Заслепяващият нож

94.

„Кажи ѝ го. Трябва да ѝ го кажеш.“

Завъртя кафявата топчица опиум между палеца и показалеца си. Карис все още спеше, а навън из коридора щъкаха угрижени хора — подготвяха се за предстоящата война.

Когато вестоносецът бе дошъл при него на изпитанието на Кип, отначало Гавин бе отказал да разбере думите му, а след това почти беше изпаднал в паника. Това, че Карис беше пребита, го бе засегнало много повече, отколкото би очаквал.

— Погледни това, което обичаш — беше казал баща му.

Щяха да отплават утре с отлива. Мобилизацията беше невероятно бърза, защото всички знаеха, че когато дойде заповедта, трябва да действат бързо. Това, което се разиграваше сега, бе просто изпълнението на последните заповеди. Все пак предстоеше да се вземат стотици решения. И макар Гавин формално да не участваше в това, все пак знаеше по-добре от всички как успешно да се сглоби армада и армия.

Но засега седеше до леглото на Карис. Когато я беше видял, цялата плувнала в кръв, си беше помислил, че ще остане осакатена от нараняванията си. После, след като лекарите, които се бяха погрижили за нея, докладваха, си помисли, че е чудо, че не е ранена по-лошо. Сега осъзна, че са я били професионално и точно толкова, колкото е наредил поръчителят им. Че целта им е била да изглежда ужасно — без да я обездвижат трайно. Целта бе предупреждение към Гавин, а не обявяване на война.

Баща му изобщо не разбираше.

Нямаше никакво доказателство, че е баща му, разбира се. Имаше всевъзможни заподозрени, но с този разчет във времето, с тази грижливост, с тази прецизност? Не му трябваха доказателства.

Докато я гледаше на леглото, увита с превръзки и в безсъзнание, Гавин си даде сметка колко е мъничка. Когато беше будна и говореше, бе толкова впечатляваща, че човек го забравяше. Но сега изглеждаше толкова уязвима… нежно наранено цвете.

— Ще им откъсна проклетите ръце. Заклевам се — промълви тихо Гавин.

— Сам ли си говориш, или съм толкова лош симулант? — попита Карис и отвори едното си око. Другото се открехна само на тънка цепка през подпухналото черно.

— Свести се най-после — каза Гавин. Облекчението бе като да смъкнеш смазващо бреме.

— Аз… казах ли нещо… — Гласът ѝ заглъхна.

— Нещо смущаващо, докато беше замаяна от мака ли? Че искаш да ме видиш гол? Не.

Тя затвори очи.

— Късмет имаш, че ме боли толкова, иначе щях да те скъсам от бой, Гавин Гайл.

— Дазен — каза тихо Гавин. Тази единствена дума бе цялата причина да дойде тук. Цялата причина да седи и да чака, докато съзнанието на Карис се проясни — и все пак се изненада като я чу да излиза от устата му.

Едно насинено лице, две почернели очи и разцепена устна не бяха най-лесното платно, на което да се разчетат чувства, и Гавин не видя нищо. Очите на Карис бяха затворени. Все едно не го беше чула. И най-вероятно не беше. Може би се беше унесла отново.

Самотна сълза се процеди от ъгъла на едно затворено око и пропълзя надолу по бузата ѝ.

„Вратата е отворена. Нищо не остава вече, освен да нахлуем през нея.“ Гавин заговори:

— С Корван Данавис съставихме плана месец преди битката на Разцепената скала. Бяхме направили толкова много пазарлъци с толкова много дяволи, че макар да смятах, че първоначалната ми кауза е справедлива, знаех, че победата ще е пагубна за Седемте сатрапии. Корван ми направи белег като на Гавин, а един шпионин ни даде подробностите за бойното му облекло. — Гавин въздъхна тежко. — Майка ми разбра, че съм аз, мигновено, разбира се, но не искаше да ме загуби, тъй че ме научи как да бъда Гавин. Мислех, че ако мога да запазя в тайна преобразяването си поне за няколко месеца, ще успея да предотвратя повечето бедствия за Седемте сатрапии. Не осъзнах колко трудно ще е с теб обаче. Не знаех дори как да говоря с теб. Мислех си, че обичаш Гавин. Да се оженя за тебе — като него? — беше твърде голямо предателство, Карис. Не можех. Просто не можех. Но може би това, което направих, бе по-лошо.

Прекъсването на годежа беше лошо. Тя беше изчезнала, унизена и финансово съсипана, и той бе помислил, че никога повече няма да я види. Отчасти се беше зарадвал — онази негова част, която искаше да живее. Разбира се, Карис щеше да види истината под маската. Но годината, докато я нямаше, му беше дала време да нагласи маската си, да се превърне в Гавин Гайл.

