Заслепяващият нож

8.

Цялото снаряжение на Карис беше прибрано и готово. Гавин вероятно щеше да притегли друг плъзгун, вместо да вземе някой от корабите. Винаги беше нетърпелив. Тя провери отново багажа си, за да успокои нервите си. Мразеше да мисли, че е забравила нещо. Мразеше да не знае за какво се подготвя.

Разбира се, Гавин щеше да се появи, да каже: „Хайде да тръгваме!“ и да тръгне моментално. Сякаш след като беше измислил начин да прекоси цялото Лазурно море за един ден и да спести месец плаване, не му трябваше още поне час за стягане на багажа.

Защо все пак бе пожелала доброволно да се включи в това?

„Защото нямаш какво по-хубаво да правиш, освен да спасяваш света и да разкриеш рака в сърцето му.“

Това беше.

Гавин излезе на палубата и Карис отново се изуми от това как всички очи се извърнаха към него. Вярно, повечето хора на кораба бяха от простолюдието и биха се обърнали и за да видят управителя на Гаристън Красос, колкото и да го мразеха. А може би щяха да зяпнат също толкова раболепно всяка Призма, но едва ли. Титлата си е титла, но нещо в нея бе убедено, че Гавин щеше да привлече всеки поглед на палубата дори да беше юнга. Сега, след като отново бе спасил живота на всички, беше изненадана, че не избухнаха спонтанно в аплодисменти.

Моряците избухнаха в аплодисменти.

„Кучи син!“

Двама черногвардейци застанаха от двете му страни. Някой сигурно бе извикал, че се появява Призмата, защото след няколко мига на палубата започнаха да се трупат хора. Капитанът, як набит рутгарец, не направи никакъв опит да ги спре или да върне моряците си на работа. Едва не се изпотъпкаха, докато извираха от каютите долу — моряци, войници, търговци, благородници и селяци бежанци излизаха, за да видят своята Призма.

Беше с тях на борда през последната седмица и беше с тях в Гаристън преди това. Не че се беше променил. Някак си, докато преди беше важна личност, сега беше техен. Техният спасител. Това, че бе застанал срещу морски демон и бе спечелил, го правеше направо велик.

Ако Карис не бе видяла със собствените си очи как Гавин за малко щеше да бъде изяден, можеше да намери достатъчно цинизъм, за да помисли, че е нагласил сам всичко това.

Хората се струпаха нагъсто на палубата — всеки кораб беше пълен до пръсване, за да могат да измъкнат бежанците преди Цветния принц да завземе града — и всички си говореха, подхвърляха си глупости от рода на: „Виждаш ли го? Казва ли нещо?“

Гавин си проправи път към Карис, двамата черногвардейци бяха на крачка зад него. И те като нея оглеждаха тълпата за възможни заплахи. Гавин спря пред нея и каза:

— Милейди, бихте ли ме удостоили с честта да ме придружите на една малка експедиция?

Какво правиш, когато някой те помоли вежливо да направиш нещо, което вече си изкрънкала да ти позволят да направиш?

— С най-голямо… удоволствие — отвърна Карис.

— Чудесно. — Гавин се усмихна без капка ирония. Наистина имаше мила усмивка. „Гадняр с гадняр!“

Той вдигна ръце.

— Народе мой! — Имаше глас на командир, глас на оратор, с онази хитрина да можеш някак си да говориш толкова силно и ясно, че всички да те чуят, без да изглежда, че викаш. — Народе мой! Днес ви напускам, но само за малко. Отивам, за да намеря място за вас. Тръгвам пред вас. А сега ви моля да бъдете безстрашни и силни. Чакат ни дни, които ще подложат на изпитание всички нас. Има работа, която само вие можете да свършите, макар че ще помогна колкото мога. Оставям за командващ генерал Данавис. Той има пълното ми доверие. Ще ви води добре.

Вървеше по ръба и със сигурност го знаеше. Това, което описваше, без да го каже изрично, бе, че е техният промахос — титлата, която една Призма можеше да получи по време на война. Но промахията можеше да се учреди само по повелята на целия Спектър. Гавин беше промахос по време на войната с брат си и бе освободен от титлата след по-малко от половин година. Да си промахос означаваше всъщност да си император.

Беше едно от нещата, за защитата срещу които бе създадена Черната гвардия.

В същото време какво друго можеше да каже Гавин на всички тези хора? Че заминава и че се налага да се защитават сами? Те нямаха нищо. Бяха оставили всичко в Гаристън.

Гавин продължи да говори, а Карис продължи да оглежда тълпата. Железни ги беше научил на знаците, по които да разпознаят убиец, разбира се. Някой, който се поти обилно, помръдва нервно, някой, който държи ръцете си скрити, за да може да крие нещо. За Карис беше повече усет. Един убиец щеше да се чувства не на място. Някой, който не слуша, защото не го интересува какво се говори. Някой, който се интересува само от задачата си.

Осъзна две неща едновременно. Първо, самата тя правеше точно това. Второ, на палубата имаше най-малко петдесет черногвардейци. Да не говорим за почти двестата фанатични хора от простолюдието, готови да разкъсат всеки, който дръзне да посегне на тяхната Призма. Ако имаше момент, в който да не опитваш убийство, бе точно този.

