Заслепяващият нож

47.

— Тайни ли? — попита Кип. — Какви тайни?

— Не знам. Все още — каза Янус Бориг. — Точно затова си тук днес. Исках да разбера дали ти си една от тях. — Засмука въздух между зъбите си. — Не си.

— Това добра новина ли е, или лоша? — попита Кип.

— Това е много, много лоша новина.

— Още не разбирам — каза Кип.

— Подценяване.

— А?

— Ела тук.

Кип се приближи и застана до нея. Тя му показа скиците си. Първата беше на загърнат в наметало закачулен мъж, осветен отзад; дългата му коса падаше пред очите на тъмна пелена, очите смътно блестяха иззад кичурите брада с лъскави мъниста, вплетени в нея, извадена кама. Убиец? На друга се виждаше плешив мъж с абаносова кожа, кървяща рана под едното око, с кръпка на окото; въртеше къси мечове. Трета показваше…

— Чакай, това е командир Железни — каза Кип.

— А, той бил значи. Благодаря ти — каза тя. — Какво е станало с косата му?

— В траур е. За изгубените му черногвардейци.

— Ах, да, разбира се.

— Защо питаш мен? Защо има само едно око?

— Че сега няма ли само едно око? Не винаги е буквално. — Старицата кривна глава и надраска древна парийска дума на листа под Железни.

— Бранител ли? — попита Кип.

— Страж. Пазач. Бранител. Бдящ пазител. Силна кула. Мълчи.

— Мълчи ли? — попита Кип. — Това как се връзва?

— Не той. Ти мълчи.

— О, извинявай.

Тя надраска нещо около врата му. Огърлица. Но ръката ѝ спря, щом стигна до онова, което висеше от верижката. Смукна от лулата, за да съживи задрямалите въгленчета. После въздъхна.

— Загубих го.

— Още съм на това, което правиш с командир Железни — каза Кип. Имаше някакво кътче страх, което се заобръща в душата му. Тя извърна очи към него и сърцето му подскочи и се сви, опита се да пропълзи от скърцащо чистия под до стълбите, заподскача от тупканията като побъркано зайче — най-лошият опит за бягство в историята.

— Смяташ ли, че да си Призма е твърде малко за теб, момче?

— Непрекъснато казваш неща, които са безсмислени за мен — отвърна Кип.

— Защото непрекъснато се опитвам да те нарисувам като следващия Призма и не мога. Ти няма да си Призмата, Кип.

— Не се стремя към това — отвърна Кип. Мраз. Все едно беше окаишен от история.

— Към повече ли се стремиш?

— Няма повече, нали? — попита Кип. Какво можеше да е по-голямо от това да си Призмата?

— Има ли име, с което те наричат другите?

— В смисъл освен Кип ли? Ами да. Шишкото. Гайл Лоения. Копелето. Пипкавия.

— Нещо друго. Може би нещо бъркам тука. Може би вместо да се опитам да направя твоята карта, трябва да се опитам да реша коя карта е твоята.

— Виж, аз дойдох тук просто за да се науча да играя по-добре. Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Какво знаеш за Зий Дъбовия щит?

— Нищо — отвърна Кип. Дори не беше чувал това име.

— Знаеш ли нещо за картите?

— Знам всякакви неща за картите. Запаметил съм седемстотин трийсет и шест от тях по име и възможности. Запомнил съм наизуст десетина прочути игри. Познавам двайсет от стандартните колоди и защо действат. Това смята ли се за нещо?

— Не.

— О, по дяволите. — Ако Кип наистина си беше загубил всичкото това време в изучаване, щеше да намери най-близката висока сграда и да се хвърли от нея.

— Шега — каза тя. — Означава, че си готов да започнеш.

— Изпитвам внезапно и силно желание да избухна — каза Кип.

Тя присви очи към него.

— Картите са истински, млади Гайл. Точно затова тази игра се е играла от поколения глупци, луди и сатрапи. Задръж малко, докато попиеш това. Силите и слабостите на картите са честни към фигурите, които изобразяват. Не цялостно, разбира се, защото няколко числа, няколко реда и една хубава рисунка не могат да кажат много… но не са подвеждащи. Но това е само началото на по-голямата истина, по-великата дарба, която е Отразяването. — Тя отиде до стената и взе една карта. Седна на едно трикрако столче и я завъртя два пъти като малко момиченце. — Ела, погледни и виж. Вкуси от светлината на Оролам.

