Заслепяващият нож

2.

Зеленият ад го зовеше към лудост. Мъртвецът се беше върнал в отразената стена, бляскав, ухилен, с лице, изцедено като на скелет от гънещите се стени на кръглата зелена клетка.

Ключът бе да не извлича. След шестнайсет години извличане само на синьо, на умствена промяна и телесно увреждане с онази противна лазурна ведрина, след като вече се бе измъкнал от синята клетка, Дазен не искаше нищо повече от това да се натъпче с някакъв друг цвят. Беше все едно да си ял овесена каша сутрин, обед и вечер шест хиляди дни и сега някой да ти предлага резенче бекон.

Той дори не обичаше бекон, докато бе свободен. Сега звучеше чудесно. Зачуди се дали треската не превръща мислите му в каша от чувства.

Странно как си го помисли това: „Докато бе свободен.“ Не „Докато беше Призма“.

Не беше сигурен дали е защото все още си казваше, че е Призмата, все едно дали беше в царствени одежди, или мръсни дрипи, или дали просто защото вече беше без значение.

Огледа се. Всичко беше зелено. Да отвори очи беше все едно да натопи ходилата си в зелено. Не, беше затънал до шията във вода и се опитваше да се изсуши. Никаква надежда нямаше за сухота. Трябваше да знае това и да го приеме. Единственият въпрос не беше дали ще си намокри косата — беше дали ще се удави.

Зеленото беше пълна необузданост, свобода. Онази логична част от същността на Дазен, която се бе наслаждавала в подредеността на синьото, знаеше, че засмукването на чиста необузданост, докато е затворен в тази клетка луксин, ще доведе до лудост. До няколко дни щеше да изтръгне с нокти собственото си гърло. Чиста необузданост тук щеше да означава смърт. Най-сетне щеше да изпълни намеренията на брат си за него.

Трябваше да е търпелив. Трябваше да мисли, а точно сега мисленето бе трудно.

Огледа тялото си бавно, грижливо. Дланите и коленете му бяха раздрани от пълзенето през тунела от адски камък. Отоците и синините от падането си през отвора в тази клетка можеше да пренебрегне. Бяха болезнени, но несъществени. Най-притеснителното бе възпаленият, инфектиран прорез през гърдите му. Прилошаваше му само като го погледнеше, с бликаща гной и закана за смърт.

Най-лошото бе треската, която покваряваше самата му кръв, правеше го глупав, неразумен, изцеждаше волята му.

Но Дазен бе избягал от синия затвор, а онзи затвор го бе променил. Брат му бе правил тези затвори бързо и може би беше вложил повечето си усилия в онзи първия, синия. А всеки затвор си има недостатък.

Синият затвор го бе превърнал в онзи съвършен мъж, който да го открие. Смърт или свобода.

В зелената стена мъртвецът каза:

— Обзалагаш ли се?