Заслепяващият нож

12.

— Всеки път, когато притеглиш, ускоряваш смъртта си — каза магистър Кадах. Все още не беше на средна възраст, но вече изглеждаше сбръчкана, сива като мишка, със смъкнати рамене, с коса, която не беше виждала четка или гребен от седмици, зелени очила на златна верижка около шията и тънка палка от зелен луксин в ръката. — Твоята смърт е без значение, но това, че ще лишиш сатрапа си от скъп инструмент, не е. Твоята смърт е без значение, но това, че ще лишиш общността си от нужното ѝ, за да оцелее, не е. Ние, които притегляме, сме роби. Роби на Оролам, на светлината, на Призмата, на сатрапите и на нашите градове.

Направо чудесно. Кип се стараеше да запази лицето си безизразно — все пак това бяха първите му уроци в Хромария.

— Лъжите първо, уроците после — подхвърли момчето зад него.

— Какво? — попита Кип и погледна през рамо. Момчето, странно, носеше прозрачни очила с дебели махагонови рамки пред гъстите си черни вежди. От лещите едното му око изглеждаше по-голямо от другото. Но по-интригуващи от рутгарската му външност — къдрава светлокафява коса, чип нос, смугла кожа, кафяви очи — бяха самите механични очила. Две цветни лещи, жълта и синя, стояха на панти, готови да щракнат над прозрачните лещи за миг.

Момчето се ухили, като го видя как зяпна.

— Мое изобретение са.

— Гениално. Никога не съм…

Нещо изплющя по чина на Кип със звук като от изстрел на мускет и Кип едва не подскочи. Погледна зелената пръчка луксин в ръката на учителката. Беше я стоварила точно до пръстите му.

— Господин Гайл — каза тя.

Каза го така, че всички в класа, които не знаеха кой е, да разберат, че наистина е Гайл и че тя го знае.

„Сега ще обясни, че не я интересува.“

— Смятате ли се за по-добър от останалите в класа, господин Гайл?

Изкушението бе силно, но Кип си имаше заповеди. Трябваше да се справи добре с ученето. Ако го изгонеха, нямаше как да го постигне.

— Не, магистър — отвърна той. Като че ли дори май го каза искрено.

Учителката не беше с внушителна фигура, нито много висока, нито едра, но се извиси над Кип. Той се отдръпна толкова назад, колкото позволяваше чинът.

— Разбираме ли се помежду си, младежо? — попита тя.

Въпросът беше странен, след като не бе отправила никаква изрична заплаха, но не се и налагаше.

— Да, магистър — отвърна Кип.

— Дисципули4, сигурна съм, че сте забелязали новия си съученик. — От думите ѝ не стана ясно дали намеква, че е дебел. Последваха няколко нервни хихикания. — Името му е Кит Гайл и…

— Кип — прекъсна я Кип. — Не съм чак кит, а просто съм дебел и… — Разбра, че е грешка, веднага щом думите излязоха от устата му.

— И устат. Като всички мизерни тирейци. Изпъни си ръката, Кип.

Той протегна ръката си, без да разбира съвсем защо трябва да го прави, докато тя не го перна със зелената пръчка по кокалчетата.

Дъхът му секна.

— Никога не прекъсвай учител, Кип. Дори ако си Гайл.

Той погледна кокалчетата си. Очакваше, че ще са разкървавени. Не бяха. Магистър Кадах знаеше точно колко силно да удря. Добре поне, че беше ударила кокалчетата на дясната му ръка. На разранената лява щеше да е много по-лошо.

Магистър Кадах тръгна обратно към предната част на стаята и замърмори:

— Кип. Нелепо име. Но пък как може да се очаква, че ще нарече копелето си една неграмотна мърла?

Беше капан. Кип знаеше, че е капан. Зейнал беше пред краката му. „Тя те мрази и има план, Кип. Просто си дръж устата затворена, Кип.“

Вдигна ръката си. Беше най-добрият компромис, който мозъкът му можа да направи с устата му.

Тя не му извика. Той задържа лявата си ръка вдигната. Както беше увита в белия бинт, нямаше как да не я види. Можеше да прилича на знаме за поражение, ако не беше толкова явен бунт.

