Заслепяващият нож

15.

Цветния принц разтърка слепоочията си. Лив Данавис не можеше да откъсне очи от него. Никой не можеше. Мъжът беше направо изваян от чист луксин. Сини плочки покриваха ръцете му от лактите надолу и оформяха увенчани с шипове ръкавици за юмруците му. Изтъкан син луксин очертаваше повечето от кожата му, с жълто, стичащо се на реки под повърхността, което непрекъснато допълваше останалото. Гъвкав зелен луксин образуваше ставите му. Само лицето му беше човешко, и то не съвсем. Кожата му беше шуплеста от белези от изгорено, а очите му — с толкова разкъсано хало, че сякаш липсваше — бяха вихрушка от всевъзможни цветове, не просто ирисите му, но и бялото също. Точно сега в склерите се вихреше синьо, после — жълто, щом седна на големия стол в залата за аудиенции на Травертиновия дворец, за да реши как да подели града, който току-що бе завзел… и го завари почти празен.

— Искам дванайсетте лордове на въздуха да надзирават разпределението на града. Лорд Шаям ще ръководи. Първо, плячката. Избягалите от Гаристън не взеха със себе си почти нищо — всичко е тук. Част от него ще отпътува с армията, но останалото не бива да се оставя да изгние. Продайте каквото може да се продаде и разпределете останалото възможно най-равностойно между останалите жители на Гаристън. Дванайсетте лордове трябва да решат на кои от новите заселници да се дадат имоти под наем. За по-богатите райони и домове ще трябва да се вземе такса веднага. По-бедните да започнат да плащат след половин година.

— Лейди Селийн — продължи той. Селийн бе синьо-зелен бихром и все още не беше разкъсала халото. Беше тирейка, с вълниста тъмна коса и мургава кожа, удивителна и странна, с твърде раздалечени очи и малка уста. — Вие командвате всички зелени, докато напуснем града. Шест седмици. През това време очаквам да прочистите ключовите напоителни канали и да поправите шлюзовете на реката. Искам следващата пролет този град да процъфти. Първите есенни дъждове може да дойдат всеки момент. Посъветвайте се с лорд Шаям. Ще трябва да се внесат нови растения, може би почва също така. Направете каквото можете с наличната работна сила за времето, което имаме.

Лейди Селийн приклекна в дълбок реверанс и напусна мигновено.

И така продължи цяла сутрин. Лив седеше между петима съветници отляво на Цветния принц. Освен тези съветници никой друг не беше допуснат в голямата зала. Принцът искаше малко хора да знаят за плановете му. Лив нямаше представа защо е сред привилегированите малцина. Тя беше дъщерята на генерал Корван Данавис и Цветния принц не криеше надеждата си, че може да привлече на своя страна стария враг на Гавин, но според Лив беше нещо повече от това. Тя беше сменила страната преди битката за Гаристън, дори се биеше за армията, която се опитваше да си върне града — но го беше направила в замяна на това, че Цветния принц бе спасил нейни приятели. Не заслужаваше чак такова доверие.

Всичко това ѝ се струваше удивително. Принцът току привикваше куриери, които да му дадат повече информация по някакъв въпрос. Изобщо не го интересуваха предишните закони и малко се съобразяваше с това как са били нещата традиционно, но проявяваше остър интерес към търговията, данъците и земеделието и всички неща, които трябваше да осигури за хората си и за армията.

Издигна един от най-надарените си млади командири в генерал и му възложи да подсигури пътищата и реките на Тирея. Искаше търговията да може да тече невъзпрепятствано по Кафявата река и разбойниците да бъдат стъпкани безмилостно.

Лив знаеше, че това всъщност е просто замяна на много разбойници с един. Хората на принца несъмнено щяха да събират данъци точно както разбойниците налагаха такси за преминаване. Но ако го правеха честно и не убиваха селяните и търговците заради стоките им, страната все пак щеше да е по-добре.

Принцът изпрати зелени и жълти да прочистят самата река. Дори да беше лош човек, беше лош човек, който мислеше с перспектива, защото макар Лив да не разбираше всичко, което разпореждаше, ѝ беше ясно, че жертва голям брой от своите притеглящи и бойци за благото на Тирея. В дългосрочен план, подсказваше циничната ѝ надвиолетова природа, това щеше да го облагодетелства. Армия в поход не произвежда собствената си храна, а не може винаги да се разчита на плячка, за да се плаща на хората, тъй че ако имаше силна икономическа база, това щеше да усили мощта на принца… по-късно.

