Заслепяващият нож

61.

Усещаше, че страхът се опитва да го парализира, но страхът беше бавен. Страхът можеше да кацне на раменете му и да разпери черните си криле над лицето му само ако му дадеше място, където да свие гнездото си. Прехвърчаше покрай главата му и забиваше кървавия си клюн към очите му, но Кип беше по-бърз.

Втурна се вътре.

Препъна се в нещо. Нещо меко и поддаващо. Не нещо. Някой.

Веднъж поне тежестта му да свърши нещо полезно. Кип се олюля, блъсна се в някой невидим и го събори. За миг зърна крак в крачол, подал се от отворено наметало. Мъжки крак. Мъжът рухна върху една съборена лавица.

Пръснаха се карти. Мъжът сигурно ги беше държал и когато падна, те се разпиляха.

След това се чу шумолене на плат и мъжът изчезна.

Кип скочи на крака, хлъзна се по сметта на пода и видя трупове. Въоръжени мъже, петима-шестима, всички в черни униформи със сребърен щит, извезан на гърдите. Охраната на Янус Бориг. Всички мъртви бяха от охраната ѝ. Без да убият никого.

Звукът на извадена от ножница стомана проряза съсъка на дъжда и вятъра навън.

Кип разшири очите си за подчервения спектър… и невидимият изведнъж се очерта на фокус. Бе загърнат в наметалото, но все пак излъчваше повече топлина от всичко наоколо. Крачеше право към Кип, без да си прави труда да се приведе. Кип сигурно изглеждаше лесна плячка.

Кип се заозърта трескаво, уж няма представа какво става, и зачака загърнатият в наметалото мъж да се приближи. Явно наметалото скриваше само това, което беше под него, тъй че мъжът имаше само един къс меч и не можеше да го вдигне до последната секунда, за да не се види във въздуха. Крачеше към него с върха на меча надолу.

Когато се доближи на две крачки, Кип изкрещя, скочи към него и лявата му ръка замахна в блок, който изби дясната ръка на другия, ръката с меча, а с дясната заби кинжала в гърдите му.

С подчервеното трудно се различаваха подробности или Кип просто беше тромав, защото единият му крак стъпи на някакви книги и огризки от ябълки. Кип се подхлъзна, падна и изпусна кинжала.

Скочи отново на крака. Невидимият мъж вече беше много видим, пльоснал се на пода с разперени ръце и неподвижен, кинжалът на Кип стърчеше от гърдите му.

Кип се огледа трескаво. Янус имаше хиляда мускета тука. Защо не можеше да намери някой от тях сега? Не видя нещо да гори, макар че миришеше на пушек. Надуши също така смолистата свежа кедрова миризма на зелен луксин. Бяха изгасили огньовете с луксин. Огньове. Янус Бориг беше казала, че е сложила капани на картите горе. Да беше сложила и тук, долу.

— Вокс? — извика женски глас от горния етаж. — Какво стана?

Кип измъкна кинжала от гърдите на мъртвия и тръгна нагоре по стъпалата, крадешком като носорог, паднал върху кош с порцелан. Жената стоеше при стената с карти, смъкваше ги и ги редеше в дървено сандъче с прегради, но когато Кип се появи пред очите ѝ, пусна сандъчето на масата и придърпа наметалото около себе си.

Без да се усети, Кип беше оставил очите си да се върнат към нормално зрение. Зърна за миг горната стая. Янус Бориг лежеше до писалището си, мъртва. Един гладък участък от стената беше разбит и се виждаше скривалището, където трябваше да е държала карти или други съкровища, а половината стена беше гола.

Блещукането тръгна към него и той настрои очите си. Невидимата жена се превърна в топло сияние — идваше бързо към него, като вдигна меча си в последната секунда.

Тези убийци явно бяха свикнали на лесни жертви, защото когато Кип отскочи настрани, тя беше толкова изненадана, че дори не се опита да реагира. Кип се завъртя рязко, скочи покрай нея и замахна.

Кинжалът му забърса нещо и се вряза. Кип си помисли — надяваше се, — че е шията ѝ. Присви се насред стаята.

— Ти си подчервен — изсъска жената. — Мразя подчервените. — Фигурата ѝ заблещука и тя отново стана видима. Беше дребна, с руса коса и светла кожа, сини очи, станали почти зелени от притеглянето. Тесни очи, лице на невестулка. Косата ѝ беше прибрана на две плитки — едната срязана наполовина от кинжала.

Жената извади пистолет.

Кип дръпна рязко столчето на Янус и го запокити към убийцата. Тя скочи настрани, но вече беше дръпнала спусъка. Пистолетът изгърмя, малката стая подсили звука. Оловното топче рикошира от стената.

Жената изруга и се хвана за крака. Или беше ударена от куршума, или се преструваше. Кип нямаше представа колко лошо може да е ранена. Тя хвърли пистолета по него, не улучи и го нападна с късия си меч.

