Заслепяващият нож

35.

Беше странно освобождаващо да няма никакво време за приятели — или за липсата на приятели. През следващите седмици Кип прекарваше предобедите в час или на работа, още часове на тренировъчния полигон на черногвардейците, а след това се запътваше към библиотеката. Опозна персонала и те него. Най-често го чакаше купчина книги — тези, които поръчваше всеки ден, и други, които според Рея Силуз щяха да са му в помощ.

Намираше си някое самотно писалище и не си тръгваше по девет-десет часа, според това кога напускаше последният библиотекар. Завиждаше на по-големите ученици и няколко пъти остана до късно с тях — докато не го разкриха и не му забраниха да стъпва в библиотеката за седмица. Също така не разрешаваха на ученици сами да връщат книгите по рафтовете. Явно толкова много го бяха правили погрешно толкова дълго, че беше станало кошмар за библиотекарите. Сега, след като се прочетяха, книгите трябваше да се оставят на едно от двете писалища, заделени за тази цел на всеки етаж на библиотеката. Кип също така бързо научи, че макар да заема цели три етажа от кулата на Призмата, тази библиотека е само малък дял от целия брой книги, притежавани от Хромария. Много други се пазеха в подземни хранилища. Мъждивци не се допускаха в другите библиотеки. Точка.

Всичко това правеше издирванията на Кип почти невъзможни. Не можеше дори да ги започне. Беше се заклел да отмъсти за майка си — а това, че бе смазал главата на крал Гарадул, изобщо не беше премахнало тази болка. След това се беше заклел да разбере дали майка му лъже за Гавин Гайл. Не можеше да си представи, че наистина я е изнасилил, но колкото и ужасна лъжкиня и наркоманка да беше тя, все пак заслужаваше това от сина си.

Още по-голяма грижа му беше, че се бе заклел да принуди Клитос Сини да отстъпи.

Наистина трябваше да спре да се заклева.

Проблемът с двете цели бе в това, че почти не знаеше откъде да започне. Не можеше да иде и да попита: „Извинете, къде се съхраняват проклетите данни за сегашните Цветове и Призми?“ А и както проверяваха кои книги чете, всяко по-широко проучване трябваше да се върши предпазливо. Кип беше намерил няколко книги по генеалогия, за да научи за Клитос Сини, а после изчака, докато не видя, че една от младите жени, помагащи в библиотеката, връща книги по рафтовете, и пъхна своите в купчините ѝ.

При тази бързина нямаше да намери нищо. Имаше само един кратък път да стигне до библиотеките, където можеше да намери нужните сведения: като влезе в Черната гвардия.

Тъй че онова, което бе започнало като усилие да удовлетвори баща си, чиято крайна цел не разбираше, сега се беше превърнало в единствената възможност. Кип се упражняваше, учеше и четеше книги в библиотеката, и не спеше много, кошмари прекъсваха отдиха му всяка нощ — докато не рухнеше ѝ не заспеше непробудно.

Нямаше наказания за отсъствия от занятията. Хромарият оставяше това на спонсорите и то правеше Деня на спонсора силно неприятен за учениците кръшкачи. Но Кип нямаше спонсор. Ходеше в клас обаче дори когато мразеше предмета. Да отсъства означаваше да разочарова баща си, да се окаже провал.

А след това идваше денят на битките, кулминацията на месечните тренировки.

Макар да беше явно най-лошият в класа, с достигането до четвърти номер ставаше ужасно невероятно да отпадне този месец. Но цялата система бе замислена така, че да тласка нагоре каймака на класа. В деня на изпитанието на всеки ученик се даваше боен знак. Изпробването започваше от дъното, като се даваше шанс на учениците с най-нисък ранг. Номер четирийсет и девет щеше да е първи. Можеше да предизвика на двубой само някого до три места над него и ако спечелеше, щяха да го възнаградят с бойния знак на победения, който можеше да използва веднага отново и да продължи да се изкачва.

Преди да започнат, едно момче попита треньора:

— Треньор Фиск, сър? Защо трябва да се бием на прожекторна светлина вместо да ни дадете очила?

— Защо питаш сега? — рече треньорът. — Защо не попита когато започна?

— Ъъ… всичко беше ново — отвърна момчето. Кип знаеше истината. Момчето беше твърде уплашено, за да попита тогава.

— Някой има ли предположение? — попита треньорът.

