Заслепяващият нож

10.

Чук. Свръхвиолетово и синьо. Щом палецът докосна, все едно някой духна свещ. Светът помръкна. Очите — безпомощни. Но после, след миг, имаше слънце, заливаха го вълни, примигваше, люшкаше се. Призля му, докато виждаше как перспективата му се мени и в същото време усещаше тялото си напълно неподвижно.

Чук. Зеленото доведе до бързо уплътняване, осезанието за допир се възстанови. Плуваше. Силно тяло, жилаво, голо до кръста. Водата беше топла, осеяна с корабни отломки.

Чук. Жълто. Слухът е възстановен, виковете на мъже, други крещят от болка или от ужас. Но жълтото е нещо повече от това. То е логиката за човек и място. Но жълтото точно в този човек и в това място не е съвсем наред. Неверие. Призмата се бе появил отникъде. Избегна всичките му оръдейни изстрели. Дори когато Топчията започна да стреля по два наведнъж. Малката лодка, сътворена от Призмата, се движеше със скорост, за която нямаше изобщо да повярва, ако бе чул да го разправя някой друг. Зури щеше да му го изкара това през носа. Проклетият Гавин Гайл!

Но този ум блуждае. Тук има нещо…

Чук. Оранжево. Мирис на море и пушек, и на изгърмяния барут, и той вече може да усети другите мъже, плуващи във водата, а под тях и около тях… о, в името на всички адове! Акули. Много акули.

Пръстът му вече пада. Чук.

Червено и тъмночервено, и вкус на кръв в устата му, и е толкова много…

Номерът с акулите е в носа. Не по-различно от човек. Разкървавиш носа на наглеца и става разноглед. Лесно, нали? Лесно.

Топчията не е лесна плячка.

Морето е огледалото ми. Променчиво като мен. Побъркано като мен. Дълбоки течения, и чудовища се издигат от дълбините. Това, което други наричат морски пръски, за мен е тя, Зури, плюе в лицето ми, приятелски някак. За разлика от повечето от тази сган, аз мога да плувам. Просто не го обичам. Двамата със Зури се разбираме чудесно, на малко разстояние.

Сигурно е побесняла.

Акулата, която праща срещу мен, е тигрова. Добри ловци. Бързи. Любопитни като душещо чатала ти куче. Луди като прегладнял лотофаг. Обикновено — два пъти по-дълги от човешки ръст. Но морето ми показва респект, както се полага. Моята е по-голяма. Три пъти по-дълга от мен май. Трудно е да се разбере през водата, разбира се. Не искам да преувеличавам. Мразя преувеличаващите. Страшно ги мразя.

Аз съм Топчията и съм точен.

Парчета от корабокрушението са осеяли сапфирените води… а тигърката се връща. Зависи колко е упорита… Ще ми трябват няколко минути да доплувам до подходящо голямо…

— Ой, Зури! — викам, когато ми хрумва една мисъл. — Знам защо си бясна! — Малцина го знаят, но Лазурното море е наречено на Зури. Не заради цвета. Онези тъпи глупаци в Хромария си мислят, че всичко се върти около тях и цветовете им.

Тигровата акула кръжи около мен, тръбният ѝ плавник сече прелестни дъги по водната повърхност. Почти до отломките съм. Скочих пръв, видях, че пламъците са тръгнали към барутния склад. Но пък да си пръв означава и че акулите ще те забележат пръв, преди другите мръвки.

— Зури! Полека, Зури. Хайде, спри де!

Въртя се непрекъснато, да съм с лице към гадната риба. Акулите са страхливи — обичат да те дръпнат надолу отзад. Въртят се около тебе като реещи се ястреби, а после удрят толкова бързо, че направо да се насереш… Главата ѝ е все по-близо, тя завива… Сега!

Топчията е майстор в избора на точния момент. Няма по-добър. Трябва да е, когато морето се надига под краката ти и фитилът е в ръката ти, и дими, лъха горяща селитра в лицето ти като дъх на любовница, и вражеската корвета е почти до кораба ти, и ако залпът ти не улучи, ще те потопят и ще те скопят, и ще те продадат като роб на галера, след като са те направили дупе за всеки мераклия на борда.

Ритник, забиваш стъпало, втвърдено до кокал от цял живот бос, право в носа на тигровата акула. Виждам за миг как трепва мътната мембрана над очите ѝ, когато силата на удара ѝ почти ме изхвърля над водата.

Акулата потръпва замаяна. Чувствителен нос, казваше баща ми. Май беше прав.

