Заслепяващият нож

83.

Дазен подмина първата незапалена факла в тунела, без да я докосне. Всяка факла можеше да е капан. Запровира се през тунела и задиша дълбоко, мъчеше се да запази спокойствие. Тунелът не беше чак толкова тесен и чернилката не беше чак толкова тъмна. Можеше да е и по-лошо. Щеше с радост да приеме по-лошото, за да се измъкне оттук.

Никакво връщане назад. Никога.

След стотина крачки стигна до друга факла и спря. Светлината от зелената му луксинова топка беше слаба и поглъщаше единствения му останал луксин. Не знаеше колко дълго още ще му се наложи да разчита на него. Дано да бяха само няколко минути, но просто за всеки случай…

Огледа факлата все едно беше змия. Тунелът все пак беше твърде тесен и нисък, за да се носи удобно нормална факла със съпътстващите я пламъци и капещ катран. За да носи човек тук нормална факла, без да се изгори, трябваше да я държи не над, а пред себе си. В навика си да разточителства с притеглянето брат му беше направил луксинови факли: обикновена дървена дръжка, а на върха панели от несъвършено притеглено жълто, покрито с тънък слой луксин или стъкло, или дори намазана с восък кожа. Запечатан против въздуха, жълтият луксин дремеше отдолу. Ако поискаш светлина, трябваше просто да обелиш запечатващия слой и се получаваше съвършен едноспектърен жълт източник на светлина. Според това колко въздух преминаваше и колко добре беше притеглено жълтото, луксиновата факла можеше да издържи от един до четири часа. Тези факли бяха отвратително скъпи и ужасно трудни за направа, но брат му обичаше да ги притегля, за да се перчи със своя суперхроматизъм.

Това беше една от работите на брат му, несъмнено. Разбира се, брат му трябваше да е свършил повечето, ако не и всичката работа по този затвор лично.

Луксиновата факла беше наместена в проста желязна скоба. Дазен я огледа с присвити очи все едно малкото парче желязо бе побрало тайните на вселената. Но беше просто желязо. Не приличаше на някакво устройство, така че щом той вдигне факлата, да изщрака и да задейства спусъка на капан.

Но все пак нещо не беше наред.

Дазен изруга. След това изруга отново. Харесваше му да чува как ругатните му отекват в тунела и изчезват в далечината, вместо да отскачат обратно към него от няколко стъпки разстояние.

— Малко тъпо е да крещиш, когато се опитваш да избягаш, не мислиш ли? — каза нечий глас.

Ужас пробяга по гръбнака на Дазен. За един дълъг миг той си помисли, че това е краят. След това позна гласа и каза:

— Ти си мъртъв.

— Но не толкова мъртъв, колкото ще си скоро ти — рече мъртвият.

— Мислех, че си в стената, където те оставих. Не ми трябваш тук.

Мъртвият се изкиска от тъмното.

— Мислиш, че ще се отървеш толкова лесно? Ти си едно забавно малко човече, Гавин Гайл.

— Не! Ти си Гавин. Ти си мъртвият. Приключих с това. Приключих с губенето. Хайде, махай се, паля светлина.

— Но факлата е капан!

— Знам, че е капан! — изръмжа Дазен.

Но не знаеше дали е капан. Това беше страх, параноя. Не можеше обаче да се отърси от страха. Изруга още няколко пъти, тихо, докато оглеждаше факлата. Не можеше да я пипне.

— Забрави я — каза мъртвият. — Имаш най-много още петнайсет минути със зеленото. Може и да успееш, ако не се бавиш тук и си говориш сам. — Изсмя се отново, подигравателно.

Дазен отново тръгна по коридора. Беше изтощен. Ако не поспеше и не намереше истинска храна, скоро щеше да…

„Не, ще се тревожиш за това по-късно.“

Тунелът бавно завиваше и Дазен си помисли, че кръжи на спирала нагоре. Сякаш продължаваше цяла вечност. Беше непоносимо, но не можеше да продължава така много дълго, нали? Колко дълбоко можеше да е прокопал Гавин?

— По-дълбоко, отколкото можеш да изкопаеш ти, разбира се — каза мъртвият. — Той винаги е бил по-умен от теб.

— Млъкни!

Кракът на Дазен се огъна и той залитна. Не падна, но за малко да изтърве зелената топка.

— Помниш ли как беше любимецът на татко? Как мислиш, дали Гавин е любимецът му сега? Ти винаги се боеше баща ни да не разбере колко по-умен е Гавин от теб, нали?