— Лорд Ариас — каза Цветния принц, — искам да изберете сто от жреците ви, достатъчно млади, за да са ревностни, достатъчно възрастни, за да са умели, и ги изпратете до всяка сатрапия да разпространят добрата вест за идващата свобода. Съсредоточете се върху градовете. Пратете местни хора, където е възможно. Уведомете ги срещу каква съпротива ще се изправят. Очаквайте мъченици в каузата на Дазен и започнете да подготвяте нова вълна фанатични последователи. Искам редовни донесения и пратете хора, които могат да се оправят с тях. Ще се договорим с Ордена на Разбитото око, където гонението е прекалено голямо, нали?

Лорд Ариас се поклони. Беше аташиец, с типично яркосините очи на народа му, маслинена кожа и сплетена с мъниста брада.

— Как бихте пожелали да действаме на Големи Яспис и в самия Хромарий, принце?

— Хромария оставете на мира. Други ще се оправят с това. В Големи Яспис трябва да действаме много внимателно. Искам нашите хора там да бъдат повече очи и уши, отколкото усти, разбрано? Най-добрите ви хора само на Големи Яспис. Искам ги да мърморят в кръчмите и на пазарите или да се присъединяват към тези, които вече недоволстват, да нашепват, че нашата кауза може би има някакво основание. Открийте тези, които недоволстват и които бихме могли да привлечем, но много внимателно. Там не са глупаци. Очаквайте Хромарият да се опита да внедри шпиони.

— Ще упълномощите ли Ордена там? — попита лорд Ариас.

— Най-добрите хора на Ордена вече са там или на път за там — каза принцът. — Но очаквам от вас да ги използвате като игла, не като сопа, разбрано? Ако действията ни бъдат разкрити прекалено рано, цялото начинание е обречено. Съдбата на революцията е във вашите ръце.

Лорд Ариас поглади брадата си и жълтите мъниста изтракаха.

— При това положение базата на операциите ми трябва да е в Големи Яспис.

— Съгласен.

— И ми трябват средства.

— Където, съвсем предсказуемо, се натъкваме на проблеми. Мога да ви дам десет хиляди данара. Знам, че е нищожна част от това, което ще ви трябва, но имам хора, които трябва да бъдат изхранени. Бъдете изобретателен.

— Петнайсет хиляди — заяви лорд Ариас. — Само купуването на къща на Големи Яспис…

— Договорихме се. Ще ви пратя повече след три месеца, ако мога.

Повечето останали неща бяха по-досадни: заповеди как и къде да се разположи на лагер армията, искания на пари за храна и ново облекло, и нови обуща, и нови коне, и нови волове, и пари, дължими на ковачи и миньори, и чужди лордове, и банкери, които искаха да им се изплатят заемите. Други идваха да молят да им се разреши да притиснат местните и цивилните за работа в прочистването на пътища, потушаване на пожари и възстановяване на мостове.

От съветниците единствено Лив не бе помолена да даде съвет за каквото и да било. Най-често питаха за мнение ковчежничката — жена с огромни корективни лещи на очите и малко сметало, с което непрекъснато тракаше. Според Лив само се преструваше, че прави нещо. След известно време обаче, когато жената докладва цял куп начини принцът да преструктурира дълговете си така, че да увеличи прихода си, Лив осъзна, че дребничката жена наистина пресмята непрекъснато.

Накрая принцът помоли един от съветниците да му каже каква друга работа ги чака и прецени, че всичко може да се отложи за утре. Освободи останалите си съветници и покани Лив да тръгне с него.

Качиха се на горния етаж и излязоха на големия балкон.

— Е, Аливиана Данавис, какво видя днес?

— Милорд? — Тя сви рамене. — Видях, че управлението е много по-сложно, отколкото си бях представяла.

— Днес направих повече за Гаристън — и повече за Тирея, — отколкото е направил Хромарият за шестнайсет години. Не че всички ще ми благодарят за това. Принудителният труд за почистването на града няма да е популярен, но е по-добре, отколкото да се позволи стоките да изгният или да бъдат разграбени от плячкаджии и банди.

— Да, милорд.

Той извади тънка пура от увит лист тютюн, докосна я с пръст, пълен с подчервено, да я запали и дръпна дълбоко.

Тя го погледна с любопитство.

— Преобразуването ми от плът в луксин не беше съвършено — каза той. — Справил съм се по-добре от когото и да е от векове, но все още правя грешки. Болезнени грешки. Разбира се, това, че започнах от овъглена черупка, не направи нещата по-лесни.

— Какво ви сполетя? — попита Лив.

