Заслепяващият нож

69.

Командир Железни си пое дъх.

— Кип, имаш ли представа какво…

— Не! Нямам.

Командир Железни гледаше напрегнато кинжала.

— Странно. Защо два от скъпоценните камъни са цветни, а другите са прозрачни?

— Надявах се ти да ми кажеш. Сър.

— Кип, не знам много за това оръжие, освен че е важно, че го пазеше самият Спектър и че беше изгубено през войната. Не знам какво прави, освен че е красиво, но хора са били убивани заради този нож. Неведнъж. Тези материали… бял метал и черен… — Посегна да докосне кинжала, но спря.

— Луксин ли? — попита Кип. — Бял и черен луксин?

Железни изглеждаше объркан.

— Винаги съм си мислил, че черният луксин е просто обсидиан. Адски камък. Това…

Кип не беше забелязал, може би всъщност не беше гледал, след като бе огледал набързо кинжала на смътната светлина в баржата, но черният метал, прошарен надолу до средата на острието, не изглеждаше така, както го помнеше. Сега сякаш блещукаше смътно, с нещо като пулс.

Други ученици бяха питали за белия и черния луксин. Отговорът бе кратък: не сте готови за тези приказки. Знаеше само, че никой никога не е виждал и двата, тъй че се бе съсредоточил върху по-непосредствени неща — например да не го изритат в задника, да разбере как да използва тъпото сметало и да запомни наизуст седемстотин трийсет и две идиотски карти, които дори не включваха всички забранени карти, които, явно, бяха най-интересните. Посегна към кинжала.

— Не пипай острието! — каза Железни. — Наричат го Смукача на костен мозък и изобщо не държа да разбера защо. — Намръщи се. — Изглежда ми познат. Къде съм го виждал?

— У Зимун. Това е ножът, с който се опита да убие лорд Призмата.

— Убиецът от баржата?

Кип кимна.

— Откъде знаеш името му?

— Опита се да ме убие, в Ректън.

— И как… Няма значение. Трябва да го скриеш, Кип. От всички.

— Мисля, че е твърде късно — каза Кип. — Андрос Гайл смята, че е у мен. Или поне смята, че знам къде е. Боя се от това, което може да направи, за да го вземе.

— И би трябвало. — Командир Железни отиде до килера и отвори една ракла. Върна се с нещо с много кожени ивици. Уви ги около канията на кинжала. — Вържи това на прасеца си, под панталоните. Веднага, Кип.

Отиде до вратата и посочи на Кип да се дръпне встрани, за да не се вижда. Кип се подчини и Железни открехна вратата.

— Джейд, зает съм. Не пускай никакви вестоносци. Особено онази проклета змия.

— С удоволствие, сър — отвърна женски глас.

— Змия? — попита Кип. Беше навил крачола, но още не можеше да се оправи с ремъците.

— Робът на Андрос Гайл, Гринуди. Почти не можеше да притегля, но Андрос го вкара, като награда за добра служба, така предположихме. Мина през целия курс на обучение за Черната гвардия, създаде си приятели, научи тайни, лични, както и общи, а в деня на клетвата реши да подпише отново с лорд Гайл. Който пък използва тези тайни. Преди двайсет години беше, но още помним. Не е ужасно необичайно някои да напускат точно преди да подпишат, но хаби ужасно много от времето и усилията ни. Влагаме много усилия да обучим някого, а после той ни напуска и ни оставя на сухо.

— Гринуди? — удиви се Кип. Не можеше да го проумее. — Онзи стар пън е бил почти черногвардеец?

— Щеше да е мъртъв досега, ако беше станал черногвардеец, разбира се. От постоянното притегляне. Тъй че може би е просто умен.

— Което не го прави по-малко изменник — каза Кип.

След като дръпна крачола, за да скрие канията, вече стегната за външната страна на прасеца му, Кип протегна ръка към командира за кинжала, Железни го изгледа твърдо.

— Кип, благодаря ти. Благодаря ти, че ми се довери. Но не го прави повече.

