Заслепяващият нож

102.

— Ще го убия някой ден. Но е добър в това, което прави. Признавам му го — каза Зимун и се надигна от леглото в предутринния мрак. Лив вече бе станала и се беше облякла, почти приключваше с усилията да приведе косата си в някакъв ред. — Ще го оставя да свърши работата с обединяването на сатрапиите и след това ще му ги отнема. Освен ако не извърти някой номер, разбира се.

— Какво ще направиш? След като станеш крал имам предвид. — Затъкна двете фиби в косата си и намести падналия кичур отпред.

— Император — поправи я Зимун. — И какво точно имаш предвид? Какво ще правя? Не си много умна, а?

„Не достатъчно умна, за да те отрежа, явно.“ Чарът му бе започнал да изчезва все по-често. Беше като гущер без него. Нещо погрешно имаше в него. Нещо гадно. Как не го беше забелязала по-рано? Когато я докосваше, цялата изстиваше. Тялото ѝ беше знаело. Беше си казвала, че се измъква внимателно, но не беше така: беше я страх. Страх да е самотна жена във военен лагер. Такъв страх не подобаваше на една притегляща. Такъв страх не подобаваше на една жена. Той искаше да се отнася с нея така, все едно тя не е нищо? Омразата се сви на кълбо в гърдите ѝ.

Нужно ѝ беше цялото ѝ самообладание, но тя се обърна и го изгледа с маска на хладна снизходителност.

— Зимун, Зимун, Зимун. Император? Хайде стига. Няма и капчица величие в тебе.

Измъкна се бързо от палатката. Трепереше. „Какво стана с големия ти план да направиш така, че да му омръзнеш? Да се измъкнеш от прегръдките му и да го накараш да мисли, че е негова идея?“

Проклятие.

Да знаеш какво е умно да направиш и да имаш силата и куража да го направиш бяха две различни неща. Да върви по дяволите Зимун!

Лив тръгна към палатката на Цветния принц. Беше излязъл. Намери го в покрайнините на лагера — поздравяваше нови притеглящи, които бяха напуснали Ру или други аташийски градове. Поне половината бяха в последните си година-две оставащ им живот. „Страхливци“, помисли си Лив.

Но армиите се попълваха от хора, включващи се в тях по всякакви причини, лоши, както и добри, а принцът не пренебрегваше никой, който му помага. Лив се приближи към него, поклони се и каза:

— Ваше височество, може ли да поговоря насаме с вас?

Принцът я измери с поглед, а после се извини на хората.

— Зимун замисля да ви измени — каза тя направо.

— Благодаря ти. Ще поемеш ли обучението на този клас новодошли?

— Какво? „Благодаря ти“? Това ли е всичко?

Той я изгледа рязко.

— Моите извинения, принце. Не исках да повишавам тон.

Принцът я удостои с усмивка. После попита:

— Кога разбра?

— Бях подозирала, че той има… прекалено високо мнение за себе си, но не беше казал нищо изменническо до тази сутрин.

— И ти дойде право при мен.

— Да, милорд.

От редиците излезе слуга и понечи да тръгне към принца. Той вдигна ръка, за да му нареди да изчака.

— Знаели сте — каза Лив.

— Да.

— Тогава… Да го шпионирам ли ме пратихте?

— Ти ми кажи — отвърна той. Друг слуга се канеше да се приближи и той отново даде знак да не ги прекъсват. Ръководенето на армия означаваше да взимаш решения от разсъмване до здрач, че и след това.

— Не сте изпитвали него. Изпитвали сте мен — каза Лив.

— О?

— Знаели сте, че той е готов да ви предаде. Не сте знаели дали аз бих го направила. Така че издържах изпитанието. Зимун в играта ли е?

Ако беше, това щеше да означава, че все още се радва на благоразположението на принца, а начинът, по който Лив го бе оставила, не беше просто заради верността ѝ към принца. Можеше току-що да се е оказала могъщ противник, без същевременно това да я прави по-могъщ приятел.

— Знаеш ли какво става с едно яйце, когато го държиш на топло? — попита принцът.

— Излюпва се — отвърна Лив.

— А на горещо?

— Не съм сигурна дали…

— Сварява се. — Той се усмихна, снизходително и великодушно. — Или се изпича. Всяко нещо си има подходящото време и сезон. Някои прибързани неща се развалят. Точно затова толкова много бесове на Хромария полудяват и стават опасни — не защото това им е присъщо по природа, а защото притеглящите им стигат до края на човешкия си период и изпадат в паника. Изпадналите в паника хора вършат калпава работа. Ако вместо това с тях се работи съзнателно, за да се подготвят за прехода, шансовете им за успех нарастват. Ако имаха хора, които да ги учат какво да правят, просто си помисли какво биха могли да постигнат.

— Това е… това е мъдро. Това ли правите със Зимун?

— Зимун е невероятно надарен и много, много опасен. В него няма човешка топлина. Само глупак би могъл да се довери на такъв човек — но би могъл да го използва, нали? Открих, че мога да разчитам на теб. Е, той разбра ли, че идваш тук?

— Боя се, че… може да е разбрал. Превърнах го в ужасен враг, милорд.

— Прости ми за това, но говори по-високо и се закълни, че Зимун е предател, че никога не би ме излъгала и прочее. — Принцът се намръщи. — Направи го. Веднага.

— Милорд! Заклевам ви се! Зимун е предател… и никога не бих ви излъгала! Трябва да ми вярвате!

И се хвърли в краката на принца.

Той я зашлеви с опакото на ръката си, толкова силно, че зъбите ѝ изтракаха, и тя падна на земята и се разплака.

Двама стражи я вдигнаха и я повлякоха. Оставиха я до една палатка, отзад, за да не я виждат, но все пак достатъчно близо, за да чува малко от това, което се говори вътре. Лив чу, че говори Зимун, с обичайния си мазен и спокоен глас, без никакъв страх.

— Зимун — каза Цветния принц, — давам ти една малка сила, притеглящи и войници, какъвто състав поискаш, но само двайсет души. И се погрижи да вземеш топчии. Искам в полунощ да изкачиш скалите и да превземеш Руишки нос. Може да има въжета, които да ви чакат, или да няма. Имаме шпиони, но те са престъпници и съответно са неблагонадеждни. Все едно, взимаш Руишки нос и оставяш да се вее аташийският флаг. Флотът на Хромария е на два дни път. Остави разузнавателните кораби да влязат свободно и се разкрий само когато първите кораби на главната флота започнат да влизат в залива. Очаквам да потопиш поне десет. Най-малко. А, и не взимай зелени. Вземи сини. Напастта ще е объркана, докато не дойде Атират.

Зимун каза нещо.

— Не. Абсолютно не. Тя ми трябва.

Лив се наруга наум, че не може да чуе, но нямаше да може, без да се разкрие.

— Зимун — каза Цветния принц, повишавайки глас все едно младежът се бе отдалечил. — Веднъж ти възложих жизненоважна задача и ти се провали. Загуби магия, струваща повече от десетима като теб. Грешката, че ти поверих това, беше моя, така че не те наказах. Надявах се да предотвратя тази война преди да е започнала. Мислех, че рискът си струва. Ти си един от най-добрите ми хора, Зимун. Знаеш, че съм бил снизходителен с теб и защо. За малцината привилегировани толерирам един провал. Един. Разбрано?