Заслепяващият нож

52.

— Мога да ти ги дам — каза Янус Бориг.

Трябваше да има някаква уловка, разбира се. Никой нямаше да му даде нещо, което му трябва толкова отчаяно. Черните карти трябваше да са безценни.

— Но ще ми струва нещо — рече той. Старицата затвори вратата след него и намести многобройните лостове и ключалки.

— Не — отвърна тя. — Безплатен дар. Който, като си помислиш, е доста щедър, нали?

— Но… — почна той.

Тя почука гърдите му с дръжката на дългата си лула.

— Но знаеш ли какво е да обикаляш насам-натам с цяло богатство в джоба си? Да вървиш по някоя уличка и да знаеш, че би могъл да си купиш цяла къща и дюкян с това, което е в джоба ти? Ужасяващо е. Само една от тези карти струва толкова, Кип. Ако ти дам колода, ще носиш повече, отколкото би могъл да спечелиш през целия си живот. А богатството не е просто парично. Ще носиш история. История, която би могъл да изпуснеш в някоя локва и напълно да я съсипеш, или съвсем буквално да бъде открадната и загубена завинаги. Имаш ли представа колко плашещо е това?

Кип си мислеше за кинжала, който можеше все още да е или да не е в скрина в спалното. Преглътна.

— Това е нещо, което ме човърка напоследък — каза той. — Твоят дом тука. Не ме разбирай погрешно, хубав е и всичко, но… но е тук. Не е там, където бих очаквал да намеря съкровища. — Което можеше и да е нарочно, осъзна той.

— Двамата с мъжа ми я построихме тази къща. Преди петдесет и повече години. Харесва ми тук. — Жената сви рамене. — Знам, че не изглежда безопасно място за криене каквото имам тук, но е по-сигурно, отколкото си мислиш. Похарчила съм цяло състояние, за да го направя сигурно. Призмата и целият Спектър не биха могли да дойдат и да вземат нещо, което не искам да им дам. — Тя се ухили. — Тъй. Тъй. Докъде бяхме… аха. Черните карти. Въпросът е, искаш ли черните карти, защото са забранени, или просто ги искаш, за да надвиеш Андрос Гайл?

Кип се намръщи. Имаше усещането, че отговорът му е неправилен, но отвърна:

— Просто искам да победя Андрос Гайл.

— В такъв случай не ти трябва пълна колода черни карти.

Заопипва на тезгяха за гърненце с още тютюн.

— Не ми ли трябва?

— Черните карти не са забранени, защото от тях стават добри игрални карти, Кип. Забранени са, защото разказват истории, които Хромарият не иска да се разказват. Точно както когато пусна в обращение новите карти — първите нови карти от много, много години — те няма да са популярни сред тези, които изобразяват.

— Мога ли да използвам новите карти? — Това щеше да е един начин наистина да обърка Андрос Гайл.

— Не. Абсолютно не. Не са довършени, а когато бъдат, животът ми ще е в по-голяма опасност от обикновено. Ще поема този риск, когато му дойде времето, но още не.

— Някой ще иска да те убие заради карти, които са верни, които трябва да са верни?

— Особено за такива неща, Кип. Ако можех просто да съчинявам каквото си искам, тогава, е, коя съм аз? — Натъпка щипка тютюн в лулата. Изглеждаше ужасно черен. — Някаква старица. Никоя. Истината дава сила. Светлината разкрива…

Лумналият от лулата ѝ пращящ пламък я прекъсна — подскочи чак до тавана. Тя изрева проклятие и изтърва лулата, която бе заредила с черната прах. Започна да тъпче с крака пламъците, които запълзяха да подпалят цялата смет из стаята, но скоро барутът догоря.

— Проклятие, втори път тая седмица.

Кип се беше опулил.

— Ти… в опасност ли си? — попита той.

— Разбира се, че съм. Но съм много трудна за намиране. И съм много добре защитена.

— Намерих те без проблем.

— Защото исках да ме намериш, малки Гайл. Освен това не си ли видял хората ми?

— Мм… — Кип си беше помислил, че го наблюдават.

— Черни дрехи, знак със сребърен щит? Е, добре, значи може би струват почти толкова, колкото им плащам. — Янус грабна друга лула от стената и я натъпка с тютюн. — Та докъде бяхме… о, все едно, да се качим горе. — Кип я последва, докато тя продължаваше да говори: — Обаче има едно условие.

— Знаех си!

— Няма да ти позволя да вземеш карта, докато не я преживееш.

— Да я преживея ли?

— Да преживееш спомена в картата. Както преди. Ако я загубиш, не искам спомените да се загубят.

— Какво би казала, мм, вместо да взимам оригиналните ти карти, дето струват цяло състояние, какво ще кажеш да взема копия? Знаеш, като тия, с които обикновено играят хората. Обикновените хора искам да кажа.

Янус Бориг се почеса по носа с дръжката на новата лула.

— Това е… това е най-разумната идея, която съм чувала от много време. Също така ще ми позволи да сложа на картата белезите на слепеца, с което ще е много по-вероятно лорд Гайл да ти позволи да ги използваш. Кип, ти си гениален.

Гениален? Тя дори не беше и помисляла да използва евтини карти. Янус Бориг беше толкова умна, че беше чудо, че можеше да се облече сутрин. Това, че се беше сетил за най-нормалното нещо, не беше доказателство, че е умен. Беше обратното.

— Страхотно — каза тя въодушевено. — Е, хайде да ти направим колода.