— Както би трябвало да помните от вчерашната ни лекция, притеглянето е процесът на превръщане на светлината във физическа субстанция, луксин. — Видя, че ръката на Кип все още е вдигната, и за миг стисна устни, но не го скастри. — Всеки цвят на светлината може да се преобразува в различен цвят луксин, всеки от които си има своя миризма, тежест, плътност, сила.

В името на брадата на Оролам, на това ли щеше да ги учи? Толкова ли бяха назад? Какво хабене на…

— Кип, времето ли ти губим? — попита тя рязко. — Отегчаваме ли те?

„Капан, Кип. Не го прави, Кип.“

— Не, очите ми лъщят така непрекъснато. Понеже майка ми пушеше ганджа.

Тя вдигна рязко вежди.

— Имам го това състояние — каза Кип. „Престани, Кип. Спри.“

— Виждате ли, не само че съм дебел и устат, но съм и бавен… разбирате, умствено… тъй че когато се съсредоточа върху едно нещо, не мога да мина на следващата тема, преди да получа отговор на всичките си въпроси. Може би не съм достатъчно напреднал за този клас. Може би трябва да се преместя другаде.

— Разбирам — каза тя. Той знаеше, че няма да му разреши да отиде в друг клас. Не знаеше дори дали има друг клас. — Е, господин Гайл, това е подготвителен клас и се гордеем с това, че не оставяме и най-бавните говеда в стадото, а вие очевидно наистина искате да кажете нещо, нали?

— Да, магистър. — Мразеше я. Едва я познаваше, а му се искаше да я зашлеви през грозното лице.

Тя се усмихна. Страшно неприятна усмивка. Дребна жена, толкова доволна, че е господарката в сферата си, толкова горда, че може да тормози цял клас деца.

— Ще направя сделка с теб, Кип: ти казваш каквото искаш, но ако преценя, че е неуместно, ще те перна отново по пръстите. Виждате ли, ученици, това ще бъде един хубав нагледен урок. Аналог на притеглянето — винаги има цена и вие трябва да решите дали сте готови да я платите. Е, Кип?

— Вие нарекохте майка ми неграмотна и това е горе-долу толкова вярно, колкото ако аз ви нарека добро човешко същество. — Сърцето му се надигна, запуши гърлото му. — Майка ми продаде душата си на ганджата. Тя лъжеше, мамеше и крадеше, мисля, че продаде тялото си като курва няколко пъти, но не беше неграмотна. Тъй че ако ще обиждате майка ми, за да изглеждам жалък, има много верни неща, които можете да кажете. Но това не е едно от тях. — „Кучко.“

Класът беше зяпнал Кип. Той не знаеше дали току-що е опровергал стотина слуха, или ги е породил. Може би и двете, но бе запазил спокоен тон и не беше нарекъл учителката си лъжкиня или нещо по-лошо. Беше донякъде победа. Донякъде.

— Приключи ли? — попита учителката.

А сега — цената за победата.

— Да — каза Кип.

Постави ръката си на чина, за да я удари — лявата си ръка, в превръзката.

„Глупаво, Кип. Ти просто я предизвикваш. Търсиш си го.“

Прас! Кип подскочи, щом пръчката шибна по чина толкова силно, че повърхността подскочи… само на два пръста от ръката му.

— Ученици, понякога с притеглянето е като в живота: не ти се налага да платиш цената за неправилното си поведение — каза магистър Кадах. — Особено ако си Гайл. Кип, не ми харесва поведението ти. Излез и изчакай в коридора.

Кип стана и излезе в коридора, проследен от двайсет чифта очи. Съучениците му бяха от всичките Седем сатрапии: тъмнокожи парийци, момичетата със свободно падащи коси, момчетата с готри на главите. Аташийци с маслинова кожа и светли сапфирени очи. И много рутгарци, с малки носове, тънки устни и по-светлокожи, един дори русокос. Кип беше единственият тиреец, макар да приличаше повече на мелез: къдрава коса като на париец, но без стройната гъвкава фигура; очите сини като на аташиец, но кожата по-тъмна от техния маслинен тен, нос като нос. Имаше дори няколко лунички, все едно беше отчасти горянин от Кървавата гора.