— Млъкни — изпъшка Дазен. Оролам, насмалко да изгуби единствената си светлина. Не можеше да си представи да остане затворен в пълен мрак, само с гласовете в главата му.

— Защо не се върнеш при луксиновата факла? — каза мъртвият от тъмното. — Зеленото ти може и да стигне. Разбира се, луксиновата факла може да не се запали. Да е стояла там твърде дълго. Те не траят вечно. Дори факлите на брат ти.

Тъмнината ставаше по-плътна, загръщаше и свиваше малкия смътен кръг зелена светлина. Зеленото уж трябваше да го накара да се чувства див и силен. Но дори на дивите животни сърцето им може да се пръсне. А усещането за сила не е същото като силата.

Дазен закуца бавно напред — нищо друго не можеше да направи. Тялото му го предаваше. Черни петна заплуваха пред очите му. Препъна се отново и този път падна и едва задържа гаснещия зелен глобус до гърдите си. Надигна се разтреперан. Този път мъртвият си мълчеше.

А след това — спасение.

Видя нова луксинова факла. Тръгна към нея, бавно и предпазливо.

— Тя е капан, знаеш го, нали? — каза мъртвият. — Бас слагам, че предишната не беше. Той вероятно е толкова по-умен от теб, че е знаел, че ще подминеш онази, а след това ще си отчаян. Предвидил те е доста…

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Зелената топка вече беше по-малка от юмрука му. Оставаха му най-много пет минути.

Все пак не се хвърли безразсъдно към факлата. Огледа внимателно желязната скоба.

— Няма да е прост капан с лост. Стига, Дазен, това ще е доста по-елегантно, не мислиш ли? Дазен…

— Аз съм Дазен сега! — изсъска Дазен. Но дори не се обърна. Мъртвецът беше прав — не можеше да е прост капан с лостов спусък. Скобата изглеждаше здрава. Отдръпна се, протегна пръст и натисна скобата, готов да отскочи, ако се случи нещо.

Нищо.

Присви очи и се опита да погледне в свръхвиолетово, но не можа да разбере дали не успя, или просто нямаше свръхвиолетово.

Бутна факлата с пръст. Тя помръдна в скобата и той се дръпна. Кракът му отново поддаде, той залитна и за да не падне, се подпря на стената.

Но освен пълната загуба на достойнство не последва нищо.

— Достойнството ли си загуби? — изкиска се мъртвият. — Ти си охлузен и мръсен, и гол, миришеш на насрано и си говориш сам. Какво достойнство имаш за губене?

— Искам да знаеш едно — каза Дазен. — Когато се измъкна оттук, ти изчезваш. Не си ми нужен повече.

— Нуждата е много интересна дума, нали?

— Върви във вечния мрак — въздъхна Дазен уморено. — Да видим какво си ми приготвил, братко.

И сграбчи факлата.

И — нищо. Не последва нищо.

Издиша бавно и дълго. Не беше осъзнал, че я държи. „Оролам да те прокълне, Гавин, наистина си адски умен.“

Отлепи едното глинено капаче на луксиновата факла и тя бавно заизлъчва сиянието си, щом въздухът навлезе през многобройните дупчици. Все още беше наполовина пълна с жълт луксин.

Надеждата изгря над сърцето на Дазен като слънце, изпълзяло над хълмовете, щом чистата жълта светлина разцъфна. Той развъртя луксиновата факла и светлината лумна по-силно. Дазен отлепи следващата глинена плочка и сиянието го обля.

Нямаше никакъв капан.

Наистина щеше да успее. Напук на онзи кучи син брат си.

Притеглянето от луксин беше ужасно неефикасно. Но Дазен не се опитваше да притегли нещо полезно. Искаше просто да вкуси от жълтото.

То се вливаше в него на бавна вихрушка и след шестнайсет години отсъствие беше великолепно. Почувства се с по-изострени сетива, по-чист, способен да продължи напред.

Фактът, че Гавин не беше използвал тази луксинова факла като капан, все още не означаваше, че в тунела няма капани. Дори изобщо да не беше допуснал, че брат му би могъл да се измъкне по този начин, Гавин можеше да се е притеснил, че някой ще го открие от другия край. Да, трябваше да е предпазлив.

„Благодаря ти, жълто.“

Съживен и изпълнен със сила, Дазен продължи напред.

