Заслепяващият нож

30.

— И ти — каза Третото око на Карис. — Съпругата. Ти също не си добре.

— Моля? — каза Карис.

Гавин се чувстваше все едно го бяха изритали в корема, тъй че беше хубаво да види Карис също толкова изумена.

Но Третото око изглеждаше искрено объркана.

— За какво си тук, Призма?

— Имам петдесет хиляди бежанци, които се нуждаят от дом. Ако ги оставя някъде другаде, или ще ги държат като заложници на политиката на сатрапиите, или просто ще бъдат изклани от Цветния принц.

— Възнамеряваш да ги докараш тук?

— Ти си ясновидката.

— Ще унищожиш общността, която сме изградили — каза тя.

— Изградили сте общност, за да служите на Оролам. Служете му, като спасите хората му.

— Ти дори не знаеш какво унищожаваш.

— И не ме интересува особено. Когато императорът изпрати кораб до Пария, не се интересува за удобството на плъховете в трюма. Ако искате да служите на Оролам, започнете да събирате храна. „Вяра без дела е прах“, нали така? Петдесет хиляди прегладнели хора ще пристигнат тук до три дни.

Мъжете около Гавин и Карис настръхнаха. Не биваше да казва това, но слънцето бе високо и му трябваше всяка минута дневна светлина, за да довърши пристанището преди флотата да е пристигнала. Днес най-вероятно щяха да свършат храната. Ако не разчистеше коралите и не направеше безопасен пристан, корабите щяха да заседнат и мъжете, жените и децата щяха да измрат.

— Човек ли си ти, или бог, Гавин Гайл? — попита Третото око.

— Зает съм — отвърна Гавин. — Присъедини се към мен или не ми пречи, защото ще направя каквото съм решил и ако ми се противопоставиш, ще направя каквото трябва.

— Не те харесвам, Гавин Гайл.

— В друг момент, мисля, че щях да ти харесам. Сега ще ме извиниш, но имам да строя пристанище.

— Гощавка — каза Третото око. — След като слънцето залезе, разбира се. Каня ви на гощавка. Даде ми много поводи за размисъл и бих искала да върна услугата. Освен ако вечеря с плъх е под достойнството ти? — Вдигна предизвикателно и хладно вежда.

Много осезаем удар.

— За мен ще е… удоволствие — каза Гавин.

Тръгна по песъчливия бряг и започна да притегля светлина. Смъкна туниката си. Все още не беше толкова топло, че да се налага, но искаше Третото око и мъжете с нея да видят цветните вълни, потекли през кожата му, докато се отдалечаваше. Жълто първо, от което тялото му засия като златно. Хвърли струя жълто нагоре във въздуха и я накара да се оформи в плъзгун преди да падне сред вълните.

Карис се качи с него в плъзгуна и каза:

— Не знам защо винаги се поставяш в положение, в което се налага да си с гръб към въоръжени мъже.

— Целият свят е въоръжен — отвърна Гавин. — Налага ми се да съм с гръб към половината от него.

Тя изсумтя.

— Което означава, че трябва много да вървя заднешком.

Той я погледна. Подсмихваше се.

— Не си ми ядосана, нали? — Сигурно можеше да се справи по-добре с нещата.

— Ти си Призмата — каза тя. — Как мога да съм ядосана на Призмата?

Той се засмя. Целия си живот прекарваше с жени, а все още не можеше да ги разбере.

— Права си. Няма как.

Тя хвана греблата с него.

— Не знам каква е крайната ти цел с бежанците от Тирея. Сигурна съм, че си наумил нещо опасно. Но не ме интересува. Ти наистина правиш това, за да спасиш хора, които в момента нямат какво да ти дадат в отплата. Хора, които са ужасно неудобни. Хора, които би могъл да пренебрегнеш. Но не ги пренебрегваш. Това е… това е добро. Няма нужда да ти го отнемам.

„Значи в теб има нещо, което иска да ми го отнеме.“

— Благодаря ти. — Гавин го каза искрено, но сърцето го заболя.

„Една година. Може би е добре, че ми остава само една година. Не мисля, че бих могъл да понеса още пет.“

Заработиха и постепенно болката заглъхна. Гавин притегли големите пилони, които щяха да крепят вълноломите. Имаше още взривове, за да разчисти морското дъно, и разкопаване, достатъчно дълбоко, за да имат пилоните здрава основа, но беше общо взето грубо притегляне. Пластове жълто за здравина и зелено за гъвкавост. Щеше с радост да използва и синьото, но смяташе, че и това ще върши работа.

До свечеряване бяха довършили всички пилони. За другия ден — вълноломите. Следващия щеше да довърши подробностите и да провери, за да е сигурен, че всичко действа както го е намислил. А след това можеше да се пръждоса оттук, по дяволите.

След залез-слънце загребаха към брега. Гавин си мислеше, че след толкова тежкия труд през деня може би трябва да се окъпе, преди да се срещне за вечеря с ясновидката.

— Ще спиш ли с нея? — попита Карис.

Гавин се покашля.

— Какво?

— Това „да“ ли е, или „да, ако ми се отвори възможност“?

Гавин се изчерви, но нямаше какво да отвърне.

Само че Карис първа извърна очи. Мускулите на челюстта ѝ се отпуснаха.

— Съжалявам, лорд Призма. Неуместен въпрос. Извинявам се.

Е, това поне го изясниха.

„Не мога да спя с теб, но съм адски сигурна, че ще е по-добре да не лягаш с никоя друга, а? Страхотно.“

Третото око го поздрави на брега. Походката ѝ бе съвършенство на телесното изящество, чувствена, гъвкава, самата съблазън, без да изглежда заучена. На място беше изумителна. В движение беше жена, за която светът мълвеше, че Оролам е дал тяло на творението си, че е дал светлина, за да може мъжът да види красотата. Беше усмихната, с устни пълни, червени и мамещи, очи блестящи и големи. Беше сътворена възхитително и носеше бяла рокля, толкова ефирна, че Гавин можеше да види през нея тъмните кръгчета на циците ѝ.

Просто шибано страхотно.