— Кое?

— Знам, че си самотен, и знам, че искаш да се довериш на някого. Разбирам. Но вече не си в това положение. Не знаеш какъв натиск може да ми окаже Андрос Гайл. Познаваш ме само от три месеца, а току-що връчи в ръцете ми три големи съкровища. Бих могъл да ти ги взема и да заповядам да те изхвърлят. Бих могъл да си купя трон на сатрап с това, което имаш. Мислиш, че съм неподатлив на изкушения? Мислиш, че съм твърде добър, за да го направя?

— Да, така мисля — отвърна Кип.

— Но не си сигурен.

— Човек трябва да действа, без да е сигурен във всичко, иначе никога няма да прави нищо.

Устните на командир Железни трепнаха.

— Значи вече си мъж?

— Отнел съм живот, взел съм живота си в ръцете си и съм го доверил на приятел. Да, бих казал, че това ме прави мъж.

— Нито едно от двете не те прави мъж. Първото те прави убиец. Второто те прави глупак. И двете могат да те убият.

— Но не днес, нали? — попита Кип. Въпреки цялата си дързост неволно преглътна, взрян в кинжала в ръката на Железни.

— Не днес — заяви командир Железни. И му подаде кинжала.

Кип го взе с унила усмивка и го прибра в канията, после спусна крачола на панталона си над него.

— Сега да поговорим за другите неща, които може да те убият тук — каза командирът. Вдигна едно от наметалата. — Първо, искрящи наметала. Фантастично. — Въздъхна все едно искаше да издиша цялата си полагаща му се доза неверие. — Разправят, че имало дванайсет искрящи наметала. И че ги използвали по двойки. Наемните убийци.

— Като Ордена на Разбитото око ли?

— Били са гордостта на предполагаемия орден.

— Били са? Предполагаем? Нали държиш наметало от легендите в ръката си. Буквално.

— Така изглежда.

Кип показа на командир Железни картата с искрящото наметало.

— Този мъж беше един от тях. Казваше се Вокс, а партньорката му се казваше Ния.

— И как уби двама професионални убийци, Кип?

— Той уби нея. Без да иска. Аз просто извадих късмет. Не очакваха, че ще ги видя, но ги видях. Държаха оръжията си под наметалата до последната секунда, а после…

— Риторичен въпрос, Кип.

— О.

Командир Железни седна на ръба на леглото.

— Точно когато човек реши, че всичко, в което е вярвал през целия си живот, е лъжа, се появява нещо, което го изкушава да вярва отново. Суета. Плаващ пясък.

— Сър?

Командир Железни потърка наболата по темето му четина.

— Езичниците вярват в много богове, както знаеш. Или в реални, живи същности, които искат от тях да им принасят жертви и могат да бъдат усмирени с човешки дарове, или, както вярват други езичници, просто като аспекти на самата човешка същност — както алчността е част от всеки от нас, или амбицията, или страстта — вярват, че боговете трябва да бъдат почитани само защото разкриват истини за собствените ни души. Но да се говори за езичници все едно всичките те са еднакви, е опростяване на нещата. Дори ако говориш за поклонниците на Атират — какъвто явно е бил Вокс, — ще е твърде опростено. Всички те вярват в съществуването на много богове, но боговете им са различни. Иначе са хора като нас: някои добри, някои зли, някои вярват в глупости. Има глупави религиозни забрани — например, че използването на очила е греховно, неестествено. Но пък някои секти с охота принасят в жертва първородното си дете, за да подкупят боговете да им дадат богата жътва. Някои почитат своите цветни бесове. Други ги гонят. Трети ги пребиват с камъни. Успешните бесове — защото твърдят, че съществуват такива — властват понякога като полубожества.

— Не разбирам как може така — каза Кип.

— Само защото човек основава целия си живот на глупости не означава, че всичко, в което вярва, е погрешно.

Кип повдигна вежди. Значи…

— Несигурността е мъчение.

