3.

Гавин всмука светлина и започна да прави гребния си апарат. Без да мисли, се опита да притегли синьо. Макар и чуплива, твърдата хлъзгава гладка структура на синьото бе идеална за части, които не понасят странични напрежения. В един напразен миг Гавин се опита да го наложи, после още веднъж. Беше Призма, превърната в плът. Той единствен от всички притеглящи можеше да разцепи светлината вътре в себе си. Синьото беше тук… — той знаеше, че е тук, и може би знаенето, че е тук, макар и да не можеше да го види, бе достатъчно.

В името на Оролам, щом можеш да намериш нощното си гърне посред нощ въпреки че не го виждаш, защо и това да не може да е същото?

Нищо. Никакъв приток на хармонична логика, никаква хладна рационалност, никаква зацапана в синьо кожа, никакво притегляне изобщо. За първи път, от малко момче, се почувства безпомощен. Като обикновен човек. Като селяк.

Изкрещя от гняв срещу безпомощността си. Все едно, твърде късно беше за ругатни. Чудовището плуваше твърде бързо.

Притегли и оформи лопатките и тръбите. Синьото вършеше по-добра работа за направа на дюзите за плъзгун, но и естествено гъвкавото зелено можеше да послужи, ако го направеше достатъчно дебело. Грубият зелен луксин беше по-тежък и създаваше повече триене, тъй че беше по-бавен, но Гавин нямаше нужното време, нито внимание, за да го направи от жълто. Ценни секунди изтекоха, докато приготви плъзгуна.

Най-после беше готов и започна да хвърля луксин в дюзите, да изтласква въздух и вода зад малкия си съд и да се тласка напред. Наведе се почти до носа, напрегнал рамене от усилието, но след това, щом набра скорост, усилието намаля и плъзгунът засъска по вълните.

Флотата се надигна в далечината — първо платната на най-високите кораби. С бързината, която беше набрал, Гавин скоро ги видя всичките. Бяха вече стотици: от малките платноходи до галеасите и тримачтовия кораб с четвъртити платна и с четирийсет и осем оръдия, който беше взел от губернатора на Рутгар за свой флагмански. Бяха напуснали Гаристън с над сто, но още стотици бяха излезли по-рано и се бяха присъединили към него след няколко дни за защита от пирати, от които гъмжеше в тези води. Последни видя големите баржи от луксин. Четирите големи открити съда не бяха кой знае колко пригодни за плаване, но пък той ги беше създал да поберат колкото се може повече бежанци. Иначе хиляди хора щяха да са загинали.

Но пък и сега щяха да загинат, ако Гавин не обърнеше морския демон.

Докато ускоряваше още, отново зърна морския демон — изгърбеното му туловище се подаде на шест стъпки над водата. Кожата му беше все така кротко сияеща и по волята на милостивата съдба демонът всъщност не цепеше право към флотата му. Най-вероятно щеше да мине на поне хиляда разтега пред най-предния кораб.

Но пък и самите кораби плаваха към вероятно пресечната точка и стесняваха пролуката. Морският демон обаче се движеше толкова бързо, че Гавин се надяваше това да е без значение. Представа нямаше колко остри са сетивата на морския демон, но ако не завиеше към флотата, като нищо можеше да се разминат.

Не можеше да свали ръцете си от дюзите на плъзгуна, без да загуби скъпоценна скорост, а и не знаеше как да подаде сигнал „Не правете нищо глупаво!“ на цялата флота едновременно. Караше право зад морския демон, вече все по-близо.

Беше сгрешил — морският демон щеше да мине може би на петстотин разтега от предния кораб. Лоша преценка… или пък съществото завиваше към флотата?

Видя как наблюдателите високо на мачтите махат трескаво на хората по палубите. Несъмнено викаха, макар Гавин да беше твърде далече, за да ги чуе. След малко профуча покрай тях и видя тичащи по палубите мъже.

Бедствието бе връхлетяло флотата много по-бързо, отколкото можеше да се очаква. При нормални обстоятелства можеше да се появят врагове на хоризонта и да ги подгонят. Бури можеше да задухат изневиделица за половин час… но това сега ставаше само за минути и хората на корабите виждаха две чудеса веднага едно след друго — лодка, фучаща по вълните по-бързо, отколкото някой би могъл да си представи, и пред нея огромната тъмна сянка, която можеше да е само морски демон.

„Само без глупости, Оролам да ви прокълне всички дано, без глупости или поне се уплашете толкова, че да не правите нищо. Моля ви!“

За зареждането на оръдия се искаше време, а не можеше да се оставят заредени, защото барутът щеше да се навлажни. Някой идиот можеше да стреля с мускет по преминаващото край тях туловище, но това щеше да е твърде дребна досада, та чудовището да я забележи.

