Заслепяващият нож

11.

— Надявам се да си отпочинал, малки Гайл — каза ниската стегната черногвардейка Самит. Стоеше до него в края на колоната черногвардейци. Галеасът току-що бе пристанал на Големи Яспис и черногвардейците слязоха първи. — Чака те дълъг ден.

Отпочинал? Кип се беше мъчил да измисли как да скрие голямата си тайна, наследството си, последния и единствен дар, който му беше дала майка му. Имаше си голям украсен със скъпоценни камъни кинжал, за който не знаеше никой, и си имаше голяма украсена лъскава кутия за него. Можеше да сложи кинжала в кутията, но някакво параноидно ъгълче на мозъка му бе убедено, че първото, за което някой ще полита, щом види кутията, ще е дали би я отворил.

Как можеше да откаже?

Тъй че късно през нощта беше седял на малкия си нар в тъмното и се мъчеше да не събуди черногвардейците, спящи по другите нарове. Беше намерил връв и връзваше кинжала на гърба си, процес, който отне цели десет минути с превързаната му ръка. Върхът висеше до задника му, под дрехите, задържан от колана.

Не беше страхотно решение, но беше най-доброто, което можеше да измисли. След тази нощ му трябваше точно един дълъг ден. Все пак успя да се усмихне унило на Самит. Беше мила въпреки кривия ѝ, неведнъж чупен нос и липсващите предни зъби. Беше ниска и стабилна като вълнолом.

Бяха от последните, включили се в колоната, и щом се строиха, черногвардейците поеха в бавен бяг.

Кип мислеше, че няма да е толкова изумен втория път, когато види Хромария. Грешеше. Изуми го дори остров Големи Яспис, целият покрит от град. Целият град беше от многоцветни куполи над окъпани в бяло четвъртити здания. Всяка пресечка бе украсена с кула, на чийто връх имаше огледало, излъскано и нагласено така, че да може да насочва слънчева и дори лунна светлина към всяка част на града. Хилядата звезди ги наричаха. Улиците бяха изпънати в прави линии с математическа точност, тъй че да прекъсват колкото може по-малко лъчи светлина.

Самит го видя, че оглежда съоръженията, и каза:

— Казват, че на Големи Яспис няма никаква тъмнина. — Ухили се с щърбавата си уста. — Не е съвсем вярно, но тук е по-вярно, отколкото навсякъде другаде по света.

Кип кимна мълчаливо, за да си спести дъха за бягането. Само от това, че се извърна да я погледне за миг, едва не се сблъска с един луксиат в черен халат.

Улиците бяха пълни с хиляди хора — не за пазарен ден или заради някакъв определен свят ден, осъзна Кип. Това беше обичайно за Големи Яспис. А самите хора бяха от всичките Седем сатрапии. От червенокоси и бледолики диваци от недрата на Кървавата гора до облечените с вълнени дрехи тъмни илитийци, светлокожи рутгарци с широките им сламени шапки, да ги пазят от слънцето, и аборнейски мъже и жени, буквално неразличими едни от други в коприните и с обиците си.

Но независимо от произхода им между всичките тези хора по улиците имаше нещо общо: страхопочитанието им към Черната гвардия, с която подтичваше Кип. Хората се отдръпваха почтително от пътя им, а черногвардейците го приемаха като нещо, което им се дължи.

Отначало Кип се стараеше да не му личи, че не е на място сред всичките тези атлети с корави мускули, но скоро започна да се старае просто да не изостава.

— Не се тревожи — подхвърли Самит. Най-дразнещото беше, че макар тялото ѝ да бе толкова широко, колкото и високо, тя дори не се беше задъхала. — Ако не можеш да издържиш, имаме заповед да те носим.

„Да ме носят?“ Ужасът от представата за това се оказа достатъчен, за да го накара да продължи. А и ако го понесяха, щяха да открият кинжала.

Най-сетне прекосиха Стеблото на лилията — прозрачния, покрит със синьо-жълт луксин мост между остров Малки Яспис и остров Големи Яспис.

Щом черногвардейците навлязоха в големия двор между шестте външни кули на Хромария, Железни даде някакъв сигнал, който Кип не видя, и бойците се разпръснаха в шест различни посоки. Кип се наведе с ръце на коленете и се помъчи да си оправи дъха. Потръпна, преглътна ругатнята и премести тежестта от лявата си ръка.

— Скритите оръжия са най-полезни, когато можеш да ги извадиш бързо — подхвърли Самит.

Кип се изправи рязко. Разбира се. Навеждането беше очертало кинжала под дрехите му, а заради работата си точно черногвардейците трябваше да са най-добрите в забелязването на скрити оръжия.

„Страхотно, Кип. Превъзходно. Не можа да го скриеш тоя нож и за един час!“

Все пак тя не каза нищо повече.

Кип погледна след разпръсващите се черногвардейци. Железни също беше изчезнал някъде.

— Ъъ… а аз какво трябва да правя?

— Ще те заведа в новата ти квартира, а после — на уроците ти — каза Самит.

Стомахът му се сви. Цял клас, пълен с хора, които се познаваха, щеше да го зяпне, щом влезеше. Щяха да го учат на неща, за които не знаеше нищо, и щеше да изглежда пълен тъпак. Преглътна.