— Очилата може да се счупят в тренировка, а струват много скъпо — каза Тея.

— А и стъклото може да ни ослепи, ако се счупи — подхвърли друг.

— Вярно, но това не са най-важните причини — каза треньор Фиск. — Хайде да ви разкажа една историйка. Доколкото знам, е вярна. По време на Призмата Карис Заслепителката на сянката, точно след като самият Луцидоний изобретил и въвел цветните лещи на света, имало един младеж, който приел Илитийската ерес, макар че същото е могло да се случи с всеки друг. Син притеглящ, казвал се Джилиам. Имал сини лещи и никога не ги свалял. Било време на войни, пред които нашите изглеждат нищожни, тъй че никой не го упреквал. Лещите били символ на мощ и на статут, разбира се. Технологията за сътворяването на цветни лещи била позната само на малцина, тъй че да имаш лещи доказвало и че си богат. Джилиам се включвал в много битки, най-често на погрешната страна, но това не е важно. Няколко години по-късно се опитал да убие Заслепителката на сянката. Врязал се лесно през охраната ѝ и се озовал пред самата нея. Тя го сгълчала, че използвал очилата, които му дал собственият ѝ мъж, за да се бие с нея. Укорила го, че ги използва твърде много.

— Но той, разбира се, помислил, че тя шикалкави, и отново се опитал да я убие. Тя дръпнала очилата от лицето му. Денят бил облачен. Нямало синьо, което да притегли, и след няколко мига бил осакатен. Тя го попитала дали е разбрал. Не бил. Вдигнала просто желязно копие и му казала да я спре. Разбира се, било невъзможно. Той се озъртал навсякъде за синьо. Нямало. И тогава, щом тя се доближила, той усетил червените, зелените и жълтите, хлъзнали се в очите му. Бил пълноспектърен полихром, а така и не го знаел. — Треньорът замълча многозначително. — Но след като никога не бил използвал цветовете, не можел да ги владее, не можел да ги подчини на волята си за времето, което имал. И тя го пронизала. Който има уши, да чуе.

Кип се огледа. Някои от новобранците кимаха, сякаш всичко това бе съвсем ясно. Други изглеждаха така, както се чувстваше той.

— Който гледа само през една леща, живее в мрак — промълви Тея и Кип усети, че не си го е измислила току-що. Имаше нещо древно в това.

— Край на въпросите, работа ни чака. По местата! — каза треньор Фиск. И толкова. Никакво обяснение. Фантастично.

Четирийсет и девет, слабичко непохватно момче с криви зъби, предизвика четирийсет и шест, както очакваха всички. Четирийсет и шест беше силно и едро момиче, близо два пъти по-едра от него, но бавна. Ако загубеше, щеше да си загуби бойния знак и възможността да предизвика на двубой тези над нея, тъй че и за двамата срещата беше на живот и смърт.

— Каква ти е стратегията? — попита Тея Кип.

Четирийсет и девет и четирийсет и шест се приближиха до големите колела и всеки завъртя едно. Според това къде щяха да се спрат бързо въртящите се стрелки, щяха да получат различни правила за бой. Беше поредният аспект от порядките на Черната гвардия: никога не знаеш при какви обстоятелства може да ти се наложи да се биеш или с какви оръжия. Може да извадиш късмет или не — и трябва да се справиш с това.

Завъртането на момчето спря на жълто и зелено. Това на момичето — на криваци.

— Какво имаш предвид? — попита Кип, увлечен от ставащото.

Дръпнаха капаци и бойното поле се окъпа в жълта и зелена светлина. Момчето и момичето отидоха до треньор Фиск, който стоеше до малък подиум, натиснаха с пръсти две точки от черен камък и след това им дадоха криваци. Те си отдадоха чест и започнаха да се бият. Бяха непохватни, тъй че дори и Кип можеше да има някакъв шанс срещу тях.

Момичето нападна. Първият ѝ удар изтрещя силно в блокадата на момчето, а следващият ѝ замах я преодоля и го улучи отстрани по главата. То падна тежко, не чак в безсъзнание, но замаяно.

Надигна се на колене и падна отново.

Момичето бе обявено за победител и четирийсет и девет се разплака. Нямаше начин да остане в Черната гвардия. Беше приключил.

— Не го съжалявай — каза Тея. — Изпадането може да го опази да не го убият било следващия месец, било по-натам. Черногвардейци могат да са само най-добрите.