Топчията не е лесна плячка.

— Зури! Мислиш, че аз направих това? Не съм аз! Призмата беше! Гавин Гайл! Онова проклето момче гръмна кораба, не аз! Иди си го хвани, тъпа талпо! — Зури мрази, когато оцапаш лицето ѝ с взривен кораб, а съм го правил не веднъж и дваж.

Акулата се отдалечава. За секунда си помислям, че съм в безопасност, че Зури ще е благоразумна. Други мръвки има там. После обаче акулата завива и пак плува към мен.

Това е гняв. Това е самата Зури. Зури мачка всички, които ѝ се опълчат, с груба сила.

— Зури! Недей!

Все още имам пистолет. Изгубих мускета си, когато гръмна в ръцете ми при битката с Призмата и неговите черногвардейци… което е вбесяващо, невъзможно, никога не съм слагал двоен заряд в мускет през живота си. Но за това ще се тревожим по-късно. Пистолетът дори може да работи все още, въпреки че се гмурнах във водата. От години се мъча да направя непромокаем пистолет. Нищо не може да подейства срещу пълно потапяне във вода обаче, а и стрелянето във вода бездруго е глупава работа. Морската кожа на Зури пази рожбичките ѝ. Тъй че вадя ножа си, острието е педя и половина.

— Проклета да си, Зури, съжалявам, казах ти!

Морските демони са синове на Зури. Убих един преди години. Още не ми е простила. И няма да ми прости, докато не пожертвам нещо наистина скъпо.

Тигровата акула идва право към мен. Никакви хитрости. Обаче този път съм хванал ритъма ѝ.

Петите ми отново удрят мекия ѝ нос. Този път съм по-подготвен и макар да усещам удара чак в коленете си, все пак успявам да я изритам хубавичко, без да се оставя да ме изхвърли толкова във въздуха. Мушкам към окото, не улучвам и забивам ножа в хрилете ѝ. Издърпвам го с пурпурна струя след острието — като пламък от оръдейно дуло.

Смъртоносен удар, но смъртта на акулите не идва бързо. Проклятие. Би трябвало да е бърза.

Кръвта зацапва водата под високо издигналото се слънце и акулата завива настрани. Плувам все едно побесняла богиня ме гони по петите. Стигам до лодката точно когато се появяват няколко по-малки акули.

Чудо е, че лодката е оцеляла… чудо, само леко зацапано от факта, че няма гребла. Качвам се и виждам, че и други мъже плуват към лодчицата. Първият е париец с около шест зъба някъде. Викат му Конър Мошеника, и с право.

Отнякъде е докопал две гребла. Не изглежда доволен, че аз вече съм в лодката.

— Мокър си май — викам му. Нямам гребла, но не плувам с акули. А акулите не ядат гребла.

— Първи помощник — вика ми Конър. — Ти си капитанът. И ни трябва екипаж. Приемаш или не. Щото вятърът и вълната няма да те избутат оттук до брега.

Хитър е. Винаги съм го мразил това у Мошеника. Опасен е. Ама не чак колкото мене.

— Подай ми греблата тогаз, че да ти помогна, помощник — викам му.

— Върви в пъкъла.

— Това беше заповед, помощник.

— Върви в пъкъла — повтаря Конър, забравил за акулите.

И аз се предавам. А аз никога не се предавам.

Конър държи да задържи греблата, докато го издърпвам в лодката… което е добре. Ръцете му са заети, докато забивам ножа в гърба му и го приковавам за планшира.

Докато мъжете във водата псуват, изненадани от внезапната ми измяна, изтръгвам греблата от пръстите на Конър. Вече е мъртъв, ама ги стиска яко. Налага се да го шибна с дръжката на пистолета по ръцете, за да ги пусне, и греблата падат в лодката.

Задържам се прав без усилие, въпреки че лодчицата подскача като тапа във вълните. Държа пистолета, размахвам го небрежно, докато говоря на плуващите отчаяно мъже, току-що видели как съм убил Конър.

— Аз съм Топчията! — крещя, повече на Зури, отколкото на мъжете във водата. — Правил съм неща, за които сатрапи и Призми могат само да сънуват. Аз съм Топчията на легендарния „Авед Барая“! Аз съм убиецът на морски демони! Убиецът на акули! Пират! Дявол! А сега съм капитан. Капитан Топчията търси екипаж — казвам накрая на плуващите уплашени мъже, обкръжени от акули. Изтръгвам ножа от планшира и трупът на Конър се свлича във водата. — Трябва да сте готови да изпълнявате заповеди!