— Кажи ми — каза тя. Нямаше да го погледне в очите и нямаше да мигне, за да изчисти сълзите си. — Кажи ми всичко.

Тонът ѝ беше студен, безжизнен.

Вече знаеше достатъчно, за да го издаде и да го убият, тъй че защо трябваше да е трудно? Играеш и или печелиш, или губиш, нали? Но болезненото усещане дълбоко в стомаха му не беше заради живот и смърт. Някак си тези неща бяха незначителни. Беше заради това, че бе отвратил една жена, която означаваше за него повече от всичко, което бе познавал.

Вдиша дълбоко. Наведе се отново напред. Пет години, пет невъзможни цели. Провалял се беше на тази цел всяка година през последните шестнайсет. Ако тя го убиеше заради това, поне щеше да е направил нещо правилно.

Тъй че заговори. Каза ѝ за пожара в родната ѝ къща, как в онази нощ беше открил, че може да разцепва светлината, и как беше подивял от гняв, убеден, че тя го е предала. Каза ѝ как беше побягнал от срам. Как го бяха гонили. Как около него се беше сплотила една армия, за която дори не беше сигурен дали я иска. А после за Гавин — как беше отхвърлил предложенията му да се предаде. Каза ѝ как после беше започнал да се бори. Как бе поставил Корван Данавис начело на войските си. За боевете в Аташ, за обещанията от няколко парийски клана. За това как се бяха нуждаели от онези парийски подкрепления толкова отчаяно, че бяха бягали, за да ги посрещнат, чак до Тирея… и как бяха открили, че са предадени. Парийските кланове не бяха дошли.

Малко ѝ каза за последната битка. Беше убил много хора през онзи ден, някои от тях братя и синове на мъже и жени, на които бе започнал да се възхищава оттогава.

После ѝ разказа за годините след това. Как се беше изправял пред предизвикателствата да се учи да е Гавин и как се беше опитвал да поправи злините, които толкова малко от другите членове на Спектъра изобщо си бяха правили труд да се опитат да поправят.

Говори повече от час. И докато говореше, усещаше стоплянето ѝ, омекването ѝ към него; изражението ѝ започна да се отпуска, ставаше по-открито. А накрая стигна до битката за Гаристън и последствията от нея и как тя го беше зашлевила и беше казала, че знае тайната му, и как се беше уплашил, че е разбрала истината. Каза ѝ и как бе трябвало да реши дали да ѝ каже истината, или да я убие.

Всякаква топлина, която се бе насъбрала, се стопи все едно беше отворил широко прозорците зиме. Видя как потрепна един мускул на брадичката ѝ. „Ще ме убиеш ли, задник такъв“, казваше потрепването.

— Искаше истината — каза Гавин. — Това, че ти я казах, означава, че можеш да ме убиеш.

— И трябва, копеле такова. Но не очаквай това да стопли сърцето ми.

Нямаше какво да отвърне. Осъзна, че е стрил кафявото топченце опиум между пръстите си на прах.

— Аз съм който съм, Карис — каза той. И осъзна колко нелепо е да каже точно това точно сега. — Искам да кажа, аз съм Призмата, тъй че…

— Знам какво искаш да кажеш. Тъй. Това ли е?

Той се поколеба.

— Не. Не е това, Карис. Снощи убих Гавин.

— Имаш предвид метафорично ли? — попита тя.

Тъй че той ѝ каза. После ѝ каза и за Ана, и ѝ каза истината.

— Но черногвардейците… те казаха, че е скочила.

— Излъгаха, за да ме спасят, Карис. Не съм ги молил за това. Заклевам се. Ана каза какви ли не мръсотии за теб и разбрах, че съм те загубил завинаги. Изблъсках я на балкона и… не че исках да я убия, но тя се преметна през перилото и падна. Качих се на покрива, за да се опитам да Балансирам. Не мога вече. Тъй че слязох долу да пусна Гавин, да го оставя да ме убие. — Не можеше да я погледне. Знаеше, че го гледа ужасена.

Накрая, след като ѝ разказа за Гавин, каза:

— Не знаех какво ти е направил той. Как те е… унизил. Трябваше да съм го разбрал, но бях толкова загрижен за себе си, че не можех да видя дори и най-очевидните неща за хората около мен. Съжалявам, Карис, и знам, че не съм се държал подобаващо, но те обичам и искам да прекарам остатъка от живота си с теб, стига да можеш да ми простиш.

Тишината беше толкова дълбока, че можеше да се удави в нея.

— Вбесяващ. Непоправим. Груб. Тъп. Ужасно тъп. Но не и неискрен в крайна сметка. Това си ти, нали, Дазен Гайл?

