Заслепяващият нож

42.

Адрастея беше призована. Лично господарката ѝ, Лукреция Верангети, ѝ беше заповядала да се яви в този порутен дом недалече от северната страна на Големи Яспис, в сянката на стените. Неприятен квартал.

Някакъв блед мърморещ мъж отвори вратата и я отведе до едно кътче. Донесе чай. Само една чаша. Не я постави пред Адрастея.

След десет минути влезе непозната жена. Беше млада рутгарка, с на изчезване вече истински руса коса и сини очи. Щеше де е екзотична красавица с тази коса, ако нямаше също така издължено, конско лице. Беше облечена в ежедневна добре скроена рокля и носеше няколко накита. Косата ѝ бе дълга и пищна, но в момента стегната в практичен кок. Накратко, приличаше на изключително богата жена, отдъхваща в дома си. Седна, отпи от чая и каза:

— Изстинал е, Гаерос.

Мъжът се извини и прибра чая. Върна се почти мигновено и постави пред нея нова чаша.

— Имаме нужда от усамотение — каза жената.

— Да, господарке. — Той излезе и затвори вратата.

— Тъй — рече жената.

— Тъй? — попита озадачено Тея.

— Аз съм собственичката ти, казвам се лейди Аглая Красос. Можеш да ме наричаш „господарке“.

— Собственичката ми е лейди Лукреция Верангети.

— Няма никаква лейди Верангети. Или аз съм лейди Верангети, зависи как искаш да го погледнеш. Фамилията ми има врагове, които биха ни попречили да поставим роби в определени домакинства или позиции… в Черната гвардия, да речем. Измислицата с „лейди Верангети“ ми помага да заобикалям подобни дреболии.

— Извинете, господарке, не искам да прозвучи непочтително, по от вярност към господарката ми… — Трябваше да има начин как да се каже това. — Мм…

— Не ми вярваш — каза лейди Красос. Прозвуча почти насмешливо и дано да беше за добро. — Щеше да е интересен блъф, нали? Разбира се, би могло да подейства само на роби, които никога не са срещали господарката си… в смисъл мои роби. Тъжно.

Извади късче велен и ѝ го подаде. Беше със званието на Тея — тя го позна веднага. Към него бе прикрепен друг лист с разпореждане за прехвърляне на собственост, подписан от Лукреция Верангети и Аглая Красос. Почеркът беше един и същ.

На Тея ѝ отне няколко мига, докато проумее. След като Аглая искаше да запази в тайна собственичеството си над Тея, не можеше да притежава званието ѝ под истинското ѝ име, иначе всеки, който си направеше труда да поразпита, щеше да разбере чия е Тея. Но трябваше да разполага с разпореждането за прехвърляне в случай, че някой дойде и поиска бързо да докаже собствеността… тъй че пазеше разпоредбата и просто не я вписваше в Хромария.

Гърлото на Тея се стегна. Защо тази жена бе решила да разкрие собственичеството си точно сега?

— Колко добра лъжкиня си, момиче?

— Моля?

— Прост въпрос. Ако се инатиш, ще бъдеш набита извънмерно.

„Извънмерно“?

— Доста добра съм, когато се опитам. Господарке.

Лицето на Аглая Красос грейна.

— Добре. Добре. Точно каквото казаха източниците ми. Продължавай да отговаряш честно и службата ти за мен няма да се окаже съвсем неприятна.

Прониза я страх. Не съвсем?

Аглая се огледа, сякаш търсеше нещо. Дрънна с едно малко звънче и слугата влезе мигновено.

— Камшикът ми — каза тя.

Гаерос се чукна с юмрук по челото и излезе. Скоро се върна, подаде ѝ камшик за езда и се обърна с гръб.

Тя плесна с камшика ниско по гърба му. Мъжът потрепери, но дори не изохка.

Аглая го освободи с небрежно махване с ръка.

— Робите ми трябва да предвиждат нуждите ми. Вярвам в личното ти дисциплиниране, когато не го правиш. Когато една господарка предаде дисциплинирането на някой друг поради криво разбрана изтънченост, не може да знае дали дисциплинирането се налага с твърде голяма милост или с прекалена жар. А робите — също като децата или кучетата — е най-добре да се дисциплинират веднага. Не винаги ще имам дресьор със себе си, но където и да ида, силната ми дясна ръка е с мен. Тъй че когато приключим разговора си днес, ще те набия. Смятам, че е важно да знаеш колко твърда ръка има господарката ти. Също така ще ми позволи да разбера колко лесно получаваш отоци в случай, че се наложи някой ден да те набия преди да трябва да се покажеш публично.

Тея преглътна. Коленете ѝ омекнаха от страх.

— Да, господарке.

— Кип Гайл е твоят партньор в обучението в Черната гвардия.

— Да, господарке. Моля за извинение, но той беше отхвърлен преди няколко седмици. Вече не е Гайл.

— В течение съм за това. Но имам основание да вярвам, че Кип може да бъде върнат във фамилията си, когато Гавин Гайл се върне.

