Заслепяващият нож

112.

Водата бе студена и лунната светлина изобщо не проникваше в дълбините ѝ. Под повърхността Кип не можеше да види нищо. Отпусна очите си и потърси топлина.

Там!

Кип заплува. Не беше добър плувец, но пък целта му беше близо. Гавин беше с лице надолу и неподвижен. Все още не потъваше.

Това обаче се промени още преди Кип да стигне до него. Гавин запотъва бавно, но Кип вдиша дълбоко, запляска отчаяно и успя да докопа туниката му. Издърпа го на повърхността, като едва не се наниза на меча, стърчащ от гърба му. Забуха във водата, но истината беше, че можеше да плува само колкото сам да се задържи над водата. Да плува за двама беше почти невъзможно.

Не можеше дори да извика за помощ. Флагманският кораб също не даде някакъв знак, че обръща. Кип беше на цели сто и петдесет разтега от него, когато камбаната зазвъня.

Андрос Гайл не искаше да ги намерят. Бавеше черногвардейците колкото можеше. Кучият му син.

Най-после откри поза за плуване по гръб, при която издръжливостта му и гребането с едната ръка общо взето го задържаха отгоре и му даваха възможност да диша. Почти всяка вълна заливаше главата му, но ако вдишваше в подходящия момент, нямаше да гълта вода.

— Помощ! — извика той, но не се надяваше, че на флагманския кораб ще го чуят. Корабът тепърва оживяваше и започваше да обръща. Толкова голям кораб нямаше да може да се върне при Кип през следващите десет-петнайсет минути, ако изобщо го намереха. И да бяха скочили някои от черногвардейците след него, Кип не можеше да ги види. И по-важното — те нямаше да могат да го видят, освен ако не извадеше късмета да е скочил някой подчервен.

Постара се да надвие паниката, която стягаше гърдите му. Затрудняваше го да диша. Нагълта вода, задави се и закашля и едва не изтърва тялото на баща си. Мили Оролам. Мили Оролам, не!

Гавин Гайл беше мъртъв. Мъртъв. „Мили Оролам, не! Татко, защо? Защо го направи?“

Когато си възвърна малко самообладание, осъзна, че е попил светлина по време на битката. Дори не си беше дал сметка за това. Сигурно както при изпитанията страхът и яростта бяха разширили очите му. Беше попил луксин, без изобщо да забележи.

Имаше малко червено и малко жълто. Наоколо имаше и други кораби, знаеше го. Трябваше само да им покаже, че е тук. Някой щеше да го спаси.

Пое дълбоко дъх и изстреля жълта искра от пръста си. Дори това малко действие го избута под вълните и го накара да се задави.

Зачуди се дали има акули наоколо. Зачуди се дали акулите могат да надушат луксин. Знаеше, че могат да надушат кръв, а кръвта на баща му щеше да ги привлече.

Но не се паникьоса. Вече не беше останало нещо, което да го паникьоса. След минута вдигна ръката си и притегли около пръста си червен луксин. С няколко опита успя да го запали с жълтото.

Но не можеше да го държи горе и едновременно да държи баща си и да плува. Огънят изгасна и той пробва да го запали пак. Успя — но пак само за малко.

Чу кораба преди да го види. Дойде иззад него и затули светлината. Хвърлиха мрежа отгоре му и след минута двамата с баща му бяха издърпани и преобърнати на палубата.

— Какво имаме тука? Какво имаме? — закикоти се някакъв мъж. — Зури! — извика той. — Зури, курво палава! Кучко красива, Топчията те обича! Благодаря ти! Извинението е прието! Момчета, насам. Вижте какво ни донесе късметът на капитан Топчията.

Кип лежеше на гръб, капнал от умора. Имаше сили само колкото да вдиша.

Топчията? Мисълта му течеше бавно. Топчията беше мъжът на пиратския кораб, който Гавин, Кип, Лив и Железни бяха потопили край Гаристън, нали? Гавин беше казал, че не го е убил, защото бил голям майстор с оръдията. Същият ли беше?

Капитан Топчията, черен като нощ илитиец и гологръд под елека — елекът не беше същият като последния път — превъртя Гавин, колкото позволяваше стърчащото острие. Той беше, да — Топчията.

— Мамка му — каза Топчията, зяпнал острието. Изтръгна го от тялото на Гавин и го вдигна високо.

Оръжието на Кип се беше променило. Кинжалът му вече беше дълъг меч. Не, повече. Острието беше три и половина стъпки дълго, широко и по-бяло от слонова кост, с врязани по едната страна двойни черни спирали, кръстосващи се нагоре. Оградени от тези черни, извиващи се, живи лози, седемте скъпоценни камъка сега грееха с вътрешна светлина, всеки със своя собствен цвят, от подчервено до свръхвиолет. Гръбнакът на острието представляваше тънък мускет, освен на последната длан дължина, която си беше чисто острие.

Топчията развъртя оръжието.

— Блести — каза той. — По-бляскаво е, отколкото би трябвало да е възможно.

А когато видя мускета и как е разположено врязването в острието, за да отвори място за пръсти, които да задържат спусъка, направо се изкиска.

Звук на повръщане накара Кип и Топчията да извърнат очи от оръжието. Сред екипажа се разнесе глухо мърморене. Гавин бълваше вода на палубата.

Превъртя се, пое си дъх и се закашля.

— Жив? Отнесете го долу — заповяда Топчията. — Нахранете го, превържете му раните и го оковете. Внимавайте да не избяга. Той е боец. — Мъжете надигнаха Гавин и го отнесоха под палубата, а Топчията завика отново: — Зури! Зури! Не съм скъперник! Ти делиш с мен, аз деля с теб. Този можеше да ми е полезен. — Говореше за него, осъзна Кип. — Той е притеглящ. Ти видя! Знаеш колко ужасно ми трябва притеглящ! Трудно е да се намери добър притеглящ в морето, Зури. Но ти беше добра с мен.

„По дяволите!“

— Правя това, и сме квит, нали? Ама честно! Ти ми даде двама. Аз ще ти върна един! — каза Топчията. — Момчета!

Няколко от екипажа скочиха. Кип се опита да окаже съпротива, но усилието му бе възнаградено с разкървавен нос. Беше толкова слаб, че се отказа. Вдигнаха го и го метнаха обратно в морето.

Изплува на повърхността в тъмното и чу само плясъка на гребла и далечния глас на Топчията, който ревеше заповеди и се смееше.

Кип заплува, намерил в себе си сила едва колкото да се задържи над водата на гръб, без светлина, без да може да притегли, сигурен, че някой все ще дойде.

Не дойде никой.