдите му като косми и листа и треви напъпваха и повяхваха спонтанно по всяка повърхност на тялото му.

Беше толкова хубаво, че дори Гавин не можеше да определи дали е истинско, или илюзия.

Очите на бога представляваха късчета кремък и съществото сякаш беше огряно отвътре — със сила, със светлина, с магия, с живот. Според Гавин всичко това щеше да е много по-впечатляващо, ако можеше да вижда зеленото. Но нещо в начина, по който се движеше съществото, му беше познато. О, милостиви Оролам. Шпионите се бяха оказали прави.

— Дервани Маларгос — каза Гавин. — Никога не бях помислял, че ще те видя с пола. Щях да попитам какви си ги вършил от войната насам, но ми се струва, че бих могъл да рискувам с предположение. — От подмишницата на бога изпълзя хлебарка и се скри в ръката му. — Хубава буболечка. Внимавай с термитите.

Сърцето на Гавин натежа като олово. Беше се сражавал рамо до рамо с Дервани Маларгос. Той, Дазен, а не той, Гавин. Майка му беше признала, че е пратила наемен убиец да го ликвидира. Явно убиецът бе излъгал за успеха си. Дервани беше бащата на Тизис. Тъй или иначе, Дервани нямаше никаква причина да обича Гавин… не, Дазен всъщност.

Дервани си струваше да бъде убит, защото бе познавал Дазен. Беше там, в самия край при Разцепената скала. Можеше да е видял всичко. Ако Фелия Гайл беше права, той можеше да демаскира…

„Но може би трябва да съм по-притеснен, че ще ме убие сега, отколкото че ще съсипе живота ми в някакво хипотетично бъдеще.“

Атират вдигна ръце и Гавин усети как великаните зад него се надигнаха и се отдръпнаха.

— Гавин — каза Карис. — Гавин! — Презареждаше пистолета си и вече натикваше оловното топче в цевта. Макар и да не можеше да вижда зелено, Гавин все пак долови по-тъмната нишка луксин от очите ѝ надолу към дланите. — Гавин — каза тя. — Няма да направя това. Бягай!

— Няма да ме застреляш — каза Гавин.

— Проклет да си! Не съм аз!

— Ще останеш — каза Атират с глас като търкалящи се камъни. Посочи с пръст Гавин и тънка като паяжина нишка пропълзя от пода към краката му. Гавин я отби настрани. — Какво е това? — изсмя се Атират. — Така успяхме значи. Загубил си зеленото. Ти си една разбита Призма и въпреки това все още държиш поста си. Май трябва да ти благодаря за упоритата ти гордост, Гайл. Благодаря ти и довиждане.

Карис вдигна пистолета си като кукла на конци и стреля в главата на Гавин.

Той блъсна ръката ѝ настрани в последния миг и куршумът само го парна по шията. Лози изникнаха нагоре към краката му и той ги посече с меча си. Дебел клон го перна и го събори. Гавин се превъртя, надигна се и видя, че стои на самия ръб на кулата. Замаха с ръце.

От ръба на кулата изникнаха дръвчета с върхове като на копия и се стрелнаха към Гавин. Той избегна едно, но друго се заби в рамото му.

Гавин приклекна, отсече копията ниско долу и затича.

Карис все още стоеше вкоренена на мястото си и презареждаше пистолета. Последният черногвардеец, Бая Ниел, също бе като вкоренен: той също беше зелен и поради това — податлив на властта на Атират, но за щастие бе изтървал пистолетите си. Кулата се опитваше да сграбчи Гавин, предвиждаше дори накъде ще побегне и тръни изникваха по пътя му. Останалите трима великани стояха на стража и само гледаха, докато не им се повели друго. В другия край на кулата Кип беше зяпнал ококорен една мъртва жена. Гавин можеше само да се моли момчето да намери достатъчно разум, за да се престори на мъртво. Кип също можеше да притегля зелено.

Ново дърво изникна в краката на Гавин и той отскочи. Хвърли огнени потоци към Атират, но не можа да види дали постигнаха нещо. Още два тръна-копия се стрелнаха да го пронижат. Гавин се опита да си спомни нещо полезно, каквото и да е, за Дервани Маларгос.

Нямаше никакъв признак, че огньовете му са постигнали нещо. Зад Дервани израстваше трон. Гавин посече към трънените копия, прогори лозите, които се опитваха да го впримчат. Претърколи се и скочи към бога, като мяташе стрели от пламък и взривове зной.