Гавин притегли и сътвори стъпала от палубата до водата, а след това сътвори на водата кану с жълт корпус, чак до гребния механизъм за двама.

Дежурните черногвардейци бяха Аханен и Джур. Никой от двамата не изглеждаше доволен, но отдадоха чест на Карис и прехвърлиха защитата на нея. Живот, светлина, цел.

Гавин слезе по стъпалата и зае мястото си. Не подаде ръка на Карис, за да ѝ помогне да стъпи в кануто, и тя го оцени. В момента двамата не бяха някакви си лорд и лейди. Тя беше неговият защитник, и точка.

Щом обаче хвана греблата, каза:

— Без синьо този път, а?

Последния път, когато бяха плавали заедно, го беше обвинила, че използва син луксин за корпуса, защото синьото бе направо невидимо на фона на вълните и я беше изнервило.

Той изсумтя.

Не трябваше да му го казва. Той несъмнено бе направил кануто от жълто, за да е добър към нея. Беше се оплакала от това, което бе направил предния път, тъй че сега го бе направил различно. А тя му го беше хвърлила в лицето. „Браво, Карис.“

Загребаха в мълчание, на запад. Когато се отдалечиха на половин левга, Гавин даде знак, че трябва да спрат, и каза:

— Показах им на всички плъзгуна вчера, но станаха много неща. Много неща. — Сигурно и така можеше да се опише паниката на петдесет хиляди безпомощни хора, когато разберат, че са нападнати от морски демон, а след това видят как Призмата го примамва надалече самичък с помощта на магия, каквато никой от тях никога не е виждал. — Не исках днес да дам наръчник на всички притеглящи как да си го направят сами. Само защото една тайна рано или късно ще се разкрие още не значи, че трябва да я изкрещиш от покрива. — Замълча, осъзнал сякаш, че може би не Карис е подходящият човек, на когото да каже това.

— Е, и накъде отиваме? — попита Карис. Тя също не искаше да говорят за това сега.

— Казах на хората си, че ще отида да им подготвя място.

— Едно е да кажеш, друго е да го направиш.

Гавин отвори уста, но се поколеба. Облиза устни. Не каза каквото се канеше да каже.

— Права си. Въпросът е, че имам петдесет хиляди бежанци. Ако ги настаним в някое от малките крайбрежни тирейски градчета, ще затруднят местните и пак ще са под заплахата на Цветния принц. Ще са беззащитни и ще измрат от глад дори да не ги нападне. Работата е, че — най-вече по несправедливи причини — никой няма да иска да помогне на една пасмина тирейци.

— Тъй че си измислил по-сложно решение.

— Не сложно. Елегантно. Добре де, би могла да го наречеш и сложно. — Започна да притегля и оформя лопатките за плъзгуна. — Ще ги настаня на Острова на ясновидците.

Наистина беше луд.

— Целият остров е заобиколен от рифове. Никой не може да вкара кораби там.

— Аз мога.

— А как ще се отнесат ясновидците към това? — попита тя.

— Ще се изненадат, предполагам. Не съм им го казал още.

— О, чудесно.

— Кой знае? — каза Гавин. — Те са ясновидци. Може би са видели идването ми. — Усмивката му повехна в зноя на неодобрението ѝ.

Последния път, когато бяха плъзгали заедно, се бяха държали за ръце, Карис стискаше неговата, за да подава ритъма и така да гребат заедно. Този път той не протегна ръката си към нея. Добре. Спести ѝ труда да откаже.

Все пак влязоха в ритъм и започнаха да ускоряват. След половин час планините на Острова на ясновидците изникнаха пред очите им. Но бяха по-далече, отколкото изглеждаше, и отне още няколко часа, докато се приближат до острова. Дори тогава Гавин не подкара право към него, а зави на юг между острова и Тирея. Планината Карсос едва се очертаваше в далечината.

Най-сетне Гавин зави на север към един огромен залив — голям плитък полумесец, достатъчно голям, за да се вмести в него цялата му флота, но прекалено широк, поне според Карис, за да предложи защита от зимните бури, които щяха да забушуват между острова и континента до няколко месеца.

Нямаше никакви селища по брега, разбира се. Този остров беше табу. Забранен, свещен. Луцидоний го беше дал на ясновидците преди стотици години. И, разбира се, беше заобиколен от рифове, които щяха да унищожат всеки кораб с по-голямо газене от кану или плъзгун, а дори и те едва щяха да се справят тук при висока вълна.

Щом се приближиха — плъзгаха се само на педя над коралите, — Карис видя огромен кей, изпънат от пустинния бряг. Кей, който блестеше като злато… кей от плътен жълт луксин. Канеше се да попита Гавин за това — той ли го бе сътворил? Тук ли беше идвал през последните няколко дни? — когато видя още нещо.

На пясъчната ивица стояха поне двеста въоръжени мъже и жени.

— Гавин, тези хора май изглеждат ядосани.

Развеселен, той повдигна за миг вежди.

— Не толкова, колкото ще са след малко.

И най-невъзмутимо спря плъзгуна точно пред тълпата.