Оръжието ѝ изобщо не беше за фехтовка. Бе късо и широко, предназначено за промушване на нищо неподозираща жертва, така че едно промушване да е смъртоносно. Оръжието на Кип беше почти със същата дължина, но по-тясно, по-остро и го държеше много по-лош боец и много по-голяма мишена.

Но жената беше ранена. Кип влезе в стойка за бой с ножове, докато се мъчеше да си спомни всичко, което му бяха казвали треньорите. Убийцата можеше да се преструва, че раната ѝ е по-лоша, отколкото беше наистина, за да го подмами да направи нещо глупаво.

Търпение. Ако беше ранена, щеше да опита нещо безразсъдно, за да приключи боя бързо.

— Всеки момент ще дойдат хора — каза Кип. — Може би ще е по-добре да…

Тя замахна към него, но той отби късия ѝ меч настрани и я удари в лицето с лявата си ръка. Добър удар, макар да го заболя. Тя залитна и се олюля на ранения си крак.

Ако беше продължил след този удар, можеше да приключи боя веднага, но беше предпазлив — боеше се, че жената го заблуждава.

Тя се съвзе — от носа ѝ течеше кръв — и залитна. Може би преигра малко със залитането.

— Всеки капитан на стражата на пет карета наоколо е подкупен — каза му. — А и чуй какво става навън.

Кип не беше сигурен за какво му говори. А, бурята и гръмотевиците.

— Това означава, че никой, който е чул изстрелите, няма да си помисли нищо. Ще умреш тук, огнено момче.

— Защо ги убихте? — попита Кип. Печелеше време. Виждаше кървавото петно, разширяващо се на тъмните ѝ панталони. Рикошетът я беше поразил.

Във война няма измами. Има само оцелели и жертви. Треньор Фиск им беше набивал тези уроци в главите. Черногвардейците не се учеха да се дуелират. Учеха се да убиват.

Кип не беше добър боец с нож, но беше по-силен от тази жена, особено след като загубата на кръв я изтощаваше. Бавното им кръжене из стаята го беше върнало на ръка разстояние от столчето.

— Заповеди — отвърна тя. — А кой по дяволите си ти, за да мога да докладвам кого сме убили?

— Кип Гайл — каза той.

— Гайл?

Кип хвърли кинжала по нея. Никога не е добра идея да хвърляш ножа си, освен ако не знаеш как да хвърляш ножове. Кип не знаеше. Но тя не го очакваше… и кинжалът я удари в гърдите. С дръжката.

Но тя все пак отскочи, изруга и Кип награби столчето с две ръце и замахна.

Убийцата се опита да се отдръпне още, но беше точно до стената и нямаше къде да отиде. Кип вложи в удара цялата си сила. Жената се опита да блокира, но той разби защитата ѝ, отчупи единия крак на столчето и го превърна в оръжие.

Но не повтори предишната си грешка. Този път продължи атаката. Стаята беше станала по-светла и той видя, че ръката на убийцата явно е счупена, но тя все пак успяваше някак да задържи меча си. Тъкмо посягаше да сграбчи Кип с лявата си ръка, когато той се натресе в нея, блъсна я в стената с наведеното си рамо.

Чу как дъхът ѝ изсвистя през гърлото, а след това двамата се сборичкаха за меча ѝ.

— Ния! — извика глас от стълбището. — Слез долу!

Кип се обърна и видя другия убиец — онзи, когото бе готов да се закълне, че е убил. Държеше пистолет. Убийцата, Ния, се опита да се измъкне от него и да залегне, но Кип я задържа, без да откъсва очи от оранжевата точица, рееща се над пистолета на мъжа — бавно горящ фитил.

Кип се завъртя рязко с Ния, лице срещу лице, забравил изобщо за меча между тях.

Изстрел — и главата на Ния се люшна и го блъсна в лицето. Очите му се напълниха със сълзи.

— Ния!

Кип залитна назад, спъна се и падна по задник. Ния се свлече до него, черепът ѝ се беше пръснал.

Докато падаше, Кип си удари главата в стената. Не толкова силно, че ударът да го зашемети, но все пак го заболя.

„Аз съм тъпак!“ Бръкна в джоба си и измъкна зелените си очила.

Другият, Вокс, беше зяпнал с ужас пръснатата глава на партньорката си, която току-що беше убил. Но движението на Кип го накара да се задейства и той скочи да изрита Кип в главата.

Кип се извъртя и пое удара с рамо. Видя как убиецът грабна късия меч на Ния. Надигна се и се олюля, без оръжие и заклещен в ъгъла на стаята. Вокс се приготви да нападне. Дори само от стойката му личеше, че е професионален боец.

Очилата на Кип бяха огънати, но още в ръката му. Нямаше време. Нямаше да може да си ги сложи преди мечът да сложи край на живота му.

