Заслепяващият нож

81.

Дазен знаеше, че времето е против него. Гавин със сигурност трябваше да е имал начин да разбере кога той се е измъкнал от затворите си.

„Гавин. Дазен? Дори и аз съм объркан.“

Дазен, макар и по-млад, винаги беше по-умният. „Добре, сега аз съм Дазен. И този път ще те надхитря.“

Отначало Дазен обмисли лесния начин. Можеше да постави дъска от запечатан луксин върху адския камък в коридора. Стига луксинът да беше запечатан, адският камък нямаше да го разтвори, поне не толкова бързо. Ако го направеше на много пластове и дълъг много стъпки, щеше да може да поема зелено чак до следващия затвор. Ако следващият коридор беше дълъг колкото първия, предвид колко отслабнал беше вече, щеше да е навярно два или три дни работа.

Разполагаше ли с два или три дни? Беше му отнело месеци, за да стигне толкова далече, какво бяха още два дни?

Не знаеше. Може би от това зависеше всичко на света. Може би Гавин го беше сполетял някакъв гаден край там навън и всичко това изобщо беше без значение.

Дали Гавин си мислеше, че затворникът му ще е толкова разпален от зеленото, че просто ще се втурне по коридора като полудяло псе към свободата?

Не, Гавин не действаше така. Щеше да съобрази, че Дазен, след като бе излъган да загуби луксина си, докато се движеше между синия и зеления затвор, ще е изключително предпазлив тук. Разбира се, първото, което Гавин щеше да си е помислил, щеше да е първото, което Дазен си мислеше сега.

А след като си го помислеше, Гавин щеше да има план. Щеше да е подготвил някакъв капан, който да го чака. Тръгнеше ли Дазен по коридора, щеше да се случи нещо, което да го лиши от зеления луксин.

Тъй че Дазен седеше и мислеше. Спусъкът на капана — защото със сигурност, със сигурност трябваше да има капан — можеше да е на всяка точка в тунела от адски камък. Докато Дазен не съставеше план, щеше да е глупак, за да тръгне в тунела да го търси.

И щеше да е също така глупак да седи твърде дълго в чакане и обмисляне на план. Гавин можеше да се върне всеки момент. Да дойде на посещение, да дойде, за да злорадства. Как му се искаше на Дазен да може да размаже ухиленото лице на онова чудовище!

Докато седеше, се нахрани, а умът му се мяташе и търсеше, търсеше.

Знаеше, че не е най-доброто решение, но след малко се надигна и застана при отвора на тунела към ада, тунела към жълтия затвор. Много предпазливо и много бавно притегли и запечата дълга тънка пръчка от зелен луксин. Проучи с нея тунела за нишки, скрити в тъмното, нишки, които можеше да задействат капана.

Не, това беше безнадеждно. Ако се поддадеше на параноя, никога нямаше да излезе оттук. Трябваше да действа дръзко, трябваше да вземе съдбата си в собствените си ръце и да прегази през плановете на Гавин, да ги унищожи. Не можеше да си позволи да остане заклещен тук. Трябваше да тръгне, веднага! Трябваше да…

„Полека, Дазен. Говори зеленото. Ти си слаб, луксинът има повече власт над теб, когато си изтощен и ти призлява.“

Освободи зеленото. Изцеди го от себе си напълно.

Без него се почувства непоносимо уморен. Не, слабостта беше прекалено голяма. Ако не поемеше отново зелено, щеше да заспи, а ако заспеше, щеше да даде време на Гавин да се върне…

Но ако поемеше зеленото, щеше да направи нещо глупаво, точно както очакваше Гавин. Щеше да влезе право в следващия капан, а това можеше да го постави в още по-лошо положение. Един жълт затвор като нищо можеше да се окаже несъкрушим. Беше извадил късмет в зеления. Гавин беше направил грешка, като му беше позволил да получава син хляб. Дазен не можеше да разчита на това два пъти. Трябваше да приеме, че грешката на Гавин е единствена.

Представи си как Гавин идва, ухилен, с онази злорада усмивка…

„Чакай. Гавин идва тук. Когато дойде, ще трябва да мине през това геометрично пространство.“

Макар и без луксин, Дазен усети прилив на енергия. Гавин идва тук. Това означаваше, че има тунели. Идва достатъчно близо, за да може да говори с Дазен. Това означаваше, че тези тунели са много, много близо.

Ако успееше да намери един, нямаше просто да мине покрай жълтия затвор, а щеше да се измъкне от всички затвори. Нямаше да се налага да се измъква от всеки поред, можеше просто да се измъкне.

Спасението беше толкова близо! Сърцето му подскочи. Сърцето му го опари отвътре. Беше все едно треската все още го изгаряше.

Не, това беше истинска радост. От толкова време не беше изпитвал радост, че едва разпозна това замайващо, опияняващо чувство. Засмя се на глас. След това започна да обикаля залата, обкръжила голямото зелено яйце на доскорошния му затвор, и да почуква по стените.

Тап, тап, тап. Тап, тап, тап. Тап, тап, туп.

Туп, туп, туп. Кухият звук бе като хор, запял във възхвала на Слънцеднева.

Просто за да се увери, просто за повече предпазливост, Дазен провери останалите части на залата. Нищо. Точно този сектор, почти четири крачки дълъг, беше най-тънкият. Огледа за скрити панти, но не намери. Не че очакваше да намери. След като затворът беше завършен, Гавин несъмнено бе запечатал тунела.

Връщането до зелената килия беше като връщане, за да изгребе собственото си повърнато и да го изяде. Но все пак се върна. Като потръпваше от отвращение, пропълзя през дупката, която беше направил, и грабна издълбаната коруба на синия си хляб.