Морският демон разплиска водите на четиристотин разтега пред флотата и продължи право напред.

Гавин чуваше виковете от корабите. Мъжът на мачтата на флагманския кораб се беше хванал за главата в неверие, но поне досега никой не бе направил нищо глупаво.

„Оролам, само още минута. Само…“

Сигнална мортира изтрещя в утрото и всички надежди на Гавин пльоснаха по корем в океана. Готов беше да се закълне, че всичкото викане по корабите изведнъж секна. И отново започна след миг, щом опитните моряци закрещяха на изпадналия в ужас капитан идиот, който навярно ги бе убил всичките.

Очите на Гавин не се откъсваха от морския демон. Дирята му — съскащи мехури и големи парцали пяна — вървеше право още сто разтега. Още сто. Може би не беше чул.

А след това морският демон се завъртя по-бързо, отколкото Гавин би повярвал, че е възможно.

Опашката му изригна от водата. Движеше се прекалено бързо, за да може Гавин да различи подробности, но гореше нажежена до червено, с гневния цвят на извадено от ковашка пещ желязо, и бе дълга поне трийсет разтега, а после плесна във водата и пред грохота ѝ изстрелът на сигналната мортира беше направо жалък.

Гигантски вълни се понесоха оттам, където удари опашката. Както бе заковал на място, Гавин едва успя да обърне плъзгуна, преди вълните да го връхлетят. Навлезе дълбоко в първата и припряно изхвърли напред зелен луксин, за да направи предницата на плъзгуна по-широка и по-дълга. Следващата вълна го понесе нагоре и го запокити във въздуха.

Носът на плъзгуна удари следващия талаз под твърде голям ъгъл и навлезе право във вълната. Връхлитащата стихия изтръгна Гавин от плъзгуна и той се гмурна във вълните.

Лазурното море бе като топла влажна уста. Лапна го, изстиска въздуха му, завъртя го на езика си, за да го обърка, престори се, че се кани да го глътне, и когато той започна да се бори, най-сетне го пусна.

Гавин изплува на повърхността. Нямаше време да оформи нов плъзгун, тъй че нахвърли по-малки перки около ръцете си, засмука толкова светлина, колкото можеше да побере, разпери ръце и се обърна към морския демон. Изхвърли луксин и той го тласна напред.

Напорът на вълните беше невероятен. Заличаваше гледката, заглушаваше звука, но Гавин не забави. С тяло, станало толкова кораво от годините боравене с плъзгун, че можеше за ден да прекоси морето, и с воля, станала непоклатима от годините съществуване като Призма, през които бе подчинявал света на желанията си, той тласна напред.

Усети как се хлъзна в дирята на морския демон: натискът внезапно намаля и скоростта му се удвои. Изпънал крака, Гавин се гмурна още по-надълбоко, след което се изстреля към повърхността.

Излетя във въздуха в точния миг.

Не би трябвало да може да види нищо, зяпнал за въздух и светлина. Но гледката под него замръзна и Гавин видя всичко. Главата на морския демон беше наполовина над водата, кръстовидната му уста бе стегната в ярост, увенчаното му с шипове чело можеше да разбие флагманския кораб на трески. Туловището му бе поне двайсет разтега на ширина и вече само на петдесет разтега от кораба.

На левия борд стояха мъже с готови за стрелба мускети. От затворите на няколко от тях вече се вдигаше дим. Други пламваха, щом кибритът запалеше барута в подсипа в мига преди да стрелят. Командир Железни и Карис стояха един до друг, напрегнати, неустрашими, блестящият луксин се оформяше в снаряди в ръцете им. На оръдейните палуби Гавин видя мъжете да тъпчат барут в дулата за залповете, които така и нямаше да изгърмят навреме.

Другите кораби се трупаха наоколо като хлапета около юмручен бой на мъже, моряците стояха на планширите със зяпнали уста. Някои зареждаха мускетите си.

Десетки мъже извръщаха погледи от връхлитащото чудовище, за да видят що за нова ужасия може да е това, което бе изскочило във въздуха… и зяпваха объркани. Наблюдателят на мачтата сочеше Гавин и викаше нещо.

А Гавин увисна във въздуха — бедствието и гибелта бяха само на секунди от съотечествениците му — и запокити всичко, което имаше, към морския демон.

Искряща многоцветна светлина блъвна от него и се понесе към съществото.

Гавин не видя какво направи тя, когато порази морския демон, нито дали изобщо го порази.

