Заслепяващият нож

91.

Тап. Тап.

Захвърлен в катранената чернилка на стаята, Кип някак си знаеше къде е всяко нещо.

„Запаметих всичко в стаята.“

Тап. Тап. Тап. И вътре. Бум.

Кип? Нещо за Кип? Защо ми хрумна това? Криввам глава. Странно. Несъмнено палето спи на палубата, съвзема се.

Смъквам ръкавиците и се мъча да потисна гнева, който ме обзема при вида на ръцете ми.

Проклети да са. Проклети да са всички.

Тънки нишки червен луксин блещукат в тъмното, огнени жили през шлаката на кожата ми. Дръпвам качулката си.

Къде го крие момчето? Претърсих стаята му наел бях джебчии да сбутат и опипат тумбестото му тяло. Нищо.

Гневът се надига и свивам ръце в юмруци, стискам юмруци. Мога да усетя как стаята става по-ярка, по-гореща. Ще успея до Слънцеднев. По дяволите!

Сега ще отида и ще го намеря. Ще го пребия до смърт — бездруго е ранен, — ако се наложи. Може би е лудост.

Ръката ми е на вратата, преди да си спомня за ръкавиците и наметалото. Нахлузвам ръкавиците и изръмжавам на отражението на мъжа, изрисуван с червен пламък в огледалото. Смъквам качулката и излизам в коридора.

— Капитане!