Заслепяващият нож

79.

— Добър вечер — поздрави Гавин черногвардейците при вратата на покоите си. Не познаваше нито един от двамата. Бяха млади, може би осемнайсетгодишни. Приличаха на деца… а когато осемнайсетгодишни мъже ти приличат на деца, това е сигурен знак, че остаряваш.

„Какво правеше ти, когато беше на осемнайсет, Гавин?“

Много неща. Но това беше разсейване. Тук имаше двама черногвардейци, които не познаваше, въпреки че познаваше всички черногвардейци. Двама черногвардейци, сами с него. Точно така започваха опитите за покушение. Бяха го предупредили.

Младежите му отдадоха чест.

— Лорд Призма.

— Имената ви? — попита Гавин.

— Джил и Гавин Грейлинг, сър — отвърна по-големият.

Братя, разбира се. Трябваше да се сети и сам.

— Гавин? — попита той по-малкия.

Лицето на момчето светна.

— Да, сър, наречен съм така, защото…

— Защото майка ни видяла, че хич го няма — подхвърли Джил.

— Ей! — каза Гавин Грейлинг.

Гавин се засмя. Гавин определено беше по-чаровният от двамата.

По-младият Грейлинг изглеждаше облекчен от смеха му.

— Съжалявам, че брат ми е толкова невъзпитан, милорд. Истинска чест е да ви служим. Цял живот сме си го мечтали, милорд.

— Чест е да те имам на служба при мен, Гавин, и теб също, Джил. Току-що са ви назначили, така ли?

Черногвардеец, наречен на него. Мили Оролам! Остаряваше. И това, че ослепяваше, го доказваше. Гърдите му се стегнаха. Не беше събрал кураж да слезе направо до черния вход на тунелите след срещата с баща си. Беше си казал, че това ще му позволи първо да провери алармата от стаята си. Че ще го предупреди дали са го предали.

Всъщност просто нямаше силата да слезе там веднага и да се изправи срещу брат си… жив или мъртъв.

— Да, милорд — каза Джил.

— Няма ли командирът обикновено някой ветеран, който да придружава новоназначените? — попита Гавин.

Джил трепна.

— Има, сър. Но след като загубихме толкова хора при Гаристън, е трудно да се покрият всички смени.

Гавин ги огледа, като за миг разшири очи, за да види колко са топли. И двамата бяха доста загрети, нервни. Разбира се, без начални данни и след като говореше с тях за първи път, това не му подсказваше много.

Освен това май помнеше, че е виждал тези момчета на тренировки. Джил беше доста ловък с копията за мушкане, ако не го лъжеше паметта. А и кой убиец щеше да рискува да предизвиква жертвата си, като я дразни? Може би някой особено коварен, но едва ли осемнайсетгодишно момче.

Пожела им лека нощ и влезе в покоите си.

— Марисия? — извика тихо. Беше късно и тя можеше да си е легнала в малката странична стаичка — по-скоро килер всъщност. Но тя не отговори. Нямаше и да го направи, ако го беше предала.

Зад него Гавин Грейлинг затваряше вратите.

— Мм, тя излезе преди половин час, сър.

Марисия често работеше до късно през нощта, когато той се връщаше от пътуванията си, а на следващата сутрин му докладваше най-важните неща и уреждаше най-неотложните задачи в графика му. И ако беше вярна, сега щеше да прави всичко, което ѝ бе по силите, за да разбере причините за своя „провал“. Да, такава беше Марисия. Да, такава беше в сърцевината си, стараеше се усърдно да поправи всяка грешка дори когато това означаваше да забрави, че като се върне, той щеше да иска тя да е тук. Нямаше измяна в нея.

— Аха. — „По дяволите!“

— Можем ли да направим нещо за вас, сър? — попита Гавин Грейлинг.

Гавин го погледна и отвърна:

— През последните четири месеца пътувах с една жена, която намирам за невероятно съблазнителна, но която изобщо не мога да имам. Тъй че не, боя се, че задължението, което има да изпълни моята стайна робиня, не е нещо, за което бих помолил вас двамата.

Джил започна да се смее. На Гавин Грейлинг му отне повече време да загрее.

— Да не би да говорите за стражеви командир Ка… Оу! — извика, понеже Джил го перна по крака с копието си.

Гавин Грейлинг погледна брат си ядосано, а след това пребледня.

— Извинете, сър. Желаете ли да я повикаме? Имам предвид стайната робиня, милорд. Не стражеви командир… Макар че… Хм…

Гавин знаеше, че не бива да се държи с черногвардейците като със свои лични куриери. Това, че предлагаха доброволно услугите си, можеше да им донесе неприятности. Не, беше заделил време да поговори с момчетата, за да създаде някаква връзка с тях и да се увери, че не са наемни убийци. Нямаше да зареже тази връзка само заради недоволстващите си слабини.