Имаше една стара парийска поговорка, която бе чувал, но така и не ѝ беше обръщал внимание: „Когато изпердашиш планина, и планината ще те изпердаши.“

Времето потече отново, неприятно бързо. Гавин се почувства все едно го шибнаха с кривак, по-голям от собственото му тяло. Беше запокитен назад, звезди се взривиха пред очите му, той задращи като котка, заизвива се, мъчеше се да се обърне… и пльосна във водата с разтърсващ костите удар на цели двайсет разтега.

Светлината е живот. Годините война бяха научили Гавин никога да не се оставя невъоръжен. Уязвимостта е прелюдия към смъртта. Той изплува на повърхността и мигновено притегли. През годините, прекарани в хиляди провали, докато усъвършенства плъзгуна си, беше усъвършенствал и начините да се измъква от водата и да сътвори лодка — нелека задача. Някои притеглящи винаги се ужасяваха да не паднат във водата и да не могат да се измъкнат.

След секунди Гавин стоеше на палубата на нов плъзгун и вече нахвърляше перките, докато се мъчеше да прецени случилото се.

Флагманският кораб продължаваше да плава напред, едното му перило беше разбито, а по левия борд имаше огромни драскотини. Морският демон явно се беше обърнал и само бе остъргал съда. Беше плеснал с опашката си отново обаче, докато беше завивал, защото няколко от малките платноходи наблизо вече потъваха и във водата скачаха мъже, а други кораби поемаха към тях, за да ги извадят от вълните.

Но къде, по дяволите, беше морският демон?

На палубите закрещяха мъже — викове не на ликуване, а на тревога. Сочеха…

По дяволите!

Гавин започна да хвърля светлина в дюзите колкото може по-бързо. Но плъзгунът винаги тръгваше бавно.

Гигантското димящо нажежено до червено чело изригна на повърхността няма и на двайсет разтега от него и започна бързо да се приближава. Гавин вече започваше да ускорява и улови ударната вълна, причинена от огромната напираща през водата глава. Челото беше като стена — покрита с шипове стена.

С помощта на надигащата се вълна Гавин започна да се отдалечава.

И тогава кръстовидната уста се отвори широко, в четири посоки, и морският демон започна да всмуква вода, вместо да я изтласква пред себе си. Ударната вълна рязко изчезна.

И Гавин се плъзна назад към устата.

Зейналата паст беше три-четири пъти по-широка и висока от ръста му. Морският демон гълташе водата и тялото му се гърчеше в ритъм — демонът гълташе и всмукваше водата и после я изхвърляше през хрилете си назад също както правеше плъзгунът на Гавин.

Ръцете му трепереха, раменете му изгаряха от усилието на мускулите да изтласка цялото си тяло, цялата си лодка напред. По-силно! По дяволите, по-силно!

Морският демон се надигаше, извиваше се в дъга, устата му бе точно зад Гавин. А после челюстта изтрещя и се затвори и съществото се хвърли нагоре във въздуха. Гавин стисна очи, изкрещя и натисна напред колкото може по-силно.

Хвърли поглед през рамо и видя невъзможното: морският демон беше скочил над водата. Напълно. Огромното туловище, рухващо отново във водата, бе като всичките седем кули на Хромария, паднали в морето наведнъж.

Но Гавин беше по-бърз, вече на пълна скорост. Изпълнен с яростната свобода на полета и искрящия блясък на живота, той се изсмя. Изсмя се с цяло гърло.

Морският демон го гонеше настървен, все още нажежен до червено, движеше се по-бързо отпреди. Но с плъзгуна на пълна скорост Гавин беше извън опасност. Закръжи в открито море, докато на все по-далечните кораби хората викаха възторжено.

Гавин продължи да подмамва чудовището часове наред в открито море, в широки кръгове, и накрая го остави далече зад себе си.

По залез-слънце, капнал от умора, се върна при флотата си. Бяха загубили два малки кораба, но нямаше загинали. Хората му — защото и да не бяха негови преди, вече им дължеше сърце и душа — го поздравиха като бог.

Гавин прие обожанието им с вяла усмивка, но чувството за свобода бе угаснало. Съжаляваше, че не може и той да ликува с тях. Съжаляваше, че не може да се напие, да танцува и да легне с първото хубаво момиче, което види. Съжаляваше, че не можеше да намери Карис някъде сред флотата и да се бие, или да се чука с нея, или едното и после — другото. Съжаляваше, че не може да разкаже историята и да я чуе преразказана от сто усти, и да се смее на смъртта, стигнала толкова близо до всички тях. Но хората му празнуваха, а той слезе под палубите. Сам. Махна вяло на Корван да го остави. Поклати глава на ококорения си син.

А накрая, в сумрачната си каюта, сам, Гавин заплака. Не за това, което е бил. А за това, в което знаеше, че трябва да се превърне.

Загрузка...