Суеверно дърдорене, магическо призоваване или ефикасна молитва? Кип нямаше представа. Старицата изглеждаше наполовина луда. Може би всяка дума, която му казваше, беше лъжа или заблуда.

Картата беше оригинална, предположи Кип. Млада жена, облечена в кожени дрехи, копчета от тюркоаз, светла кожа, огненочервена коса, прибрана високо на главата и стегната в корона от черни тръни. Зелено бе зацапало кожата на лявата ѝ ръка, прибрана до хълбока ѝ и с увити около нея листа. Дясната ѝ ръка беше зад гърба ѝ все едно, че криеше кама. Стоеше с изправен гръб и усмивката ѝ беше властна. Изглеждаше готова за всичко.

— Това е твоята прапрапрапрабаба Зий Дъбовия щит. В най-много отношения тя е основателката на вашия дом. Името Гайл идва от другаде.

Жената беше привлекателна и в нея нямаше нищо, което да напомни на Кип за него самия… но самоуверената усмивка беше изцяло на Гавин Гайл. Все едно художник бе пренесъл изражението ѝ през столетия и го беше изрисувал на неговото лице.

Вместо да коментира смайващата прилика и явната дарба, която трябваше да е имал художникът, за да я улови толкова добре, Кип каза:

— Тя дори няма щит. — „Тъпо. Браво на тебе, Кип.“

— Никога не е носила щит, дъбов или друг. Името е било от нещо друго. Но не е нужно да ти го казвам. Виждаш ли скъпоценните камъни?

Кип кимна.

Имаше пет скъпоценни камъчета, които ограждаха като в рамка рисунката, по едно на всеки ъгъл и едно над главата.

— Притегли малко, който и да е цвят, и след това докосни всички тези скъпоценни камъни едновременно. — Посочи картина с широки ивици от цветовете за притегляне на една от стените.

Кип започна със синьото. Синьото беше много по-малко плашещо от зеленото. След секунди усети в себе си прилива на хладната рационалност. Трябваше ли да се подчини на тази жена? Е, иначе нямаше да научи нищо. Единственото, заради което бе дошъл, беше да се научи. А и какво ли можеше да направи тя с една карта, което да не може да направи с многото си пушкала?

Със синьото на върховете на пръстите си, той докосна гемите.

Не последва нищо.

Е, беше малко разочароващо.

— Натисни по-силно — сопна се Янус Бориг. — Няма нужда да кърви, но трябва да е достатъчно близо, за да призове кръвта ти. Имаш меки ръце. Не би трябвало да е трудно.

Меки ръце? Кип направи гримаса, но се подчини: чукна силно по синия камък, другите му пръсти бяха върху съответните камъчета.

Зий примигва да проясни очите си, взира се в утрото. Процедена през дима от два горящи града на двете страни на Великата река, издигащата се светлина е червена… Объркващо е, след като Кип трябва да мести погледа си насам-натам, без тялото му да се движи, без никакъв контрол.

На двата бряга на Великата река има вражески войници. Кип можеше почти да чуе шепота на мисли, свързани с тези мъже — кои са те, какво правят — но „враг“ е единственото, което достига до него.

Тя е на високото и обсадните ѝ притеглящи вече действат, приготвили въжета и макари, в очакване зората да донесе достатъчно светлина за останалата им работа.

Зий се обръща към изгърбен, ужасен на вид едноок мъж. Той я поглежда — плашещо, но с изпълнено с почит изражение. Офицер? Подчинен, със сигурност. Държи голям лък, с дълга и дебела стрела, прилича на мачта на платноходка. Устата на Зий се раздвижва, но Кип не чува нищо. Може само да я види.

