Заслепяващият нож

14.

Единственото нещо, което му трябваше на това помещение, за да бъде още по-зловещо, бяха увиснали паяжини. Кип зяпна в катранения мрак на стаята на лорд Андрос Гайл без особена радост.

— Пропускаш светлина — каза Гринуди. — Да убиеш милорд ли се опитваш?

— Не, не, аз… — Винаги се извиняваше. — Влизам.

Пристъпи напред през няколкото пласта тежки завеси, които не даваха на светлината да проникне в стаята.

Въздухът беше застоял, неподвижен и горещ. Вонеше на старец. И беше невероятно тъмно. Кип започна мигновено да се поти.

— Ела тук — каза хриплив глас. Беше тих, гробовен, все едно лорд Гайл не беше говорил от дни.

Кип заситни напред, сигурен, че ще се спъне и ще се изложи. Беше като в бърлога на дракон.

Нещо докосна лицето му и той трепна. Не беше паяжина, а лек като перце допир. Кип спря. Беше очаквал някак си, че Андрос Гайл е инвалид, седнал на стол с колелца може би, като тъмно огледало на Бялата. Но този мъж стоеше прав.

Дланта беше корава, макар не чак мазолеста. Пробяга по топчестото лице на Кип, опипа косата му, извивката на носа му, притисна устните му, мина по мъха на брадата му. Кип потръпна от ужас при мисълта за пъпчиците, които имаше под поникващата брада.

— Значи ти си копелето — каза Андрос Гайл.

— Да, милорд.

Изневиделица нещо едва не му откъсна главата. Кип се натресе в стената толкова силно, че сигурно щеше да си счупи нещо, ако тя не беше покрита с дебели гоблени. Падна на застлания с килим под. Бузите му пламтяха, ушите му кънтяха.

— Това е за съществуването ти. Никога повече не позори тази фамилия.

Кип се надигна колебливо, твърде изненадан, за да се ядоса дори. Не знаеше какво бе очаквал, но удар в тъмното определено не беше.

— Извинявам се, че се родих, милорд.

— И трябва.

Последва мълчание. Тъмнината беше потискаща. „Каквото и да правиш, не го превръщай във враг“, беше казал Гавин. Можеше ли да стане още по-топло тук?

— Махай се — каза накрая Андрос Гайл. — Махай се веднага.

Кип напусна с ясното чувство, че се е провалил.