Заслепяващият нож

59.

Тап, тап, тап, тап…

Извън време. Извън място.

Разтваряне.

Докато пръстите му докосваха всяка точка, се чувстваше като неразгънат свитък. Не просто сетивата: петте централни цвята, предлагащи зрение, допир, слушане, мирис и вкус, а повече. Свръхвиолет и синьо дойдоха заедно през палеца му в долния ляв ъгъл на картата: градове и свръхструктури, очертанията им пареха в стегнати логически линии, след това се издигаха извън страницата, линии на разум, на мисъл, на история, на извисяваща причинност… и се гмурна още по-надълбоко.

Зелено през показалеца при горния ляв ъгъл на картата. Въплъщаване: здравето, формата на тялото, което вече знаеше, че ще обитава, но също и телата около него, физическите присъствия, животът: болното, слабото, енергичното. Дори проблясванията на рибите в залива, фоновата светлина на живота във вълните и прохладния покой, излъчван от тревите и дърветата на острова му. Тялото му в тази карта беше силно, мъж в разцвета на силите си, но и с болки тук-там. Може би воин някакъв? Стара рана на гърба, така и незараснала съвсем. Глезен, който беше изкълчвал десетина пъти, винаги слаб. А после, по-дълбоко, усети силата на мускулите си, изяществото на боец, отраснал в танцова трупа, усети проклетото надигане на любовната страст на мъж, пътуващ с жена, която желае.

Следващият пръст, който докосна, беше средният. Горен десен ъгъл. Оранж. Докато зеленото беше живот, оранжевото беше връзките между живите същества. Излъчващите линии на причинност, на логика, вече оживели. Без това тези линии бяха безсмислени. Някои от тези сини структури бяха лъжите, които бе казвал, основите, които бе поставял за заблуди, лъжливи дири, измами, които изглеждаха смислени за мъчителите му. И сега, съвсем внезапно, младежът доби усет колко опасен е този мъж. Имаше нещо закърняло в него. Имал беше връзка с Ния, това беше жената, вече го знаеше. Неговата партньорка, жена, към която не можеше да не извръща око непрекъснато: с възхищение, със страст и с омраза. Беше я склонил да легне с него, веднъж, в началото някъде.

След това тя беше казала, че ако я докосне отново, ще го убие. Че бил твърде груб… или нещо такова.

Просто не ѝ харесваше да признае колко ѝ харесва. Слаба беше в това. Свенлива. Можеше да се бие обаче. Беше помолила началниците им да я преназначат след онази единствена любовна среща, но не им беше казала защо. Твърде смутена беше, твърде слаба. Бяха ѝ отказали.

Оттогава той не я беше докоснал обаче. Беше добра с кама, добра с пистолет и добра в злобата. Все пак не можеше да престане да си представя как ще я върже отново. Обикновено, след като беше имал жена веднъж, губеше интерес към нея. Не и с Ния. Може би това беше любовта?

Оролам да му е на помощ. Младият мъж вече губеше себе си в картата, а дори не бе докоснал все още всички…

Кутрето му, долу вдясно, подчервено и червено, и почти в същия миг средният му пръст докосна горе в средата, жълтото.

Всякакво безпристрастно проучване на механиката на картите и как те свързваха един притеглящ с обекта му бе заличено в пороя на накърнените страсти на Вокс и всеотдайността на Вокс. И искрящото наметало на Вокс.

Мятам торбата си през рамо и тръгвам след Ния по кея. Мразя морската воня на гнили водорасли, винаги съм я мразил. Но е хубаво да слезеш от корветата. Мразя корабите. Ако се бях задържал по-дълго, щях да съм разпорил онзи гангренясал капитан от слабините до гушата. Мисълта докарва усмивка на лицето ми, както и полюшващите се бедра на Ния пред мен. Задникът на Ния може да накара луксиати да заругаят и евнуси да се надървят. Компенсира лицето ѝ, предполагам.

Ния намества раницата на гърба си и наглася колана си. Изпъва пръст надолу, докато го прави. Малък знак на одобрение на моето одобрение.

Засмивам се. Ния обича да флиртува.

Дори не сме напуснали още митницата край пристанището, когато Ния се покашля. Това е сигналът, че са ѝ предали заповедите. Началниците ни винаги предават заповедите си на нея. Мислят, че е по-добра от мен, не знам защо. Това ме държи привързан към нея обаче. Сдържа ме да не я нараня, така смятат. Сякаш бих я наранил.

Тя продължава да крачи пред мен. Не ми казва какво е съобщението, не ми го показва. Тъй или иначе е кодирано, шифър, на който не са ме научили и на който Ния отказва да ме научи. Умна жена, понякога.

