Заслепяващият нож

18.

Гавин постави големия колкото юмрук заряд в тръбата и започна да навива тънък пръст от зелен луксин и да го натиска под вълните. През последните два дни беше станал доста добър в това, но все още не можеше да разчита на зарядите. Бяха от усукани пластове жълт и червен луксин, увити около въздушен мехур, номерът беше най-вътрешният пласт да се изработи неправилно… по най-точния „неправилен“ начин. Луксиновият мехур се разпадаше и излагаше на въздуха нестабилния жълт луксин. Този нестабилен луксин лумваше на светлината и възпламеняваше червения. Следващите пластове правеха същото и предизвикваха достатъчно мощен взрив, за да се разчистят рифовете.

Но да боравиш с взривове, които съзнателно си направил нестабилни, беше напрегната работа. Понякога зарядите гръмваха още щом докоснеха подводната скала. Друг път изгърмяваха едва след няколко минути или изобщо не гърмяха.

Карис управляваше лодката, кога с помощта на дълъг прът, кога с гребане.

Този път взривът дойде преди Гавин да е издърпал наместващата тръба. Тръбата изхвърча от ръцете му и морето под лодката им подскочи. Гавин се беше стегнал за вълната, но изхвърчалата нагоре във въздуха тръба го извади от равновесие и той залитна назад.

Обикновено падането във водата щеше да е чудесно, но в момента тя беше пълна с остри като бръснач парчета корал, кипнали към повърхността от взрива.

Карис успя да го сграбчи за колана и го дръпна. Той се люшна рязко назад и падна върху нея. Засмя се.

— Добър улов!

Погледът ѝ беше толкова напрегнат, че си помисли, че сърцето му ще спре.

— Махни се!… — изсъска тя. Тялото ѝ се беше вкаменило. Сигурно бе изтълкувал погрешно погледа ѝ. За един нищожен миг бе готов да се закълне, че…

— Извинявай — каза ѝ и се надигна от нея. — Добър улов — повтори. Наистина ли се беше вкопчила така в него само за миг? Наистина ли тялото ѝ се беше надигнало към него, за да задържи допира само за още миг?

Слънцето печеше залива и така беше от два дни. Гавин веднага беше смъкнал ризата си, за да се разхлади, и след потенето през първия ден Карис бе последвала примера му и бе останала само по плътно прилепналата си долна черногвардейска риза. Гледката, докато лежеше на гръб, с оголения ѝ стегнат корем, краката ѝ от двете му страни, кожата, лъснала от златното слънце и капчици пот… дъхът му секна, мислите се разбягаха. Опита се да не погледне гърдите ѝ… Не успя.

За миг, но тя забеляза.

Гавин почти можеше да чуе гласа на затворения си брат, внезапен и рязък: „Значи, и това си готов да понесеш, а, братко? Да правиш любов с нея, все едно че съм аз? Искаш да чуеш как крещи името ми, когато е в пристъпа на страстта?“

Ако беше някоя друга жена, щеше да е довел мига до кулминацията му: щеше да я е целунал веднага и да я остави тя да реши. Искаше ли да откаже? Чудесно, да върви по дяволите. Или, по-вероятно, щеше да каже „да“ и той щеше да я люби, и да я остави с усмивка на лицето… но да я напусне. Поне щеше да е направил нещо.

Карис беше единствената жена, която го парализираше.

Помнеше как лежеше до нея в стаята ѝ в къщата на баща ѝ, толкова отдавна. Помнеше как бе целувал тези гърди, как беше галил тялото ѝ, как ѝ говореше, докато настъпваше зората. Бяха се любили няколко пъти през нощта, жаждата и страстта бяха надвили неловкостта и неопитността. Трябваше да си отиде преди слугинята ѝ да дойде, за да я събуди на заранта.

И двамата знаеха, че любовта им е обречена, още тогава, още като деца, каквито бяха.

— Ще дойда за теб — беше обещал Дазен.

Беше се върнал, както се бе заклел, а тя беше заминала… отведена от баща ѝ, макар той да не го знаеше тогава. Беше помислил, че го е предала… а братята ѝ му бяха устроили засада. И той бе разпалил пожара, който уби всички: братя, слуги, роби, деца, богатства, надежда.

— Причинил съм ти много злини — каза Гавин сега. Стана. — И съжалявам за всяка от тях. Съжалявам.

Подаде ѝ ръка, за да ѝ помогне да стане. За миг си помисли, че ще му откаже, но тя хвана ръката му, изправи се и не я пусна. Стоеше близо до него, но близостта ѝ беше предизвикателство.

— Можеш ли да си малко по-точен? За какво ме молиш да ти простя?

В Гаристън беше казала: „Знам голямата ти тайна, гадино.“ И го зашлеви.

Което всъщност не беше изяснило кой знае какво. Беше пазил много тайни през годините и това, което тя си въобразяваше, че знае, можеше да е на левги далече от най-лошата истина. През годините основната му тайна бе довела до всевъзможни други тайни.

„А под «тайни» имам предвид лъжи.

Колко точно хладнокръвен си, Гавин? Колко предан си на своята цел? Убивал си заради нея. Можеш ли да го направиш отново?“

Бяха на стотици левги от най-близкия шпионин на Хромария. Ако Гавин кажеше на Карис цялата истина и тя се закълнеше да го издаде или да го унищожи, можеше да я убие.