Двамата скочиха едновременно: убиецът към Кип, Кип — към картите на стената. Задра с ръка по стената и откърти четири, пет, шест карти.

От стената блъвнаха пламъци. Ако беше останал пред картите, щяха да го погълнат, но така пламъците образуваха стена между него и убиеца, който се закова на място. Кип поизправи очилата, сложи си ги и засмука зелено. Вокс видя какво прави и щом пламъкът загасна, двамата изпънаха отворени длани, за да хвърлят луксин по другия.

Убиецът се оказа по-бърз. Ръката му се изпъна рязко напред… и не последва нищо. В дланта му нямаше цвят. Остана му само секунда, за да погледне удивено ръката си. После зелената стрела на Кип го прониза в корема.

Мъжът падна на пода и зарева:

— Атират! Атират, върни се!… Какво ми направи?! — извика на Кип. Не гледаше корема си. Не гледаше смъртоносната си рана. Гледаше ръцете си.

Кип се закашля. Стената с останалите карти се беше подпалила. Някои от картите искряха и пращяха като дървесна мъзга в пожара. Огънят пълзеше бързо.

— Кип — каза задъхан, измъчен глас.

Янус Бориг. Беше жива!

— Вземи ножа, глупако.

— Какво? — попита Кип. О, ножът му. Който беше хвърлил по Ния. Онзи нож. Кинжалът. Наистина беше глупак.

Кип прекрачи тялото на Ния. От пръснатата ѝ глава все още капеше кръв, мозъкът ѝ беше на каша. Той извърна очи настрани, за да не повърне.

Другият убиец ломотеше нещо — че бил нечист, недостоен, пропаднал. Плачеше и хлипаше и като че ли не се канеше да напада. Кип взе кинжала и се изправи — и тогава чу крясъка.

Трепна, присви се и видя как Вокс — който незнайно защо беше смъкнал наметалото и ризата си — си преряза гърлото. Бликна кръв, убиецът зяпна Кип с пълните си с омраза кафяви очи, после рухна на пода.

„Какво става, по дяволите?“

Кип притича до Янус.

— Наметалата, Кип.

— Ще ти намерим наметало, щом се махнем оттук — каза Кип.

— Глупаво, чудесно момче. Техните наметала. — Гласът ѝ беше немощен.

Кип се подчини. Мозъкът му май не работеше добре, тъй че беше благодарен за упътването… макар упътването да нямаше много смисъл в къща, която бързо се пълнеше с пушек. Мъжът беше смъкнал наметалото си, тъй че беше лесно да го грабне, но наметалото на жената беше все още около тялото ѝ. Той извърна очи, докато я обръщаше, но пак не можа да го свали. Видя, че е свързано със златна верижка около гърлото на жената.

Разкопча я и най-сетне издърпа наметалото.

Вдиша дълбоко малко по-чистия въздух над пода и се върна при Янус Бориг. Вдигна я на ръце. И тогава видя картите и гледката го порази.

Скъпоценните карти по стените горяха като малки факли с лумналия в тях луксин.

— Не се тревожи за тях. Тръгвай — каза Янус.

— Но те струват цяло богат…

— Тръгвай, Кип. — Едва говореше.

Кип я понесе по стъпалата.

Пламъците вече пълзяха покрай тях и сметта по пода долу тлееше.

Милостиви Оролам, тази стая беше пълна не само със смет. Беше пълна с барут!

Кип забърза към вратата със старицата, наметалата и проклетия кинжал в ръце.

— Спри — каза Янус в ухото му точно преди да я изнесе навън. Вече само шепнеше. — Занеси ме ей там…

Той я занесе и тя се пресегна към кутията си с тютюн.

— Искаш да пушиш? — попита невярващо Кип. — Сега?

Тя бръкна в кутията и извади изпод тютюна малка кутийка от маслиново дърво и слонова кост, кутийка колкото да побере една колода карти.

— Ха! Не са ги намерили. — Усмихна се. — Какво чакаш? Къщата гори.

Кип я изнесе в нощта. Бурята вилнееше, святкаха мълнии, гръмотевиците разтърсваха сградите, дъждът заливаше улиците. Никой още не беше забелязал, че малката постройка гори. Кип понесе Янус по улицата и едва беше свърнал по една тясна пресечка, когато чу взрив откъм къщата ѝ. После още един, много по-силен. Олюля се, падна и едва успя да смекчи падането на старицата.

Вдигна я в мократа и мръсна уличка, останал без сили.

— Не вярвам да си ми прибрал четките — каза тя и повдигна вежди. Дъждът беше отмил кръвта от лицето ѝ и то изглеждаше болезнено бледо, сякаш сияеше. — Защото… — Усмихна се с блеснали очи. — Знам вече кой е Светлоносеца.

И издъхна.