Поглеждам нагоре към Хромария. Гледката ме изпълва с гняв и омерзение. Изхвърлиха ме още първата година, тринайсетгодишен, и за какво? Заради една котка.

Кой обича котки? Котките не могат дори да ти отвърнат с обич. Защо бяха решили, че проклетото животно струва повече от мен? Бях начеващ зелен притеглящ. Не може да са знаели колко специален ще се окажа, но кой би захвърлил какъвто и да било притеглящ заради една котка?

Все пак котката ме научи на нещо. Научи ме да съм внимателен. Безценно качество в работата ми. Точно затова съм жив все още, след цели двайсет години. Първите ми трима партньори не бяха толкова внимателни като мен. Последния път едва спасих наметалото на Гебалин и не успях да го издърпам от огъня, преди да загуби шест пръста скъпоценна ширина от пеша. Наметалото вече винаги ще отива при някой нисък като Ния. Винаги е било доста трудно да се намерят светлоцепи… сега матроната ми ще трябва да намира нисък светлоцеп.

Не е мой проблем.

Надявам се само тази работа да уязви Хромария. Атират е много по-снизходителна към малките ми чудатости, отколкото щяха да са Оролам и неговият Хромарий. Зелената богиня не оковава онези, които я обичат. Атират ме спаси от живот в самоненавист. Дава ми свобода, приемане. Този добитък тук, тези роби никога няма да познаят това.

Митничарите не ме спират, не претърсват торбата ми. Макар и да имат право да го правят, множеството преминаващи хора прави невъзможно да спират ефикасно всички. Вместо това правят случайни проверки, издърпват хора от опашките и претърсват за „плъша трева“, за скъпоценни камъни, за шафран, за всякакви стоки, които са достатъчно малки и достатъчно ценни, за да може да се прекарат контрабандно без мито и някои да натъпчат джобовете си с цяло състояние.

Може би не изглеждам точно този тип, макар че според опита ми контрабандистите изглеждат точно толкова опърпани като мен. Брадата ми най-малкото се нуждае от ново намазване. Ако мога да намеря аташийски бръснар, ще си преправя брадата изцяло — разплитане, мънистата се махат, сресва се, масаж на лицето, боядисва я да прикрие кичурите сиво, после я сплита и свързва отново, със златни мъниста може би, вместо синьото стъкло, което нося сега, може би малко златна жичка, вплетена в нея. Златна жичка, точно така ще се възнаградя за тази работа, каквато и да е тя.

Час по-късно намирам Ния, след като двамата сме си взели стаи в един хан, отделни. Има сериозни оперативни причини да постъпим така, но Ния не ми ги спомена, когато предложих да спестим пари, като делим една стая. Просто каза, че ще ме убие, ако стъпя в стаята ѝ.

Понякога си мисля, че не ме харесва много. Добър партньор е обаче. Способна, няма да ме убие. В крайна сметка само това ме интересува, макар да ми липсва онова нейно изражение, когато започнах да я душа, след като я вързах. Изпадна в паника, но знаех, че ще ми благодари, щом стигне върха. Нямах търпение да видя как ужасът ѝ прелива в безумно наслаждение.

Но беше фригидна. Човек нищо не може да направи за това.

Крача до нея, докато тя купува плодове на пазара, на едно каре от хана.

— Хубави дини — казвам.

Прави се все едно не съм казал нищо.

— Преведох шифъра. Няма да повярваш.

Много по-висок съм от нея, стоя близо и надничам в блузата ѝ.

— Мм, държиш ме в напрежение.

— Знаеш ли, Вокс, отсреща на улицата има бардак. Налага ли ти се да се погрижиш за нещо, преди да можем да говорим?

Дръзка е. Харесва ми това у нея.

Поглеждам я в очите.

— Като не искаш да гледам, не ми ги натрапвай. Свободен съм да гледам. Ти пък си свободна да ги прикриеш. Каква е работата?

Тя се оглежда да се увери, че няма никой достатъчно близо, за да подслуша, и казва тихо:

— Искат от нас да убием Вещицата на ветровете. Искат да убием самата Янус Бориг.

Погледът ми помръква и усещам как страх пронизва стомаха ми. Звукът секва. Губя усет, губя нишката на мисълта си. Изхвърлен съм навън и отново навътре.

Рея се, увиснал между собственото си тяло и тялото на някакъв дебел млад мъж. Дебел след възхитителното удобство на фигурата ми на воин убиец, след изяществото, придобито от десет хиляди часа тренировка. Седя в…

Какво става, по дяволите?

Беше се върнал.