Тея наведе покорно глава, изписала разкаяние на лицето си. Беше робиня, но не беше глупачка.

— Адрастея, моят брат беше губернаторът на Гаристън. Опитваше да спаси онзи жалък град, а Гавин Гайл го опозори и уби, и го изкара предател. А сега моята робиня е партньор на копелето му. Копеле, на което той явно държи. Това са факти.

Тея се намръщи за миг — не разбираше за какво намеква господарката ѝ. Не задържа изражението задълго. Някои собственици не обичаха да виждат неприятни изражения на лицата на робите си. Също така не се и усмихна с глупавата усмивка, създаваща впечатление, че си идиот, която толкова много други роби владееха до съвършенство. Аглая беше казала, че цени интелигентността. Можеше дори да е истина. Най-добре беше да подсили чувството ѝ на превъзходство, без да преиграва.

Аглая завъртя очи, все едно смяташе Тея за безнадеждно глупава.

— Искам да запазиш собственичеството ми над теб в тайна, ясно? Ако се разкрие, че си моя собственост, заради историята между фамилията на Гавин и моята най-вероятно ще бъдеш изхвърлена от Черната гвардия и ще се окажеш безполезна за мен. Ще те продам в някой бардак в сребърните мини в Лаврион, след като излея разочарованието си върху теб. Ясно?

Сребърните мини бяха прословути. Първият шанс за роби, извършили сериозни, но не и углавни престъпления, и последна утеха за собственици на роби, вбесени от непрекъснато бунтуващи се или бягащи роби. Мините бяха опасни, другите роби — още повече, а бардаците бяха още по-лоши. Запазена територия за покварените тъмничари и робите им любимци: най-доброто от най-лошото. Тея имаше една приятелка, Евтерпи, чиито собственици бяха загубили всичко по време на суша. След като разбраха, че бардаците вече са пълни с робини и дори със свободни жени, готови да се продадат в робство, за да могат да ядат, господарите на Евтерпи ѝ се бяха заклели, че ще я върнат само след три месеца. Бяха я върнали пет месеца по-късно, след като най-сетне се бяха съвзели. Тя така и не се съвзе. Вече не се усмихваше. Потръпваше от допира на всеки мъж, дори на баща си, който полудя и се обеси.

Лаврион беше проклятие сред робите. Нарицателно. Заплаха, чието съществуване само̀ бе достатъчно, за да държи повечето роби в крак.

Аглая Красос нямаше предвид заплаха. В очите ѝ имаше толкова жалост, колкото у гърмяща змия.

— Мислиш, че не бих го направила, след като струваш цяло състояние, ако се съглася Черната гвардия да те откупи ли?

Тея облиза устни, но не можа да измисли отговор, който нямаше да я хвърли още по-надълбоко в пъкъла.

— Смъртта на брат ми означава, че сега ще наследя два пъти повече пари, отколкото си мислех допреди няколко месеца. Отмъщението е по-сладко от злато. Знаеш ли, че момичетата в Лаврион обслужват до петдесет мъже на ден? Петдесет! Самата аз не го вярвах, но познавам няколко души, които се кълнат, че е истина. Дават на момичетата доза зехтин всеки ден. Можеш ли да се сетиш защо?

Тея примига глупаво; вътрешностите ѝ бяха станали на бучка лед.

— Защото иначе ги разкъсват отвътре. Смърт от мъжки член звучи романтично, нали? Но съм сигурна, че не е. Петдесет, всеки ден. А едно хубавичко момиче като тебе… може да правиш и повече. Няма много хубави момичета там. Разбираш ли ме?

Коленете на Тея омекнаха. Тя кимна. Трябваше да се измъкне.

— Е, след като вече се разбираме една друга, кажи ми, видяла ли си нещо заслужаващо внимание?

Тея ѝ докладва. Кип беше дебел, имаше малко приятели, прекарваше повечето си време в библиотеката, явно през цялото време четеше за някаква игра. Бяха го викали няколко пъти да говори с Червения и след това изглеждаше смутен и объркан. Смяташе, че Червения иска да го унищожи. Старецът беше отнел правото на Кип да ходи на практика, за да изглежда негоден, когато Гавин се върне. Тея беше виждала Кип да притегля зелено и синьо. Не спеше добре.

Всичко това беше чудесно. Беше информация, която лейди Красос можеше да научи и по други пътища. Но беше съвсем добре и Тея го знаеше.

Със свит стомах Тея докладва на господарката си и че командир Железни ѝ е казал, че има трима обучаеми, за които той не може да допусне да отпаднат от Черната гвардия: Круксър, самата тя и Кип.

Това явно бе новина за Аглая.

— Това е добре — рече тя. — Много добре. Има ли… още нещо?

— Аз тренирам с Кип, след полунощ, в специално помещение долу в кулата на Призмата. — Адрастея сви рамене. — Командирът иска да сме достатъчно добри, за да можем да влезем в Черната гвардия сами.

„Задръж малко. Не ѝ казвай за кинжала на Кип. Запази каквото можеш, за да опазиш душата си.“

— Много добре — каза Аглая. — Нещо друго?