— Да.

— Целуни ме — каза Карис.

— Моля?

— Не моля.

Той стана от стола и седна на ръба на леглото. Тя изохка от болка от раздвижването.

— Извинявай — каза той. — Може би…

— Казах: не моля.

— Но устните ти са напукани и…

— Не моля.

Той я целуна с нежността на мъж, целуващ тежко болна жена.

Тя се отдръпна. Изгледа го през цепките на подутите си очи, неодобрително.

— Това беше ужасно, Дазен Гайл. Не беше целувката, която чакам от шестнайсет години.

— Втори шанс? — попита той.

Тя опита да се нацупи.

— Хм. Не го заслужаваш.

— Сериозно? — попита той сериозно.

— Да — каза тя строго. — Но пък ако ние с теб не сме за втори шансове, не знам кой е. — Усмихна се обаче.

Той я целуна отново, нежно, едва докосна устните ѝ. Но това, което започна като нежност, скоро премина в изкушение и страст. Той я притисна до себе си и докато се целуваха, усети как някакво напрежение в него се разхлабва, напрежение, което се беше стегнало на възел от толкова време, че бе започнал да мисли за тази болка като за част от болката да си жив.

Тя се отдръпна и внезапно потръпнал от страх, че ще бъде отхвърлен, Гавин също се отдръпна.

Но Карис изпъшка:

— Боя се, че ме оставихте без дъх, лорд Гайл…

— О, съжалявам. — Облекчение и усмивка.

— … защото точно сега не мога да дишам през носа.

Засмя се и той също се засмя, със съжаление.

— Толкова си красива…

Сърцето му подскачаше така, сякаш щеше да изскочи.

Тя го погледна недоверчиво.

— Може да съм почти сляпа точно сега, но ти не би трябвало да си. Мен ме пребиха. Какво е твоето извинение?

Той се засмя.

— Нямах предвид точно в този момент… Знаеш ли какво? Мисля, че устните ми могат да са по-убедителни без думи. Я ела тук.

Целуваха се и се целуваха, и се кикотеха заедно, че Карис трябва да си поема дъх, и как Гавин бъркаше леките ѝ стонове на страст и леките ѝ стонове от болка, когато станеше твърде страстен. Светът спря. Никакви тревоги, никакви грижи. Възелът, за който Гавин не беше знаел, че носи в себе си, се разхлаби и се развърза, и изчезна, и той изведнъж се почувства по-силен, отколкото през целия си живот. Свободен. Силата на тайната разбита, оковите счупени.

— Милостиви Оролам, как искам да се любя с теб — каза тя.

— Мога да бъде склонен — отвърна Гавин бързо.

Тя простена от безсилие.

— Само тялото ми да беше толкова склонно…

— Мога да съм… нежен — предложи той с дяволита усмивка.

Тя го придърпа към себе си и прошепна в ухото му:

— След като шестнайсет години ми липсваше, Дазен Гайл, последното, което искам от теб, е нежност.

Той преглътна. Нямаше думи.

— Ще се омъжиш ли за мен, Карис Белодъб? — Проклятие! Можеше да го направи по-добре. В такива въпроси трябваше да има известно красноречие, нали?

Но пък може би една простичка истина беше по-добра от изкусно поднесената?

— Карис, защо плачеш?

— Защото е крайно време за обезболяващото ми, идиот такъв.

На вратата се почука.

— О, шегуваш се, нали? — каза Гавин и погледна към вратата все едно можеше да я убие с очи. Обърна се отново към Карис. — Означава ли това „да“?

— Ти ме изтощи и се възползва от предимството си, че съм на легло, тъй че…

— Тъй че означава „да“?

Ново чукане по вратата.

— Глупак такъв! Разбира се, че означава „да“.

— Обичам те, Карис Белодъб.

Тя се усмихна.

— И би трябвало.

Вратата се отвори и един черногвардеец вкара в стаята инвалидния стол на Бялата. Гавин не можа да скрие усмивката си.

— О, да не би да прекъснах нещо? — попита Бялата.

— Не — отвърна Гавин. А Карис каза:

— Да.

— Разбирам.

— Вие сте точно човекът, който се надявах да видя — каза Гавин. — Върховна жрице, ще бъдете ли така добра да осветите брака ни?

Бялата сведе глава и ги погледна над очилата си.

— Е, Гавин Гайл, определено ти отне доста време. И ти, Карис Белодъб! Най-мудната съблазън в историята! Жена с твоите чарове! — Бялата изсумтя.

— „Да“ ли е това? — попита Гавин.