Но беше на ръба.

Вратите зад него се затвориха и той бавно тръгна към картината. Беше изтощен. Огледа внимателно картината и скритата панта и не видя никаква следа от намеса. Рамката имаше нужда от ново покритие обаче. Мазното на пръстите му беше изтъркало и бе загладило един от ръбовете. Трябваше да прикрие това. Дръпна и я отвори.

Панелът, под който беше течният жълт луксин, беше непокътнат, инертен, докато алармата не вкараше въздух в него и не го накараше да заблести смътно. Алармата не се беше задействала.

Той притегли свръхвиолет и проникна по-надълбоко, натисна свръхвиолетът в панела от адски камък, усети влакната, които бе оставил там, толкова тънки, че щяха да се скъсат при най-лекия допир… толкова тънки, че щяха да му кажат дали някой е бъркал тук. Усети механизма. Беше непокътнат.

За един безумен миг си помисли, че всичко това е грешка. Дазен все още беше в синия затвор! Нищо не се беше объркало! Просто бе изпаднал в паника, защото беше загубил синьото. Защото го беше споходил лош сън как Дазен се измъква… от което се бе опасявал шестнайсет години, тъй че не беше чудно след загубата на синьото.

Само че Третото око също бе казала, че брат му се е измъкнал от синьото.

Но ясновидците също грешат, нали?

Не и тя.

Притегли надолу по улея. Беше се изместил. Беше се изместил към зелено.

Значи Дазен се беше измъкнал от синьото, но все още беше затворен в зеленото. Синята аларма не се беше задействала, но по някое време Дазен беше получил храна. Беше получавал син хляб в зеления затвор, но не се беше измъкнал. Или зеленото го беше влудило достатъчно, за да не може да мисли ясно, или синият хляб, осветен от зелена светлина, се бе оказал спектрално твърде близо, за да даде на Дазен годен за използване луксин. Беше затворен в зеленото и беше жив.

Дазен не биваше никога да се подценява, но това не беше катастрофа. Все още не.

Огромната тежест не падна съвсем от раменете на Гавин, но се намести до по-удобно положение. Този спешен случай поне можеше да изчака до заранта. Не беше готов да се изправи срещу Дазен, не и след този ден. Щеше да си отдъхне и чак тогава да застане срещу брат си. Утре.

Отиде до писалището, взе сгънатите искрящи наметала и кутията с колодата карти и ги прибра. Още проблеми за утре. Винаги имаше още проблеми за утре. Отиде до леглото си и започна да се съблича. Хвърляше дрехите си безразборно и изведнъж се ядоса. Къде беше Марисия все пак? Графиците можеха да почакат. Искаше я тук. Изруга.

Истината беше, че се ядосваше на Карис, че е толкова недостъпна. И му липсваше Марисия — и не само заради възхитителните ѝ креватни умения. Не искаше да спи сам тази нощ. Искаше да държи в ръцете си тялото ѝ, да усеща меката утеха на извивките ѝ. Да се събуди, да я прегърне и да заспи пак. Искаше да я вземе в банята заранта, а след това да я накара да среши косата му, да го намаже с благовония, да го облече и да го изпрати да завладява отново света с бистър ум.

А тя беше отишла да върши нещо си, вместо да му служи.

Това беше неблагодарно, нечестно. Повечето пъти, когато Марисия беше извън покоите му, беше, за да му служи.

Пъхна се под завивките, в размътената му глава се повъртяха още няколко мрачни мисли, после заспа.

Посред нощ му стана студено — сигурно беше избутал завивките. Пресегна се да ги дръпне върху себе си, но усети дълга коса над чатала си, а след това целувка. Тя хвана ръцете му и ги избута до бедрата му, подсказвайки му да не се намесва.

О, Марисия. Ако човек можеше да се влюби в робиня…

Марисия го задоволяваше така, както правеше всичко друго: ефикасно и добре. Беше правила това и преди, когато той се беше връщал от пътувания и не я заварваше, когато се върнеше, или дори просто когато усетеше, че е гладен за насладите на плътта. Събуждаше го полека и приятно, а после го яздеше до бързо облекчение. Беше като предлагане на храна по време на поход: засищаше глада му колкото може по-бързо и се замесваше колкото може по-малко в текущата работа. Странна жена, но Гавин нямаше да я замени и срещу целия свят.