„Виждал съм морски демон, изправял съм се срещу цветни бесове, бил съм се в битка и съм убивал… а съм изнервен, че ще съм новото момче.“ Направи гримаса, но и това не го накара да се почувства по-добре.

Влезе след Самит в централната кула и после в асансьора.

— Знаеш ли разположението? — попита тя.

— Командирът ме заведе направо на Изпитанието. Не го знам.

— Нямаме време днес, за жалост. Обичам да гледам как новобранците се стряскат. — Ухили се, но приятелски. — Накратко, всяка кула приютява своя цвят притеглящи и повечето тренировъчни съоръжения за тях, макар че някои спални, кабинети, складове и библиотеки са общи. В основата на всяка кула има по-специализирани помещения: под синята кула са топилните и стъклените пещи, под зелената са градините и менажериите, под червената е залата за веселие и оранжериите, под жълтата е болницата и дисциплинарните зони, под подчервената са кухните и хранилищата за продоволствие, под кулата на Призмата е голямата зала. Запомни ли?

Кип се надяваше, че се шегува. Усмихна се колебливо, щом излязоха на празно ниво, не много нависоко. Тя тръгна по коридора и отвори вратата на едно спално помещение.

— Избери си легло.

Само празни постели, изпънати от стена до стена. Откъм краката на всяка имаше ракла за лични вещи.

— Има ли някаква йерархия кой кое легло да заеме? — попита Кип.

— Няма никаква йерархия кой кое легло да заеме — отвърна тя почти дума по дума.

— Лъжеш ли?

— Да.

— Кое е най-лошото легло в стаята?

— В дъното. Най-далече от вратата.

Кип тръгна към последното легло, но се сети за нещо и спря.

— Всъщност нямам никакъв багаж.

Имаше само едно наметало, красивата кутия за ножа и ножа.

Самит се покашля.

— Какво?

— Не можеш да влезеш в класната стая въоръжен.

„По дяволите!“

— Освен това ще те заведа при шивачите да ти направят хромарийско облекло.

Какво да направи? Да остави безценния си кинжал в спалнята? Самит знаеше само, че е нож. Току-що бяха напуснали военна зона, тъй че това не беше изненада. Но ако ѝ го покажеше, тя със сигурност щеше да докладва. Трябваше да го направи безинтересен дори за нея.

— Ще… мм… трябва да си сваля ризата, за да сваля ножа. Може ли, ъъ, да се обърнеш? — помоли Кип.

Тя му обърна гръб, без дори да се изсмее.

Кип тръгна бързо към постелята си, съблече си ризата и развърза кинжала. Навлече отново ризата и непохватно ската наметалото си. Отвори раклата. Вътре имаше сгънато одеяло, тънко. Пъхна наметалото и кутията в раклата.

— Готови ли сме вече? — попита Самит.

— Ъъ, не! Само минутка.

Огледа леглата. Бяха поне шейсет. Незаетите легла — най-близо до него — бяха неоправени и раклите бяха под тях. Заетите бяха оправени и раклите бяха откъм краката.

Нямаше никакви скришни места.

Пъхна кинжала под дюшека. После бързо оправи леглото, като се постара да заглади гънките така, че издутината да не се набива на очи. След това тръгна към Самит.

— Просто за да знаеш — каза тя. — Най-добрият начин да ти откраднат нещо е като го скриеш под дюшека. Точно там гледат първо крадците.

„Наистина съм тъпак! Трябваше да кажа на баща ми за кинжала. Дори да ми го беше взел, щеше да е по-добре, отколкото да го открадне някой тъпанар. По дяволите, майко, не можа ли да ми завещаеш медальон?“

Върна се при постелята си, извади кинжала и се огледа. Мина пет реда до едно от незаетите легла, отвори раклата под леглото и пъхна ножа под одеялото. По-добре от нищо. Натика раклата под леглото и изсумтя:

— Страхотно. Какво следва?

Следваха шивачките, където трябваше да се съблече, за да му вземат мерки. Едната беше хубавичка и когато клекна пред него, както стоеше по долни гащи, той можеше да гледа направо в деколтето ѝ. Следващия половин час зяпаше към тавана и се молеше. И точно когато най-после си тръгна, като благодареше наум на Оролам, че тялото му не е направило нещо, което да го посрами, другата шивачка се покашля, подаде му чисто бельо и му каза съзаклятнически:

— Можеш да ги миеш от време на време. И подмишниците също.

Едва не умря от срам.

Накараха го да се измие със сюнгер — той махна ядосано на роба, който понечи да му помогне — и да се преоблече в новата си бяла туника и новите бели гащи, а един роб от кулата отнесе старите му дрехи. После отидоха да се запишат при някакъв служител, който го накара да си напише името на куп формуляри, а след това Самит го заведе до трапезарията, където хапнаха много малко и набързо, а след това му показа къде са тоалетните на всеки етаж на кулите.

След което го заведе за първия му урок.

— Мога да вляза с теб или да изчакам навън — каза му. — Ти решаваш.

— Навън. Моля те, навън.

Вече беше достатъчно притеснен от това, че си има телохранител. При това жена. Надникна в учебната зала, мъчеше се да прикрие нервността си, докато покрай него се стичаха други ученици. Беше гладен. Всичко бе готов да даде за един пай!

— Нещо, което трябва, ъъ, да знам?

— Не. Нали си дошъл да учиш.

„Аа, значи бих могъл дори да надмина очакванията?“