— Някой ще се върне у дома днес заради мен — каза Кип.

Тя го изгледа озадачено.

— Значи нямаш стратегия?

Той я изгледа. Тя наистина ли не разбираше?

— Тея, аз съм ужасен. Ще дам всичко от себе си в боя, но ще загубя. Съвсем е просто.

Нямаше да разочарова Гавин повече от нужното.

Четирийсет и осем беше следващият… и вместо да предизвика четирийсет и пет, предизвика момичето на четирийсет и шеста позиция.

— Защо по…

— Тя вече се би, тъй че може да е уморена — каза Адрастея.

И така беше. Четирийсет и осем и четирийсет и шест водиха съвсем обикновен бой — никой от двамата не можеше да притегли цветовете, които момчето беше завъртяло. Четирийсет и шести спечели и предизвика четирийсет и три. Отново спечели и предизвика четирийсет, но загуби.

Докато наблюдаваше и проумяваше защо някои хора предпочитат да се бият с три места пред тях, а понякога с човека точно над тях, Кип задаваше въпроси на Тея. Доста бързо схвана, че тук има толкова стратегия, колкото и в играта Девет крале.

Или пък не?

Някои хора избягваха да се бият с приятелите си, защото не искаха заради тях приятелят им да загуби място. В други моменти някои се биеха с тези, които според тях бяха изморени, или ако имаше някой боец на особено ниска позиция, за когото смятаха, че е за по-добро място, понякога се биеха под него, за да могат да го прескочат без двубой с него.

На най-долните седем места имаше хора, които вече бяха загубили и които определено щяха да изпаднат — за тях се смяташе, че едва ли ще се бият упорито, така че беше по-вероятно други да ги предизвикат.

С тази схема, както Тея го обясни на Кип, ако някой беше на по-ниско ниво, отколкото заслужаваха способностите му, имаше възможност да се изкатери чак до върха, стига да е достатъчно добър. На практика това почти никога не ставаше, разбира се. Боят беше изтощителен и да се налага да се биеш веднага отново, ако си спечелил, означаваше, че е рядкост някой да прескочи позициите много нагоре.

В същото време това налагаше огромен натиск върху тези, които бяха на върха, да не загубят дори веднъж. Загубеха ли и ако човекът, от когото са загубили, също загубеше, можеше да загубят много места, губейки само един бой.

Този, който бе измислил изпитанията, искаше да подложи най-добре представилите се на огромно напрежение.

— С това, че влезе в йерархията по-високо, отколкото някои смятат, че заслужаваш, Кип, ти е гарантирано, че ще бъдеш предизвикан много пъти — каза Тея.

Разбира се. Ако има безопасен двубой в този блок от трима, избират него. Кип винаги щеше да е този „безопасен двубой“.

— Какво ме интересува? — попита Кип. — Това е само пердах.

— Знаеш ли — каза Тея, — не мога да реша дали си смел, или глупав.

„А?“

— Ако пак се бия с тебе, ще спечеля — рече тя.

— Човек никога не знае — отвърна Кип. — Може да извадя късмет.

Тя си тръгна, но Кип едва го забеляза — наблюдаваше боевете. Понеже не му даваха да присъства на упражнения по притегляне, това беше за него първи поглед към нормално притегляне.

Но повечето обучаеми за Черната гвардия бяха монохроми и шансовете да изтеглят цвета си на колелото не бяха добри, тъй че повечето боеве се оказваха просто ръкопашни или оръжие срещу оръжие. Или пък понякога колелото им даваше собствения им цвят, но слабо, тъй че вместо да се опитват бавно да притеглят цвят, предпочитаха пряка битка. Малко от децата можеха да се бият ефикасно, като в същото време бавно притеглят достатъчно светлина, за да могат да я използват след две-три минути бой. Повечето двубои не продължаваха толкова дълго.

Но много бързо бойците станаха доста по-добри.

Последните застрашени бойци започнаха двубоите си. Едно мускулесто момче извади лош късмет и трябваше да се бие с притеглящо синьо момиче на синя светлина. Тя го задави с пръчки син луксин преди да е успял да преодолее разстоянието до нея.

Когато стана, разярено, вместо да тръгне към нея, момчето закрачи към Кип и размаха пръст пред лицето му.

— Ти! Ти си по-лош от мен! Трябва ти да си ходиш вкъщи, дебелак такъв. Не аз.

— Прав си — отвърна кротко Кип.