И изведнъж подът изчезна. Зеленият луксин, който задържаше Гавин, просто изчезна при следващата му стъпка и след миг се преобразува около него, стегна го като желязо.

Но Гавин не беше безпомощен.

Повечето притеглящи бяха свикнали да притеглят от дланите си, като изтеклото се оформяше при китките или върховете на пръстите. Но човек не е длъжен винаги да прави като другите, нали?

Гавин разцепи кожата по раменете и ръцете си и хвърли червено и подчервено в луксина, който го държеше в плен. Той засъска и запуши и Гавин насмалко да се измъкне, но зеленото веднага се преобразува отново. Гавин хвърли всичко в него, крещеше и цепеше кожата по ръцете и гърдите си, по краката, и изливаше огън в прангите си.

Най-сетне се освободи, олюля се и вдигна ръце към бога, за да притегли жълто острие през мозъка му. Хвърли в това цялата неимоверна сила на волята си… и нищо.

Зяпна ръцете си. Никакъв луксин. Какво ставаше, по дяволите?

Никакво жълто.

Зеленото се изстреля нагоре по краката му и го задържа в плен за миг. Едва тогава Гавин видя грешката си. Атират беше сътворил мехур около целия връх на кулата. Прозрачен зелен мехур. Леща, която спираше всеки достъпен за Гавин цвят.

Но никоя леща не е съвършена, а Гавин не се канеше да се предаде и да умре. Притегли в себе си подчервено, но от това зеленото около ръцете му само задимя и луксинът отново израсна толкова бързо, колкото гореше. Притеглянето през леща бе като дишане през тръстика, която е твърде дълга, твърде тънка.

Гавин беше твърде слаб.

— Какво е усещането, Гавин Гайл? Да си смъртен, искам да кажа. Обкръжен от светлина и все пак безпомощен?

Гавин Гайл. Не че това имаше значение сега, но Дервани не го беше познал. Фелия Гайл се бе опитала да убие човек, който не беше заплаха… и тъй като се бе провалила, сега той беше заплаха.

Насмешливата усмивка на Гавин като че ли подразни новия бог.

— Мислех, че си умрял — рече той. Беше видял Кип отзад. Може би момчето щеше да успее да направи нещо, ако Гавин задържеше вниманието на Атират.

— За малко. Събрахме се неколцина. Притеглящи, оцелели от войната, но бяхме толкова пострадали, че вие щяхте да ни принудите да се самоубием. Бяхте взели каквото ви трябва от нас. Не искахме да умрем по ваша заповед. Затова се научихме да се пресъздаваме със светлина. Изгорените, наранените, осакатените. Станахме нови. Защото светлината не може да бъде окована, Гавин Гайл.

— Как си… — понечи да попита Гавин. Кип пълзеше на четири крака точно зад трона, който бе избуял за Атират.

— Имам само един въпрос, Гавин Гайл — каза Атират. — Жената ли искаш да те убие, или момчето?

Кип замръзна.

— Татко… Не мога да помръдна.

— Гавин — каза Карис, стиснала зъби. Имаше сълзи в очите ѝ и тя се бореше със зеления луксин, стегнал тялото ѝ. — Не м-мога… не м-мога…

— Да стрелям ли? — попита напрегнато Хезик.

— Да стреляме означава да ги убием всичките, идиот с идиот! — извика Котурната.

— Не можем да ги спасим! Това е единственият ни шанс. Онова там е бог!

Командир Железни пренебрегна и двамата. Думи, които мислеше, че е забравил, излязоха неканени от устните му:

— Всемогъщи Оролам, дарителю на светлина, виж ме сега, чуй моя плач. В часа на моя мрак аз пристъпвам към трона ти. — Виждаше се да изрича думите все едно, че се гледаше отстрани. Не беше отправял молитвата на преклонение от тринайсетгодишен. Усещаше гърдите си празни. Виждаше майка си, как умира. — Господарю на Светлината, виж…

Внезапна мисъл прекъсна молитвата му и той каза на Хезик:

— Една резка нагоре, две вдясно.

— Сър, прицелил съм се точно…

— Действай! — извика Железни.

Три изщраквания, докато Хезик изместваше оръдието към заповяданите резки.

Железни взе димящата факла и сам запали фитила.