— Някои езичници вярват, че разцепването на светлината е отделна дарба. Нашето учение винаги е гласяло, че разцепването на светлината е дарбата единствено на Призмата. Не е свещено писание, но е било учението за стотици години. — Командир Железни размаха картата на Искрящото наметало. — Тук пише: „Ако е Светлоцеп…“ Което означава, че разцепването на светлината е възможно. Дори да отрекат това, което се е случило с теб, тези карти са истински. Не могат да бъдат отречени. Тази карта не би могла да унищожи вярата, но може да направи така, че всеки луксиат, изказвал се за разцепването на светлината, да изглежда глупак в очите на хората. Ще е както когато преди двеста години Певарк е доказал окончателно, че светът е кръгъл. Неколцина учени твърдели същото петстотин години преди него, но никой не му е благодарил, че е направил луксиатите на глупаци. Навигационните корекции, които са позволили неговите по-добри изчисления, се появяват години след като е бил линчуван.

— Линчуван? — попита учудено Кип.

— Заради нещо съвсем друго — твърдял, че светлината е отсъствие на тъмнина вместо обратното. — Видя озадаченото изражение на Кип и каза: — Не се притеснявай за това. Важното е, че разцепването на светлината е реално. Някои от нас винаги сме го подозирали, поради което Черната гвардия винаги е вербувала такива като Адрастея. Не просто защото може да види скрити оръжия, а защото може да види наемен убиец, който е невидим.

— Но как става това? — попита Кип. — Не мислех, че такива неща са възможни.

— Ти си мъждивец, Кип. Нямаш основата, за да разбереш…

— А ако имах, щях да знам погрешни неща. Тъй че не се налага да ме отучвате от всичко, което мисля, че знам.

Железни се съгласи с кимване и бърза усмивка. Вдиша дълбоко.

— Светлината е сила. Силата винаги отива някъде. Слънчева светлина например осветява под от черешово дърво. Знаем, че слънчевата светлина е пълноспектърна: от подчервено до свръхвиолет, но подът отразява само червеникавокафявото… къде отива останалата светлина? Поглъща се. След години сравни този дървен под с част от същия под, която е била покрита с черга или е останала в сянка. Изложената на слънцето част е избеляла. Светлината много бавно е променила естеството на самото дърво — разбила го е. Точно както светлината потъмнява кожата на мъж или изсветлява косата на жена. Точно каквото прави един цвят на тялото на притеглящ. Призмите не разкъсват халото въпреки че притеглят големи количества светлина, защото са способни да освободят всичката светлина. Останалите от нас сме по-малко ефикасни, по-уязвими. Работата е, че светлината, която пада върху една повърхност, не може да бъде променена, освен ако не поставиш леща пред слънцето. Енергията е неизменна. Трябва да се справиш с това.

— Ако действа така, както съм чувал, че се предполага, един светлоцеп е като клин в светлинния поток: удължава дългите спектри и скъсява по-късите, тъй че цялата видима светлина бива освободена над и под видимия спектър — продължи той. — Чувал съм приказки за изгорели светлоцепи, ако трябва да се справят с твърде много светлина, да речем, в ярък ден — понеже превръщат прекалено много видима светлина в топлина, може да изгорят. Тези наметала донякъде ги улесняват. Както лещите улесняват един притеглящ да притегля цвета си.

През последните месеци Кип беше видял толкова много чудеса, че не му беше трудно да го повярва.

— Значи ми казваш, че може да има орди от невидими хора, които вървят сред нас?

— Не орди. Достатъчно доброто разцепване на светлината, за да си невидим, вероятно е почти невъзможно. Съществуват само — ако легендите са верни, което е едно голямо „ако“ — дванайсет от тези наметала, създадени за първоначалния Орден на Разбитото око, ако не преди това. Някои със сигурност са били изгубени или унищожени, а сега имаме две от тях. Тъй че най-много навън да има още пет екипа убийци. Може би само два или три. Може би нито един.