След няколко минути лъчите на лукс факлата огряха входа на подземна кухина. Дазен спря.

— Тук ще те хване — рече мъртвият.

— Млъкни — изсъска Дазен.

Огледа всичко много грижливо. Стените на тунела, преди да стигнат до кухината, пода, тавана… всичко, което можеше да види, във всеки спектър. Сърцето му затуптя силно, но нямаше нищо: никакви скрити жици, никакви необясними дупки в стената, от които можеше да се изстреля кървава смърт. Запристъпва бавно напред. Можеше да не бърза. Факлата щеше да издържи.

Разбира се, брат му можеше да дойде всеки момент.

Кухината беше десет крачки широка в двете посоки. Имаше масичка, столче, тесен нар. Никаква храна обаче. Гавин сигурно бе отдъхвал тук, докато беше строил затвора.

Дазен внимаваше при всяка стъпка.

— Казвам ти, точно тук ще те хване — каза мъртвият. — Хайде, давай, иди и легни на нара. Искаш ли да се хванем на бас, че никога няма да се събудиш?

Дазен не отиде при нара. Все едно, нямаше да спи, не и докато факлата бавно догаряше. Беше хвърлил глинените капачета, дори не бе помислил да ги задържи, по дяволите. Глупава грешка. Не че имаше джобове, в които да ги носи. Но все пак.

Нещо замъждука на отсрещната стена, точно срещу тунела.

— О, на всяка цена иди и погледни блясъчето. Правилно. Не е възможно да е капан — измърмори мъртвият.

— Защо не останеш тук, а аз да отида без теб? — каза Дазен. — Така и двамата ще сме доволни.

— Е, не аз съм този, който си говори сам. Можеш да ме оставиш винаги, когато си готов.

— Върви в ада — каза Дазен. — Там ти е мястото.

— Мястото ми е при теб — каза мъртвият. — В ада.

— Майната ти!

Дазен примигваше, оглеждаше пода, стъпваше предпазливо. Не можеше да продължава толкова бавно, така никога нямаше да се измъкне. Но тук си струваше. Колкото и да му се подиграваше мъртвият, все пак имаше право.

Каквото и да представляваше блясъкът, беше врязан в скалата. Може би естествена жила на някаква руда? Злато? Дазен не знаеше нищо за рударството, но се намираше някъде дълбоко под земята.

— Капан. Казвам ти. Капан — каза мъртвият.

— Не го докосвам, тъпако. Престани да ме разсейваш.

Можеше и да е капан, но Дазен нямаше да си пъхне главата точно под онова нещо и да пристъпи в тунела отвъд него, понеже можеше да щракне и…

Задържа се по-надалече, изправи се на пръсти и вдигна високо факлата. Каквото и да представляваше това нещо, беше вгнездено дълбоко в жлебове и тупна под светлината на факлата, щом Дазен я надигна. Чу се леко изсъскване и той замръзна.

Това беше капанът. Трябваше да направи нещо, веднага, но не знаеше какво. За миг луксинът — защото беше луксин — в жлебовете се възпламени и заблестя в мътно, адско червено. Дазен си спомни формулата. Работа на Гавин, смес от жълто и червено, толкова нестабилно, че веднага се възпламеняваше на светлина. Жегна го гняв… а след това цялото устройство лумна ярко, разпалено от светлината на луксиновата факла.

Беше една-единствена дума, две крачки на ширина, изписана със самонадеян, небрежен почерк. И гореше в жълто-червен пламък: ПОЧТИ.

Дазен отскочи и побягна към тунела.

А жлебовете в стената, които дори не беше видял, лумнаха в пламъци, пламъците прекъснаха въжета и подът под него пропадна.

Той се затъркаля в тъмното, надолу по някаква тръба, после падна върху някакви остри шипове. Ударът отне дъха му… и луксина му. Адски камък!

В следващия миг подът се разтвори и той запропада още надолу и надолу. Натресе се в някаква врата, която се отвори рязко и след това се затръшна зад него.

Замаян, с разкървавени от шиповете ръце и гръб, Дазен все пак мигновено осъзна къде се намира от светлината, която го прободе през стиснатите клепачи, все едно му се надсмиваше.

Отвори очи. Стаята беше оформена като смачкана топка, с една дупка отгоре за храна и вода и една отдолу — за изпражненията му. А в извитата стена на новата му жълта килия седеше мъртвецът.

С безумен фалцет мъртвецът рече:

— Казах ти.