Врагът е на четиристотин разтега, двайсет разтега надолу, по посока на вятъра спрямо Зий, ако се съди по плющенето на знамената. Армията на Рутгар се понася напред в лек бяг, поддържа строя. Някои от конниците на Зий — повечето все още юноши — вече атакуват. Тя вижда офицери, които им махат ядосано, призовават ги да се върнат навярно? — а след това тръгват след тях.

Бойната ѝ линия се разкъсва, някои от пехотинците на клана тръгват след конниците и развалят прицела на стрелците.

Щом пехотинците атакуват, стрелците трябва да изоставят стрелбата. Вместо дузина залпове с хиляда стрели всеки, щяха да са шест.

Тя извиква нещо, поглежда към притеглящите си, които вече са притеглили голямата напречна греда от зелен луксин и пълнят буретата с горящ червен луксин, за да ги хвърлят по приближаващата се армия.

Те — и десетина други екипа обсадни притеглящи — могат да хвърлят два залпа.

Тя се мята на коня си — на Кип му призлява от внезапното движение, — извиква нещо на… Малка мечка, това е името му!

Малката мечка не отвръща нищо, прицелва се все по-точно и пуска огромната стрела. Хиляда стрелци следват примера му.

Тя грабва факла и препуска пред бойците си. Според Кип вика нещо. Може би всички бойци викат. Хвърля факлата във висока дъга и мъжете се втурват напред.

Нейните трийсет могъщи мъже я обкръжават за секунди.

Нещо се движи, спуска се все по-надолу…

Горящо буре червен луксин поразява предните редици на рутгарците, пръсва се и врязва отвесна огнена резка, посича мъже и ги подпалва. Притеглям зелено от тревите, които скоро ще почервенеят. Вляво от мен Младия бик и Грив Газин притеглят синьо и зелено, убийствени стрели и огнени бомби от въздуха, пазят я неуязвима.

Притеглям копие зелен луксин и смушвам жребеца си.

— Стига.

Звукът отеква странно.

Май не забелязвам. Натежалият вкус на пепел във въздуха е по-забележим с внезапното си отсъствие, отколкото беше с присъствието си. Кога започна да вкусва тя? Кога ѝ замириса? После миризмата на пепел и пот, и коне… изчезна. Усещането за седлото между коленете ѝ, пръстите, стиснали копието.

Става тъмно.

Кип примига и усети, че старицата държи ръката му. Беше издърпала пръстите му от скъпоценните камъни на картата един по един.

Останал без дъх, Кип я погледна в очите. Усети, че синият луксин го напуска, изцеждаше се в нищото, изоставяше го, оставяше го празен и безжизнен.

— Проклета да съм — измърмори тя. — Чу ли нещо там, в края? Помириса ли? Вкуси ли?

— А… малко.

Очите ѝ светнаха.

— Те излъгаха! Разбира се, че излъгаха. Разбира се. Те са Гайл. Но защо трябваше той да те прати тук сам? Трябва да е знаел, че ще се разкрие какво си. Трябва да разберем. Взри се в тавана.

Таванът, който Кип щеше да е забелязал по-рано, ако не беше изобилието от оригинални карти, представляваше пълен спектър, лъскав и блестящ.

— Искаш да направя нещо ли? Да притегля или…

Тя хвана ръката му.

— Продължавай да гледаш, нищо повече.

Притисна пръстите му върху някаква карта, един по един. Избута кутрето му надолу, силно. Лъхна го миризмата на чаени листа и тютюн. И тъкмо да го каже, усети как го обзема дълбока до костите умора. Тялото му изтръпна. После — все едно ушите му бяха запушени — чу глухо скърцане на дърво и свистенето на вятър, плясък на вълни.

Замисли се над точните думи. Беше прохладна вечер и миризмата на барут беше попила по кораб и хората на него. Някъде на кораба плачеше жена — над мъртвите, несъмнено. Каютата му беше тъмна, осветена от една-единствена свещ. Отвън сребристи резки лунна светлина прорязваха нощта като меч. Той завъртя перото между пръстите си.

Ръката му затисна пергамента. Никакъв писар за това. Това беше измяна. Писмото бе адресирано до някакво име, но ръката го скриваше — завършваше на „-ос“, което означаваше, че може да е който и да е рутгарец или един от хилядите, чието име бе рутгарско, макар кръвта им вече да не беше.