— Адски си прав, че съм прав! Защо изобщо си тука? Защото майка ти била някаква си курва, която си разтворила краката за Гавин Гайл? Ти си копеле. Аз съм синът на дея на Агбалу! Лайнар с лайнар!

Кип знаеше какво трябва да направи. Трябваше да фрасне момчето с юмрук. Да го унищожи някак с ярост, от която всички да разберат, още веднъж, че няма да търпи да го ядосват. Вече го беше направил с онзи побойник Елио. Явно не беше достатъчно. Една историйка само. Някои хора можеше да не повярват.

Но не искаше точно той да се окаже побеснялото момче, невъздържаното копеле. Онзи, покрай когото стъпват на пръсти, защото може да нарани някого след малко или никакво предизвикване. Потърси в себе си онзи гняв за който знаеше че го има, към момчето оскърбило майка му, но днес той беше само притъпена болка. Точно сега в Кип нямаше никаква стръв за насилие.

— Защо говориш така? — попита той. Отчасти му се искаше да заплаче.

— Какво? — изръмжа момчето. — Не съм свършил с тебе!

— Ти не си нищо — каза тъжно Кип. — А аз — още по-малко. Аз съм побърканият насилник.

Другите обучаеми за Черната гвардия се бяха струпали около тях, разбира се, жадни да видят какво ще стане. Треньорът, забеляза Кип, видимо не бързаше да прекрати свадата. Може би беше най-добре йерархията да се установи рано в Черната гвардия.

Кип се надигна. Трябваше му поне една искрица гняв, но нямаше нищо. Твърде трудно му беше да си помисли как хладнокръвно и подло ще удари друго момче. Особено след като с основание му беше ядосано.

— Чакай, чакай малко — каза Кип. — Как се казваш?

„Няма да проваля баща си.“

— Тизрик. И гледай да го запомниш, гаден… — Момчето го гледаше подозрително.

— Тизрик Тамар от Агбалу? Тизрик! — Кип разпери ръце да прегърне момчето все едно му беше отдавна изгубен близък. — Тизрик! Чичо ми каза, че…

— Не съм Тамар… Аз съм…

Кип го прегърна, а момчето раздразнено се опита да избута ръцете му. И тогава Кип го спипа за ръкавите, дръпна силно и заби чело в лицето му. С изпънати настрани ръце, докато се опитваше да го спре, Тизрик нямаше никакъв шанс.

Лице срещна чело. Нещо изпука. Кръв плисна по главата на Кип.

Момчето се свлече — общо взето върху него. Кип се отдръпна. Тизрик падна на пода и от носа му потече още кръв. Лежеше и хленчеше. Носът му бе изкривен, явно счупен, устните — размазани. По-скоро избълва, отколкото изплю кръвта в устата си и с нея падна един зъб.

Кип сякаш се гледаше отдалече как пристъпва над момчето, стъпва на шията му и го притиска към пода.

Тълпата около тях замърмори и заахка. Треньор Фиск дойде, погледна плувналия в кръв младеж, а после — Кип.

— Лекари! Ти също, Кип.

Кип беше стъписан от това, че не изглеждаше да е в беда. Другите явно също бяха изненадани.

— Но… аз още не съм се бил днес.

— Би се достатъчно — каза треньорът и го издърпа от Тизрик.

— Той измами! — проплака Тизрик, хванал се за носа.

— Черногвардейците не мамят. Черногвардейците печелят — каза треньор Фиск.

Озадачените погледи наоколо явно го раздразниха.

— Това е истинският живот — каза треньорът. — Нашата цена е насилието. Внезапно, рязко, поразяващо насилие, което не оставя никаква надежда за отмъщение. Точно това правим, когато потрябва. Кип го разбира, докато някои от вас явно не го разбират. Много добре. Имаме време да изхвърлим останалия баласт от вас.

Озъбен, треньор Фиск огледа младите хора. Никой не смееше да срещне погледа му, дори и Кип, който се чувстваше смутен, макар да не можеше да обясни защо.

— Следващият! — извика рязко треньор Фиск.

Лекарите прегледаха Кип, макар всичко да му беше наред. Но с това, че го отведоха със себе си, беше подминат. Изгуби две места, след като други над него загубиха двубои, но осъзна, че след като няма да се бие тази седмица, шансовете му да остане в Черната гвардия са се удвоили.

Но все пак трябваше да спечели няколко битки.