След като го възбуди с възхитителна бързина, Марисия пропълзя върху него. Той посегна към гърдите ѝ, но тя сграбчи ръцете му и ги избута над главата му. Понякога гърдите на Марисия ставаха толкова чувствителни, че тя не обичаше Гавин дори да ги докосва. Щеше да му позволи, ако настоеше, разбира се — нали служеше за негово удоволствие, — но тази нощ Гавин не искаше да настоява. Не и след като тя беше толкова грижовна.

Тя стенеше тихо, докато се навеждаше над него малко по малко, и насладата от това почти заличи всякаква мисъл за Гавин, но той отвори очи. Марисия рядко стенеше. Стаята беше тъмна. Той, разбира се, можеше да промени това, но удоволствието заличаваше волята. Толкова дълго му беше липсвало.

Но когато тя най-сетне се намести напълно върху него, макар и без помощта на ръцете си, макар и без да вижда, той разбра, че не е Марисия. Докато излизаше от вцепенението си, това ставаше все по-очевидно. Познаваше тялото на Марисия, движенията ѝ, миризмата на възбудата ѝ и мириса на парфюма ѝ, и това не беше…

Този парфюм. Когато любовницата му започна да поклаща бедрата си ритмично, Гавин се замая от унеса на наслаждението и спомена.

Карис почти никога не използваше парфюм. Само веднъж в годината, и то когато не можеше да се измъкне от това. Слагаше си парфюм само на бала на лукслордовете. Този парфюм.

Милостиви Оролам! Точно така се беше вмъкнала в стаята му. Черногвардейците знаеха, че не трябваше да пускат никого вътре, но нямаше да спрат Карис. Особено след като Гавин беше казал на онези отвън, че… Оо!

Самата мисъл, че е Карис, напълно го разбуди, разпали го. Призрачната му любовница беше малко непохватна, сякаш всъщност не знаеше какво точно прави. Карис беше имала само двама любовници, доколкото той беше чул, и никой от двамата за много дълго. Не беше имала чак толкова практика. Все пак в повечето неща беше по-координирана от това.

Гавин пъхна ръцете си под мекотата на бедрата ѝ, за да я поведе. Карис! След шестнайсет…

Меки? Бедрата на Карис? Една жена можеше да е невероятно стегната и все пак да има малко мекота на бедрата си, разбира се, но…

Жената вече стенеше по-силно и стоновете ѝ почти заглушиха гласовете отвън в коридора. Гавин спря, но тя само се притисна в него още по-силно.

Вратата се отвори рязко и влезе жена с фенер в ръка.

— Стражеви капитан — възрази един от братята Грейлинг, — наистина мисля, че…

Фенерът освети Карис, застанала до леглото на Гавин. Същата светлина хвърли в сянка призрачната му любовница. Жената върху него обаче не спря да се движи — търкаше изкусително бедрата си в него в продължение на няколко дълги, съзнателни мига, макар ясно да беше усетила, че в стаята има други.

Карис натисна рязко лоста, който отваряше панелите на стените, и в стаята нахлу светлина.

За секунда Гавин не можеше да види нищо — светлината го заслепи. След това, щом очите му се приспособиха, младата жена върху него се очерта напълно: Ана Джорвис, ученичката от свръхвиолетовия клас. Ана, малката изкусителка, която вече се беше опитвала да се промъкне в леглото му.

— Нещо против? — попита Ана и се озърна през рамо. Не се беше засрамила от голотата си пред Карис и младите черногвардейци. Никакво притеснение от това, че я виждат насред полов акт. Дори беше горда. Предизвикателна. Надменна.

Но Гавин не мислеше за нея. Беше се вторачил в Карис, която беше пребледняла като мъртвец. Косата ѝ висеше над раменете, не просто отпусната, а грижливо сресана и накъдрена. Ружът на страните ѝ беше единственото, което оживяваше мъртвешката ѝ бледнина. Устните ѝ също бяха начервени. А Карис никога не си слагаше грим. Носеше фино наметало, което той не беше виждал никога, а там, където бе разтворено, докато ръката ѝ държеше фенера, се виждаше дантела.

Дантелена нощна риза? Карис? Посред нощ? В спалнята му? Беше се канила да…

— Казах: нещо против? Двамата с милорд сме заети — каза Ана. Хвана ръката му, както беше отпусната на бедрото ѝ, и я притисна до пълната си гърда. Гърдата, която не му беше позволила да докосне преди малко… за да не разбере коя е.

Карис хукна навън.

Гавин изруга, избута Ана от себе си и затича след Карис, като профуча между двамата стъписани Грейлинг.

— Карис!

Чу трясък на счупено стъкло и видя, че Карис е захвърлила фенера. Стъкленицата се беше разбила и маслото заливаше коридора. Гавин спря.