После Кип изгуби всякакво усещане за самия себе си.

— По-изгоден мир може да се намери на отсрещния бряг на войната. Дагну е… — Пиша, скърцането на перото ми изпълва малката каюта до последната дума, която е безмълвна. Приглушена. Странна.

После каютата… тъмно. Усещам. — Кип усеща… Кип се почувства замаян. Беше се върнал, зяпнал отново със собствените си очи.

Янус Бориг пухна с лулата си. Изглеждаше ядосана.

— На петнайсет години? Не.

— Какво… какво се случи току-що, по дяволите? — попита Кип настойчиво и издърпа ръката си.

— Не ми каза, иначе щях да направя нещата по-лесни за тебе.

— Какво да ти кажа? Аз ли съм виновен някак за това? — Кип беше уплашен, ядосан. Луд ли беше? Какво му беше направила Янус Бориг?

— Не знаеш ли? Картите правят връзката си през светлина, Кип. Колкото повече цветове можеш да притеглиш, толкова по-истинско е преживяването ти.

— Какво стана с мен? — настоя Кип.

— Видя повече, отколкото би трябвало. Ще спра дотук.

— Истинско ли беше?

— Това е труден въпрос. Няма да разбереш.

— Тя умря ли? — попита Кип.

— Зий? Не в онази битка, макар че я загуби.

— Биеше се срещу… — Кип не го беше схванал съвсем.

— Дариен Гайл. Петнайсет години по-късно откупи мир, като накара дъщеря си да се омъжи за него. Разправяха, че искала самата тя да се омъжи за него, но била твърде стара, за да роди деца, и знаела, че траен мир може да се купи само като двете фамилии се свържат завинаги. Има слухове за любовна връзка между Зий и Дариен, но не са верни. Дариен Гайл е уважавал Зий неимоверно и може би е предпочитал да се ожени за нея, но и двамата са знаели колко много кръв може да се пролее заради нарушената клетва на мъж и глупостта на жена. Урок, който фамилията ти е научила по трудния начин по-късно.

Кип не разбираше за какво говори тя, но от начина, по който го каза, предположи, че войната, която са водили Зий и Дариен, вероятно е започнала от нещо лично.

— Добър мъж ли е бил? — попита Кип.

— Дариен ли? Бил е Гайл.

— Каква беше втората карта?

Нещо за Дагну. Дагну беше стар езически бог. Кип се зачуди колко ли стара е картата.

— Грешка. Грабнах най-близката карта, а трябваше да помисля по-добре.

Което изобщо не беше отговор.

— Всички ли тези карти правят това? — попита Кип, загледан към стената с благоговение и страх.

— Само оригиналните.

— Кои са оригиналните? — попита Кип.

— Няма да ти кажа. Но ще ти кажа, че много от картите са капан. Опиташ ли се да ги свалиш от стената, те очакват някои много гадни изненади. Ако все пак ги свалиш и се опиташ да притеглиш истината от тях, най-вероятно няма да преживееш ада, през който ще преведат ума ти.

— Мислех, че искаш да ми помогнеш — каза Кип.

— Искам. Просто те предупреждавам, че ако посегнеш да ме ограбиш, ще станеш пълен идиот. Дори реалните карти, ако се използват правилно, таят опасности. Не всички истини са красиви. Тези карти могат да влудят човек. Да го накарат да изгуби себе си. Могат да научат на… отвратителни неща тези, които не съчетават мъдрост със сила. — Имаше горчивина в тона ѝ, но преди Кип да успее да попита, тя продължи: — Все едно, една жена е длъжна да се защити. Не ме интересува баща ти, освен да направя картата му. Не ме интересуваш ти, освен да направя твоята карта. Това прави едно Огледало. Това съм аз. Това е моята мисия от самия Оролам и аз ще я изпълня добре. Ако ми помогнеш да го направя, ще съм щастлива да ти помогна. Ти ми показа какво можеш да притегляш. Това ми помага неимоверно, тъй че ще ти кажа това за начало: ако играеш с колодата, която ти дава Андрос Гайл, винаги ще губиш.