Грохотът изпълни батареята. Железни бе готов да се закълне, че всички броят секундите.

— Жалко, че не можеш да знаеш какво е, Гавин — каза богът. — Мога да почувствам всяко живо, растящо нещо на света. И сетивата ми се разширяват, секунда след секунда.

Атират говореше като пиян, но въпреки това Кип не можеше да се движи. Мускулите му се огъваха и стягаха по негова заповед, но самите му кости бяха задържани на място. За малко да успее. За малко да спаси всички. Кип Замалкото.

Хиляда и едно.

Атират завъртя рамене. Засмя се.

— Вашите приятели? Не разбират ли, че топузът по-вероятно ще убие вас, отколкото мен? Би трябвало почти да позволя да падне, просто за да видим. — Вдигна ръце все едно проследяваше желязното кълбо през самия въздух.

Хиляда и пет.

— Почти — каза богът. Нещо се изстреля от ръцете му и прихвана топуза във въздуха няма и на двайсет разтега над тях.

Не беше очаквал снаряд обаче.

Снарядът се взриви с гръмовен грохот и разтърси кулата. Зеленият мехур, който я покриваше, се пръсна. Великаните изпопадаха. Кип се претърколи.

Надигна се с усилие и затърси кинжала.

Всички останали реагираха мигновено. Кип чу трясъка на пистолета на Карис и видя как Гавин хвърля жълти остриета към великаните и към Атират. От ръцете му блъвнаха пламъци…

… и изгаснаха.

Докато великаните му издъхваха, Атират отби атаките срещу него все едно бяха дим. Ръце наляво, надясно. Гавин беше пленен отново, мехурът около тях се оформи пак. Гавин бе притиснат от зелена слуз, Карис падаше, Бая Ниел вече бе паднал.

Кип отново усети как нещо стяга ставите му като стомана. Скочи към гърба на Атират, изпънал напред кинжала, и усети как костите му запращяха във въздуха.

Дебелите момчета знаят всичко за инерцията.

Кинжалът се заби право в тила на Атират.

Луксинът, смразил костите на Кип, се отвя като мъгла. Той се блъсна в Атират и падна отгоре му. Извъртя кинжала в главата на бога и чу как изпращяха и изстъргаха кости.

Все още на колене, Кип погледна кинжала в ръката си. Зелените и сини скъпоценни камъни на острието се нажежаваха, блеснаха ярки за миг. Кип чу грохот на падащи тела: великаните, лишени от форма и живот.

Карис се засмя и Кип изведнъж осъзна колко тихо е станало. Издърпа кинжала и се надигна.

— Кълна се в брадата на Оролам, Кип — каза Гавин. — Добра работа свърши.

В краката им лежеше мъж… или някакво отвратително нещо, било някога мъж. Без зеления луксин, който бе загръщал всяка част на тялото му, Дервани Маларгос беше просто одран плешив труп, мозък и кръв се процеждаха от пробития му череп.

Кулата се разтресе, изведнъж потъна пет стъпки надолу и едва не ги изхвърли в морето.

— Означава ли това, че целият остров ще се разпадне? — попита Карис.

— Опасявам се, че да — отвърна Гавин.

— Щях да си помисля, че е страхотно — каза Карис. — Ако нямаше да пропадна и да се удавя.

Гавин се засмя.

— Мога да помогна с това. Елате насам.

И чудесният, чудесен звук от притеглянето на Гавин изпълни ушите на Кип.

— Успяхме — извика Хезик. — Спасихме ги! Казах ви, че мога да улуча!

Черногвардейците викаха възторжено. Огромната кула потъваше в морето. Гавин Гайл беше спрял един бог, така че никой не се съмняваше, че ще успее да се спаси от някаква си рухваща кула.

Но Тея не можеше да откъсне очи от командир Железни, който стоеше като истукан. А след това се свлече на колене.

Никога не беше виждала друг мъж, толкова голям и плашещ като командир Железни. И със сигурност никога не бе виждала толкова голям мъж като него да плаче.

— Ерлахий, елишама, елиада, елифалет — зареди той; явно беше някаква парийска молитва. И като видя озадачения поглед на Тея, рече: — Той ме вижда. Той ме чува. Той чува дори мен.

А после, без да го е грижа какво ще си помислят хората му за него, грамадният париец се просна ничком на земята. И плачеше, плачеше.