— Но сега поне имаме тези наметала.

— Което е по-добре, отколкото да ги имат враговете ни, но те вероятно са безполезни за нас. След като Хромарият е отрекъл съществуването им, не мисля, че разполага с някакъв метод за изпитване на притеглящи, с който да открива светлоцепи. Дори някои да знаят за такова нещо, как да го споделят, след като самата идея граничи с еретичното? Аташийските луксори са потиснали нещо подобно преди сто и десет, дори сто и двайсет години.

— И това е само една карта — каза Кип.

— А ти имаш цяла пълна колода. Трошача, как не. — Командир Железни започна да се смее тихо.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Кип.

— Просто си помислих, че с това колко важни са тези карти и този, който може да ги види най-ясно, ти вероятно току-що обрече няколко от моите фаворити да прекарат остатъка от живота си в някоя библиотека в пипане на карти и водене на бележки.

— Не разбираш ли, че като нищо може да се смееш на собственото ми бъдеще? — измърмори сърдито Кип.

— Едва ли — каза глас зад него. — Допускам, че до следващата година или ще бъдеш убит, или ще живееш вечно.

Кип се обърна… и там, пред най-безшумната врата в историята, стоеше Гавин Гайл и се подсмихваше насмешливо.

— Но не бих заложил срещу момчето, което е убедило Янус Бориг да му даде делото на живота си.

Кип беше онемял.

— Как е дъртата коза? — попита Гавин.

— Мъртва е — отвърна с глух и безжизнен глас Кип. Досега не беше осъзнал колко е заобичал старата жена.

Последва почтителна пауза.

— Трябваше да се досетя от наметалата — каза Гавин. — Никакво доказателство кой е изпратил убийците, предполагам?

Кип нямаше какво да каже. Явно първата му, инстинктивна догадка беше погрешна.

— Не гледайте мен, лорд Призма — каза командир Железни. — Не бях там. Не съм ги убил аз. Кип ги е убил.

Гавин изгледа Кип.

— Ти?! Искам да чуя тази история. Но по-късно. Браво, сине.

Сине. Сине! С една дума Гавин преобръщаше месеците мъчение от страна на лорд Андрос Гайл. На Кип му се дощя да натика всичките карти и кинжала в ръцете на баща си и да се разреве.

Гавин вдигна пръст.

— Едно по едно. Командире, твоите черногвардейци пратиха Гринуди да си събира багажа. Засякох го. Връщаше се при баща ми. Изглежда, си мисли, че ще бъдеш отстранен от поста си.

— Смятам, че този неверен червей е прекален оптимист — отвърна Железни.

— Пратих Карис да го спре, но ако трябва да направиш нещо, го направи веднага. Ще се намеся, доколкото мога, но ти не си в моята сфера на компетентност. Сигурен ли си, че той не е прав, че не си направил нищо, и сигурен ли си, че Карвър Черния ще те спаси?

Лицето на командир Железни помръкна.

— Има едно-две неща, които биха могли да… създадат проблеми.

— Какво? — попита Кип. — Какво си направил?

— Не е въпросът какво съм направил — каза Железни. — Гледах в един… Лорд Призма, Трошач, извинете ме. Трябва да свърша нещо спешно.

Тръгна да излиза, но на прага спря и се обърна.

— Трошач. Можеш да разчиташ на Круксър. И… просто за да знаеш, от теб се получи чудесен черногвардеец.

Тръгваше си. Кип изведнъж се уплаши, че никога повече няма да го види.

Притича и го прегърна.

Железни изсумтя изненадано. После също го прегърна. След това го избута назад.

Нещо странно имаше в погледа на Гавин, когато видя как Кип прегърна командира. Отчужденост. Но само за миг — и изчезна. Той хвърли на Железни кесия с монети.

— Командире, за всеки случай. И, честно, не съм сигурен дали идват за теб.

— Аз съм — отвърна Железни. — Оролам да ви даде светлина, лорд Призма. Всичко добро, Трошач.

И си тръгна.