Беше оставил кората цяла, за да му даде максималната повърхност, от която да притегля.

Измъкна се отново от зелената килия, но остана в светлината ѝ. Отне му още четвърт час, докато притегли достатъчно синьо. Но когато то дойде, беше истинско облекчение. Яснотата на синьото беше благодат. Беше живял със синьо шестнайсет години и имаше нужда от него. Докато то бавно го изпълваше, той отново си даде сметка колко крехко е здравето му. Изтекли бяха само няколко месеца, откакто треската му беше минала. Гадната порезна рана на гърдите му беше почти зараснала в гаден белег. Тялото му беше спечелило битката с инфекцията, но това не означаваше, че е възвърнал пълната си сила.

Не знаеше колко време му остава. Трябваше да взриви стената, да притегли зелено за нужната сила и да тръгне колкото може по-бързо. Щом намереше безопасно място, можеше да се погрижи за оздравяването си. Беше хазарт, а синята му същност мразеше хазарта, но трябваше или да поеме този риск, или да умре.

Помисли да се върне до каменната стена и да почука отново, двойна проверка… но не беше нужно. Беше притеглял синьо толкова дълго, че буквално можеше да види в полезрението си точните очертания на кухото пространство. Можеше да прецени предполагаемата дебелина на камъка. Беше гранит, а от някакви уроци, които беше учил като момче и си беше мислил, че отдавна ги е забравил, помнеше как се разбива гранит.

Това беше синьото: извличаше от ума подробности, които човек не можеше да повярва, че е запомнил. Гранитът се трошеше на предсказуеми клинове с формата на буквата X, на шейсет градуса и на сто и двайсет градуса. Разбира се, синьото не можеше да му каже под какъв ъгъл са разположени тези клинове спрямо него. Тъй че Дазен се стегна и стисна дясната си китка с лявата ръка. Събра цялата си воля. Първият изстрел трябваше да е голям колкото палеца му, иначе гранитът можеше да не се пропука и нямаше да му покаже подходящите ъгли.

Пое си дълбоко дъх и изкрещя. Стегна корем, гърди и диафрагма, придаде напрежение, стабилна опора за стрелба и малко животинска сила на волята си. Механиката срещу звяра.

Синият куршум, изригнал от него, се натресе в стената, вряза се и проби с малък взрив от гранитна прах и гранитни парчета.

Не прозвуча никаква аларма. Поне той не чу аларма. Тръгна към стената. Беше прекалено тъмно, за да се види добре дупката, но я опипа с пръсти, за да усети пукнатините. Аха, наклонено на около дванайсет градуса.

Разширеният му от синьото ум лесно очерта линиите, компенсира ъглите, различи линиите, по които стената щеше да се пропука, и точно къде да изстреля следващите куршуми, за да направи дупката достатъчно голяма да се провре през нея.

Отдръпна се достатъчно далече, за да не го ударят разлетелите се парчета, но все пак достатъчно близо, за да улучи целта точно. Стегна се и рязко се обърна, вдигнал ръце нагоре. Всяка ръка щеше да изстреля два куршума едновременно: там и… там.

Изкрещя и куршумите изригнаха от него, поразиха стената в синя експлозия — части луксин се откъснаха и се разтопиха отново в светлина. Прах изпълни тунела и Дазен се закашля. Изведнъж се почувства празен. Затътри се назад до зелената килия и притегли течен живот.

Щом погледна корите син хляб в краката си, го споходи мисълта, че трябва да притегли и синьо, поне малко, нишка… Изяде хляба. Там, където отиваше, щеше да има синьо в изобилие. Имаше нужда от силата.

Малка частица от него се опита да възрази. Но беше малка и слаба.

Провря се през тъмната дупка в тъмния тунел. Притегли несъвършено зелено в ръката си. От зеленото ставаха мъждиви факли, но дори в състоянието, в което беше, Дазен знаеше, че не бива да използва всичкия си луксин само за да го направи малко по-светъл.

Тунелът — тунелът на Гавин — беше тесен и грубо изсечен. Беше работно пространство, широко едва колкото за един човек. Всъщност не бе достатъчно широк за човек с факла, ако не държи да се изгори адски гадно. Естествено.

Гавин би използвал луксинова факла. Кучият му син.

Дазен се поколеба. В едната посока тунелът леко се изкачваше, а в другата като че ли леко се спускаше надолу, но той не можеше да е сигурен. Инстинктът му подсказваше да избере посоката нагоре, но рационално погледнато, нямаше гаранция, че просто защото тази малка част от тунела има наклон, този наклон продължава чак до повърхността. Всъщност нямаше представа накъде е изходът. Разбира се, ако тръгнеше в неправилната посока, можеше просто да се обърне, но щеше да загуби време. Време, което можеше да се окаже ценно. И със сигурност щеше да загуби енергия, а дори и със зеленото в себе си знаеше, че поема голям риск. Беше изнемощял и болнав под лустрото на буйната енергия, която му даваше зеленото. Тъй че стисна зъби, спря и изчака.

Синьото го спаси. Не го притегляше, но то го беше променило през всичките тези години. Стоеше неподвижен и държеше жалката си зелена светлина.

Имаше лек полъх между двата наскоро свързани прохода, твърде слаб, за да го усети с кожата си, но достатъчен, за да види, че прахта от взрива се сляга… нагоре. Щом течението беше натам, значи там имаше изход. Изходът му.

Тръгна нагоре. Нагоре беше добре. Нагоре беше навън.

Внезапен хрип разтърси тялото му. Нагоре беше навън. Богове! Нагоре беше навън.