Горящият все още фитил се наклони бавно, бавно, и преди Гавин да е успял да притегли, коридорът пламна. Той изгаси буйните пламъци за секунди с големи завеси жълто. Когато най-сетне успя да премине през тях, Карис вече бе стигнала до асансьора. Той се наведе над асансьорната шахта, без да обръща внимание на пазещите я черногвардейци.

Беше се спуснала един етаж по-надолу, в спалните на Черната гвардия.

— Милорд! — извика една черногвардейка, Самит.

— Изобщо не се опитвай да ме спреш — изръмжа ѝ Гавин.

Тя вдигна ръце. Мир. Хвърли му наметалото си, за да се покрие.

— Късмет, сър.

Гавин затегна наметалото около кръста си и скочи в асансьорната шахта. Спусна се един етаж надолу. Излетя навън и се втурна към женските спални на Черната гвардия. Вратата беше затворена.

— Карис! — извика той.

Но когато се приближи, десетина черногвардейци, повечето по долни дрехи, му препречиха пътя.

— Достатъчно далече стигнахте, милорд — каза Трепери-юмрук. Макар да не беше толкова едър като Железни, все пак беше по-едър от Гавин. Огромен гръден кош, рамене широки колкото да запушат Портите на Вечния мрак.

— Махнете се от пътя ми! — извика Гавин.

Те не отвърнаха нищо, само стегнаха редицата.

— Проклети да сте, не можете да ме спрете!

— Можем — отвърна Трепери-юмрук. — Хайде, моля ви, сър, напуснете. Напуснете, преди да сте посрамили верните си слуги повече, отколкото вече направихте. Имаме нови мъже в ротата. Те не могат да разберат.

Гавин изкрещя от безсилие и излетя навън.

Изкачването на бегом по стълбите не се оказа достатъчно, за да охлади гнева му. Младите черногвардейци на вратата го изгледаха стъписани, но не казаха нищо, когато профуча покрай тях и се прибра в стаята си.

Ана трябваше да е на колене, да плаче и да моли за прошка. Вместо това стоеше в крещящо пошла поза, която Гавин позна от една прочута статуя — Дарът на девицата. Дори си беше облякла тънка копринена риза, също като на статуята. Беше с гръб към него, косата се спускаше над рамото ѝ, извивките на тялото същите, едната ѝ гърда се виждаше. Позьорстваше толкова явно, че Гавин щеше да се изсмее, ако не беше толкова побеснял. Но сега това само още повече го ядоса.

— Милорд — каза тя. — Ще продължим ли? Имам да споделя толкова наслади с вас.

Самообладанието на Гавин изпъшка за сетен път. Той затвори очи, стисна зъби и накрая каза:

— Имаш ли представа… аз само… помислих, че ти си тя!

— Какво?! Тя? Тя е само жили и кокали. И е достатъчно стара, за да ми е майка. В смисъл, ако е охрана, сигурна съм, че е чудесна, но любовница? Да спиш с нея ще е като да чукаш прах. Тази стара кучка…

От гърлото на Гавин се изтръгна ръмжене като на излязъл от клетката си тигър. Той удари лоста, който отвори всички прозорци на стаята, и се озова върху Ана за миг.

Нощта бе огряна от луна, облаците — разпръснати от силни ветрове.

— Милорд, какво правите?! — ревна един от черногвардейците, но Гавин дори не го чу. Сграбчи Ана за косата и я забута заднешком в студената нощ.

— Тази кучка — изкрещя над воя на вятъра — е жената, която обичам!

И с нечовешки рев запокити Ана далече от себе си. Запокити я толкова силно, че тя се удари в перилото на терасата и излетя над него.

И падна.

Не изпищя. Едва изскимтя и Гавин едва я чу над воя на вятъра.

Сърцето му спря. И вятърът спря, но Гавин не чу падането ѝ. Може би нещо го беше прекъснало? Може би някой я беше спасил?

Глупава надежда, и той го знаеше.

Втурна се до ръба на терасата и погледна.

Милостиви Оролам. На сто стъпки под терасата Ана беше паднала с главата надолу. Тялото ѝ лежеше разкривено и отпуснато. Приличаше на гроздово зърно, изпукало между пръстите ти — само смачкана кора и сок навсякъде.

— Милорд…

Гавин се обърна и видя двамата си черногвардейци. Израженията им му казаха, че Ана не е единствената, паднала току-що от висините. Той закри лицето си с ръце. Прибра се вътре и едното момче, онемяло и облещило очи, затвори прозорците. Гавин седна на леглото, чак сега осъзнал голотата си.

— Идете и кажете на когото трябва — каза им. — Аз ще съм тук.

Разбира се, лъжеше.