Просто. Лесно.

В честен бой тя щеше да има добър шанс срещу него. Обучението ѝ в Черната гвардия я беше превърнало в доста опасно оръжие. Но срещу Призма не съществуваше честен бой.

— Просто съжалявам — каза Гавин. И извърна очи.

Тя не пусна ръката му. Стисна я, докато не го принуди да извърне отново очи и да срещне пламналия ѝ поглед.

— Никакво извинение не е, ако не можеш да поемеш отговорност. Ако не можеш дори да назовеш това, за което се извиняваш, не си ми дал нищо. Няма да изкупиш оправданието си евтино. Не и след това, което си направил. Не и от мен.

Гавин се опита да издърпа ръката си. Тя отказа да я пусне.

— Пусни или плувай — каза хладно Гавин.

Тя пусна.

Проклета жена. Толкова го ядосваше. Още повече го ядосваше с това, че беше права. Проклета жена!

Но не можеше да я убие и той го знаеше. По-скоро щеше да остави светът да се издъни.

Тя вдигна луксиновата тръба, с която беше намествал зарядите, подаде му я и каза:

— Още пет заряда би трябвало да довършат канала. Но ще трябва да побързаме, за да стане преди отлива. После можем да поработим на основите на вълнолома.

Работиха, докато в небето вече нямаше достатъчно светлина, за да може Гавин да притегли. Карис крепеше лодката, очертаваше формите и внимаваше да се придържат към очертанията, които бяха планирали.

Вълноломът всъщност щяха да са три вълнолома с две широки пролуки между тях: една за кораби, идващи в залива, и една за излизащи кораби. Каналите през кораловия риф, които водеха към отворите, лъкатушеха на зигзаг и завоите бяха отбелязани с шамандури. Ако се окажеха застрашени от нападение, местните щяха да махнат шамандурите. Работата щеше да е груба, помисли Гавин. Беше научил някои неща от строителството на стената Ярка вода, но пък там беше разполагал с хиляди работници и десетки притеглящи, които да му помагат.

„Прекрасно, че направих толкова лесно защитимо убежище за Цветния принц.“

Е, красотата на второ място. Това щеше да го остави за хората на Тирея — вече негови хора — и щеше да направи още няколко неща, за да им даде добро начало за основаването на град. След това щеше да напусне.

В бивака Карис опече рибите, които бе уловила, докато Гавин спеше. Събуди го и ядоха заедно.

— Извинявай, трябваше да ти помогна с вечерята — каза той.

Тя го изгледа все едно е казал най-голямата глупост.

— Ти правиш Деветото чудо на света тази седмица. Мога да сготвя една вечеря.

— Но всъщност не е честно, нали? — каза Гавин. — Не можех да направя това без теб, но ще бъде „Нещото, което построи Гавин“, също като стената Ярка вода.

Тя поклати глава.

— Вие сте загадка за мен, лорд Призма.

Не помнеше как е заспал, но когато посред нощ се събуди, беше завит с одеяло. Видя на смътната светлина на огъня, че Карис пази в тъмното. Изпита огромна благодарност към нея. Беше работила здраво през целия ден, също като него, а сега стоеше будна през цялата нощ. Беше с гръб към него и поддържаше нощното си зрение, разбира се.

Гавин и повечето подчервени можеха да управляват очите си достатъчно добре, за да придобият пълно нощно зрение бързо, но Карис не обичаше да остане и няколко секунди без него.

Надигна се и тъкмо се канеше да ѝ извика, че ще поеме смяната, когато видя, че раменете ѝ потрепериха.

Не беше треперене. Плачеше. Гавин не беше виждал Карис да плаче от години.

Знаеше, че няма да е доволна да разбере, че го е забелязал, но стана и сложи ръце на раменете ѝ. Тя се напрегна.

— Аз ще поема тази смяна — каза ѝ нежно.

— Недей, Гавин — промълви тя. Гласът ѝ беше хриплив и накъсан, на самия ръб.

„Недей какво? Да не я докосвам? Да не казвам нищо? Да не я пускам?“

— Днес е рожденият ден на Тавос — каза тя. — Почти бях забравила. — Тавос, брат ѝ. Беше умрял в пожара. Беше ужасен младеж, избухлив, нестабилен, едно от момчетата, чиито подигравки бяха накарали Дазен да повярва, че ако не се бие в онази нощ, ще бъде убит: Но Карис не беше видяла това, може би така и не беше видяла онази страна на брат си. А и да беше видяла, все пак ѝ беше брат. — Просто всички те ми липсват толкова много. Койос… — Сякаш ѝ се искаше да каже още, но не можеше.

Койос беше любимият ѝ брат. Единственият брат, когото Гавин съжаляваше, че бе убил. Единствената донякъде читава личност между тях.

А след това тя все пак се разплака. Обърна се към него и той я прегърна. Нищо не каза: все още не беше сигурен дали не сънува всичко това. Знаеше само, че ако каже нещо, ще каже нещо погрешно.

Колкото и да е объркан един мъж, най-висшето му призвание понякога е просто да стои и да прегърне.