— Ще ти кажа някой друг път, може би. Искам да мислиш за бъдещето, Аливиана. Искам да мечтаеш. — Загледа се над залива. Беше задръстен със смет, кейовете — осеяни с отломки. Въздъхна. — Това е градът, който завзех. Перлата на пустинята, която Хромарият направи всичко възможно да унищожи.

— Баща ми се опитваше да го защити — каза Лив.

— Баща ти е велик мъж и не се съмнявам, че точно това си мислеше, че прави. Но баща ти повярва на лъжите на Хромария.

— Мисля, че беше изнуден — каза Лив и се почувства празна отвътре. Призмата, на когото толкова се беше възхищавала, я беше използвал, за да изнуди баща ѝ да му помогне. Дори не знаеше как, но това беше единственото, което можеше да си представи, че е накарало баща ѝ да се бие за своя заклет враг.

— Надявам се да е истина.

— Кое? — попита Лив.

— Защото ако е така, не е твърде късно за него, и с радост бих искал да го видя на наша страна. Той е опасен мъж. Добър мъж. Гениален. Ще го разберем. Но се страхувам, Лив, че е слушал лъжите им толкова дълго, че цялата му система на разбиране е покварена. Би могъл да види няколко плевела на повърхността и да ги отхвърли, но ако самата душа е омърсена, как може да види истината? Точно затова младите са надеждата ни.

Слънцето залязваше и от Лазурното море се бе надигнал свеж бриз. Цветния принц дръпна дълбоко от пурата и сякаш попи с наслада по-червената светлина.

— Лив, искам да мислиш за един свят без Хромария. Свят, където една жена може да почита който бог намери за добре. Където да си притеглящ не е смъртна присъда, отложена с десет години. Свят, в който едно случайно раждане не поставя глупаци на тронове, а където способностите на човек и усилията му са всичко, което предопределя успеха му. Никакви господари освен тези, чиято природа го налага. Никакви роби — изобщо. Робството е проклятието на Хромария. В нашия нов свят една жена няма да бъде презряна, защото произлиза от Тирея… не, нито ще бъде знак за чест. Аз не се боря, за да направя Тирея господстваща. В нашия нов свят това просто ще е без значение. Твоята коса, очи, това, което те отделя от другите, ще те прави просто интересна. Ще бъдем светлина за света. Ще отворим Портите на Вечния мрак, които Луцидоний е затворил и с това е прекъснал проходите през планините Шаразан. Ще посрещнем с добре дошли всички.

— Във всяко село и град ще се учи магия и ще открием, че много, много повече хора имат дарби, които могат да се използват, за да подобрят живота си и живота на тези около тях — продължи той. — Няма да е в покварените ръце на управители и сатрапи. Докато се учим, мисля, че ще открием, че всеки, всеки е целунат от светлината. Някой ден всеки ще притегля. Помисли какви гении на магията има дори днес там, някъде навън — гении, които биха могли да променят света! Но точно сега може би са тирейци и не могат да си позволят да идат до Хромария. Или са парийци и деят им не харесва фамилиите им. Или илитийци и са затънали в суеверието, че магията била зло. Помисли за незасетите поля. Помисли за децата, които гладуват за хляба, който нямат, защото нямат притеглящите, които да наторят нивите. С кръв са оцапани ръцете на Хромария — и никой от тях не го разбира! Това е тиха смърт, бавна отрова. Хромарият е изцедил живота от сатрапиите капка по капка. Това е нашата борба, Аливиана. За друго бъдеще. И няма да е лесна. Твърде много хора печелят твърде много от сегашната поквара, за да отстъпят лесно. И те ще пращат хора да умират за тях. И това разбива сърцето ми. Ще жертват същите хора, които ние искаме да освободим. Но ние ще ги спрем. Ще се погрижим да не могат да го направят отново, та неродените още поколения да получат един по-добър свят от този, който имаме ние.

— Всичко, което казвате, звучи добре, но доказателството е в яденето, нали? — каза Лив.

Той се усмихна широко.

— Да! Точно това искам от теб, Лив. Притегли. Точно сега. Свръхвиолетово. И мисли. И ми кажи какво мислиш. Няма да бъдеш наказана. Каквото и да е.

И тя го направи. Попи в себе си онази чужда, невидима светлина и я остави да потече през нея, усети как прочисти всички емоции от нея до свръхрационалност и почти безтелесен разум.