„Ще те мразят заради мен — беше казал баща му. И след това — широката, чаровна усмивка на Гайл. — Но не се безпокой, след време ще те мразят и заради самия теб.“

Беше първият ден, тъй че Кип предполагаше, че засега го мразят заради Гавин Гайл.

Самит я нямаше. Сигурно черногвардейците работеха на смени. Сигурно си беше помислила, че ще изкара една лекция, без да се въвлече в неприятности.

Опаа.

„Давай — каза си той, щом седна на пода в коридора на Хромария, — съжалявай се. Най-могъщият човек на света те призна за свой незаконен син. Спаси живота ти много пъти и ти даде право на избор. Можеше да влезеш в Хромария анонимен. Ти избра това.“

Само че Кип си беше мислил, че ще има поне един приятел тук. Лив беше тук — преди Гаристън. Беше се държала мило с него, макар да го приемаше като малко братче. Но вече я нямаше, воюваше на страната на Цветния принц, предпочела да вярва на утешителни лъжи. Кип я мразеше за това, презираше я, че бе потърсила лесния изход… но тя му липсваше най-много.

Седеше до вратата и се мъчеше да подслуша лекцията на магистър Кадах, мъчеше се да мисли за магия, за да не мисли за нищо друго. Учителката казваше нещо за свойствата на зеления луксин. Кип си помисли дали да не притегли малко точно тук, в коридора. Но щеше да е лоша идея. Зеленото правеше човек див, караше го да не се съобразява с никаква власт. Моментът не беше подходящ. Но се усмихна, щом си помисли за това.

— Ти ли си Кип? — прекъсна фантазиите му нечий глас и Кип вдигна глава.

До него стоеше дребен гладко обръснат много тъмен париец с твърд бял шарф и тънък памучен робски халат.

— Ъъ, да. — Кип се надигна. Топката страх, смъкнала се в стомаха му, му подсказа кой е изпратил роба.

Мъжът го изгледа продължително, явно за да го прецени, но не позволи присъдата да се изпише на лицето му. Главният роб и дясна ръка на Андрос Гайл се казваше Гринуди — Гавин му го беше казал.

— Лукслорд Гайл иска да се явиш при него — каза Гринуди.

Лукслорд Гайл или лорд Андрос Гайл, един от най-богатите хора на света, с имения из цял Рутгар, Кървавата гора и Пария. На управителния съвет, известен като Спектъра, той беше Червеният. Баща на две Призми, Гавин и бунтовника, който едва не бе унищожил света, Дазен. Според Кип Андрос Гайл беше единственият човек на света, от когото Гавин Гайл се страхуваше.

И беше дядо на Кип.

А Кип беше копеле, петно върху фамилната чест. И Фелия Гайл, бабата на Кип и единственото лице, което можеше да смекчи тиранията на Андрос Гайл, вече бе мъртва.

Но преди Кип да налети с лицето напред в тази стена, имаше друг проблем. Не можеше да напусне коридора, без да даде на магистър Кадах нови поводи да го мрази, а не можеше да прояви непочитание към Андрос Гайл, като го накара да чака.

— Ъъ, ще кажеш ли на учителката ми, че ме викат? — попита Кип.

Гринуди го изгледа безизразно.

Кип се почувства глупаво. Сякаш не можеше да направи една крачка, да надникне вътре и да каже: „Викат ме.“ Отвори уста да се обясни, но си спомни заповедта на Гавин: помни кой си.

Щеше да се извини, да каже „моля“, но спря.

След още миг на преценка Гринуди отстъпи. Почука на вратата и влезе в класната стая.

— Лукслорд Гайл иска Кип да се яви при него.

Не даде възможност на магистър Кадах да отговори, макар че Кип бе готов да даде лявото си око, за да види изражението ѝ. Гринуди беше роб, но роб, упълномощен да върши работата си от един от най-могъщите хора на света. Каквото и да отвърнеше учителката, щеше да е без значение. Гринуди знаеше кой е.

Същинският въпрос беше кой е Кип? Гринуди го беше споменал само с първото име. Не беше „Лукслорд Гайл иска да види внук си“.

Какво беше казал Гайл?

„Ще го броим за победа, ако успееш да не се подмокриш.“

Кип се покашля.

— Ъъ, имаш ли нещо против пътьом да се отбием в тоалетните?