— Разбира се, че е „да“ — отвърна вместо Бялата Карис. Беше се ухилила до уши.

— Предполагам, че Гавин тръгва на война и че ще искаш това да стане веднага щом се върне? — каза Бялата.

— Не — заяви Гавин. — Сега.

— Сега? — възкликна Карис. — Не искаш ли все пак да помислим малко? И двамата нямаме представа в какво се въвличаме.

— А кога ще имаме? Някои неща не можем да знаем, докато не се въвлечем в тях. Ще се въвлека в това, с тебе. Това е повече от достатъчно за мен. — Гавин се обърна към Бялата. — Веднага.

Бялата изсумтя, после каза:

— Бива. — Но се усмихна. — Гавин, готов ли си да се примириш, че баща ти ще се откаже от теб след този брак?

— Точно сега се чувствам непобедим — отвърна Гавин. — А вие откъде знаете?

— Ще се откаже от теб? — попита Карис.

— Ще ти обясня. По-късно — каза Гавин.

— Аз също — каза Бялата.

Карис се направи, че не е чула, и каза:

— Обещай ми голяма сватба, когато се върнеш.

— Не голяма. Огромна.

И така се венчаха. Клетвите бяха прости. В изпълнение на обичайните си задължения като Призма самият Гавин беше подканвал младоженци и невести да положат клетвите и им беше подсказвал думите, но днес ги беше забравил. Едва излизаха от устата му. Едва съзнаваше дори присъствието на Бялата — очите му не се откъсваха от Карис. Беше изпълнен с необяснима нежност към тази прекрасна, упорита, опърничава, възхитителна жена.

Целуна я, а тя се намръщи наужким.

— Време за още лекарство? — попита той.

Тя кимна.

Гавин намери шишенцето с тинктурата и ѝ наля дозата. Тя я изпи и се отпусна на възглавниците.

— Върнете се при мен, милорд. Върнете се скоро, чувате ли ме?

— Да, милейди — отвърна той. Не можеше да спре да се усмихва.

След по-малко от минута Карис вече спеше дълбоко.

Гавин се обърна към Бялата.

— Браво, Призма — каза му тя. — Може би все пак бях права за теб.

— Правя каквото мога.

— Дано да е достатъчно, за да ни спаси.

И в спокойствието на мига той си спомни защо толкова се беше старал да няма спокойни мигове с Бялата. Щеше да го помоли да идат на покрива и той да Балансира. Сигурно бе чула всички истории, които му бе разказала Марисия. И знаеше какво означават те.

— Знаеш ли — каза тя. — Бях на покрива един ден. И знаеш ли какво видях? Жерави. Хиляди жерави, мигриращи. Виждал ли си ги някога?

— Не, доколкото помня.

— Летят в клин. Нещо в клина улеснява полета им.

Говореше странно. Все едно обясняваше на дете. Гавин, разбира се, беше виждал ята жерави.

— Тази година не летяха в клин. Летяха в линия. Хиляди. Наистина странно. А и жеравите никога не летят над вода, когато отлитат. Виждах, че им е трудно. Падаха, умираха. Летяха право към мен. А след това, изведнъж, когато стигнаха до Малки Яспис, странната им линия се разпадна. Кацнаха на Ясписите, а не са го правили от много години. Когато излетяха, полетяха нормално. — Не довърши, просто замълча. — Все едно, оцеляха.

Той беше спрял бедствието, напастта… и бе спасил някакви жерави. Топките на Оролам!

— Това е чудесно — каза Гавин.

— Можеш ли все още да се качиш на покрива? — попита тя.

— Да, мога. — Каза го спокойно.

Тя го гледаше съсредоточено. Повярвала ли му беше? Разбира се, това трябваше да е начинът ѝ да му каже, че знае. Освен… освен ако не беше безсмисленото дърдорене на една стара жена. Може би старческото слабоумие идваше по този начин при умна жена като Орея. Може би тя разполагаше с парчетата и някаква част от нея се опитваше отчаяно да сглоби всичко, като го изговори на глас.

Или пък го предупреждаваше, заради приятелството им. Приятелството им? Бяха ли приятели в края на краищата? Но тя беше изцяло предана на Хромария, на задълженията си, на Седемте сатрапии. Следващите ѝ думи… Знаеше, че следващите ѝ думи ще са: „Гавин, трябва да обсъдим как да те улесним в оттеглянето.“

— Гавин — каза тя. — Генералите са в стаята ми, планират нахлуването. Мисля, че опитът ти ще им е от полза.

Гавин си пое дъх. Това означаваше, че и баща му ще е там. Ужас. Стана, наведе се да целуне Карис по челото, разкърши рамене.

— Добре, Орея. Хайде да спасим света.