— Вие сте практичен човек — заговори тя с равен глас. Интонацията беше ненужно украшение, когато си обзет от свръхвиолета. — Може би романтичен също така. Странно съчетание. Цял ден сте изпълнявали задачи и се чудя дали аз не съм просто последната в списъка. Не мога да преценя дали това е прелюдията към съблазняване, или просто обичате жените да ви се възхищават. — Отчасти се уплаши от това, което каза — каква дързост! Но вместо да се изчерви, се потопи още по-дълбоко в безпристрастността на свръхвиолета.

Принцът отвърна лукаво:

— Рядкост са мъжете, които не биха се замаяли от жени, които са замаяни от тях.

— Значи съм банално права за второто. — Радваше се на вниманието ѝ, на усилващото ѝ се възхищение, но почти не я беше докосвал, дори когато имаше поводи за това. Не се наведе към нея, докато говореха. Беше увлечен интелектуално, но не телесно. — Но това не е съблазняване.

Той не изглеждаше съвсем доволен.

— Уви, огънят, който ми взе толкова много, ме лиши и от по-простите наслади на плътта. Не че ги презирам. Но никакви лудории на зелен не са за мен.

Поради обездвижването, причинено от белезите от изгоряло по лицето му, и обездвижването от луксините, които сплиташе в кожата си, не можеше да се долови нищо освен най-откритите изражения на лицето му, но това не означаваше, че не изпитва чувства дълбоко в душата си, напомни си тя. В очите му се вихреха цветове, но Лив си помисли, че те са само частичен признак за емоциите му, когато почувства нещо силно. Но пък можеше да гледа на тях като на шифър.

Свръхвиолетът обичаше шифрите. Обичаше да ги разбива.

— Знаеш ли кой бях? — попита я Цветния принц.

— Не.

— И няма да ти кажа. Знаеш ли защо?

— Защото не искате да го знам? — подхвърли тя рисковано.

— Не. Защото свръхвиолетовите обичат да изравят тайни. И ако не те отпратя да изровиш нещо, което няма значение за мен, би могла да се окажеш достатъчно умна, за да изровиш нещо, което не искам да се знае.

— Зловещо — отрони тя преценяващо.

От него изригна луксин и я порази в гърдите. Тя се олюля и свръхвиолетът се изплъзна от хватката ѝ. Усети как нещо я стегна за шията.

Изрита, щом осъзна, че са я вдигнали от пода. Не, не беше просто вдигната от пода, беше надвиснала от ръба на терасата, юмрук от луксин беше обхванал цялата ѝ глава и я държеше във въздуха. Вкопчи се в юмрука и се помъчи да се издърпа, помъчи се да вдиша, да отслаби хватката му… в паника, без дори да съзнава, че отслабването ѝ е последното нещо, което трябва да иска. Паднеше ли от такава височина, щеше да умре. Главата ѝ се сгорещи, всички вени се издуха, очите ѝ сякаш щяха да избухнат.

Очите на Цветния принц бяха яркочервени и грееха като въглени. Той примига. Жълто изби на повърхността и тя усети как я люшна назад на терасата и я пусна.

Падна и закашля задавена.

— Аз… Хромарият е демонизирал това, което правим — изхриптя принцът. — Буквално. Превърнали са ни в дяволи и няма да търпя тези, които наричат доброто зло и злото добро. Реагирах… лошо.

Лив трепереше и това я притесни. Насмалко да се разплаче и се ядоса на себе си. Беше Данавис. Беше храбра и силна и нямаше да се прекърши като малко момиченце. Беше жена, седемнайсетгодишна. Достатъчно голяма, за да има деца. Нямаше да се прекърши.

Изправи се и приклекна в реверанс, като се олюля съвсем леко.

— Моля за извинение, милорд. Не исках да ви обидя.

Той се загледа над залива, отпуснал ръце на перилото. Беше изпуснал пурата си. Запали нова.

— Не се притеснявай за треперенето. Това е реакция на тялото. Виждал съм и най-безстрашните ветерани да треперят. Смущението ти от това го прави да изглежда като слабост. Пренебрегваш го. Отминава.

Лив си придаде спокойно изражение и притегли свръхвиолет. Помогна. Скръсти ръце, уж против вечерния студ, но всъщност да скрие треперенето.

— Е, милорд?

Той кривна глава.

— Какво „Е“?

— Имате план за мен.

— Разбира се, че имам.

— И няма да ми кажете какъв е.

— Умно момиче. Ще ти назнача учител, който да отговори на почти всичките ти въпроси.

— Освен на онзи?

Той се усмихна широко.

— Ще има и други пропуски.

— Кой е този учител?

— Ще разбереш, когато го видиш. Сега си върви. Чакат ме по-мрачни задачи, преди светлината да угасне.