„Дай ѝ всичко останало. Робиня си, не си героиня.“

— Видях още някой да използва парил, когато бях навън по една от специалните си работи.

Аглая повдигна рязко вежди и я накара да ѝ разкаже всичко.

— Убийство. Все едно, изобщо не я харесвах, но този някой трябва да е… хм. Ще трябва да проверя дали е умряла. Притеснително е обаче, така или иначе. — Не обясни за кого говори. Тея прояви благоразумието да не пита.

Аглая като че ли изтласка мисълта от ума си и се върна на текущата задача. Усмихна се и усмивката ѝ дори изглеждаше искрена.

— Много съм доволна от теб, момиче. Ще запомня това. Знам, че съм трудна господарка, но ако се представяш добре, ще бъдеш възнаграждавана добре. Днес — две награди. Първо ще ти позволя да назовеш една.

Можеше да е изпитание, капан. Една робиня знаеше, че има определени награди, за които не молиш. Искането на твърде много те прави да изглеждаш ленива или неблагодарна, или алчна. Но ако господарката ти е в добро настроение, може да промени живота ти по прищявка — към по-добро.

— Заличете дълга на баща ми — каза Тея, преди да е помислила, че това е твърде много.

— Колко дължи той? — попита лейди Красос.

— Седемстотин данара. — Беше двегодишната заплата за един ратай. Сега баща ѝ харчеше всичко просто за да изплаща лихвата по него.

— Седемстотин данара? Това е съществена сума. Как затъна баща ти с такава сума? Комарджия ли е?

Тея пренебрегна покровителствения ѝ тон.

— Откупи сестрите ми. — Беше съкрушен, когато се върна от едно търговско пътуване и разбра, че жена му се е хванала с друг мъж, заела беше огромни суми, за да живее в охолство, и беше загубила всичко, за чието трупане той беше работил двайсет години, включително къщата им, мебелите, пивоварната и дори накитите си. Накрая беше продала трите им дъщери, за да изплати дълговете си. И то — само част от дълговете. И то докато него го нямаше.

— Откупил ги е. Но не и теб.

— Струвам твърде много. — Беше по вина на Тея. Дарбата ѝ да притегля се бе проявила след като я бяха продали. Ако не беше притегляла, всичко щеше да е различно. Майка ѝ само се беше вбесила, че не я е продала по-скъпо.

И след всичко това Каликрат дори не беше напуснал жена си. Каза, че била полудяла. Каза, че той бил виновен, че се е оженил за жена, която не може да понесе дългото отсъствие на търговец.

— Знаеш ли колко ми струва тази гривна? — попита Аглая. Протегна едната си китка, стегната с нещо грозно златно и лъскаво.

— Не, милейди. — Предположеше ли твърде висока цена, щеше да е също толкова лошо, колкото и твърде ниска.

— Предположи. — Беше заповед.

— Шест, седем хиляди данара? — каза Тея. Не можеше да струва повече от пет хиляди. Баща ѝ щеше да я е взел за четири.

Аглая повдигна вежда.

— Браво, цветенце. Взех я за пет хиляди и шестстотин, след тежко пазарене. Мислех, че ще допълва добре едно мое колие. Сбърках. — Изражението ѝ даде да се разбере, че днес ще я носи за последно.

Тея си замълча. Беше достатъчно благоразумна, за да се надява.

Аглая каза:

— Не, не. Не, разбира се. Седемстотин данара за събиране на кутийки за емфие и малко информация? Прекалено е. Ще го имам предвид обаче. Нещо друго?

— Обучение в парил — каза бързо Тея. Ако влезеше, Черната гвардия сигурно щеше да вложи средства, за да намери и да ѝ наеме личен учител. Иначе трябваше да чака, докато стане светулка, или трета година, когато започваше по-специализираното обучение. Беше твърде дълго.

— Аха — каза Аглая. — Това като нищо може да се окаже по-скъпо в дългосрочен план от дълговете на баща ти. Но… Би направило влизането ти в Черната гвардия по-вероятно, нали? Инвестиция. — Помисли за миг. Сърцето на Тея тупаше учестено. — Да. Става. — Аглая се усмихна. — И чудесна молба. Показва добър ум. За робиня. Искам да знаеш, много съм доволна. Ако това не беше първата ни среща, щях да прескоча боя. Но не мога да позволя да си мислиш, че съм мека. Съблечи се по долна риза, момиче. Обичам да оставям един пласт плат по тялото, за да не оставям белези, но няма причина да е повече от необходимото. А и да ти кажа, биенето е уморителна работа.

Тея се съблече и Аглая Красос усърдно я напердаши ужасно от глезените до раменете, а когато Тея си помисли, че е свършила, я наби и отпред, от ключиците до пищялите.

От време на време Тея си представяше, че не плаче, че е корава и неумолима като командир Железни или стражеви капитан Белодъб, но плачеше, та се късаше. Гордите роби бяха глупави роби. А и бездруго болеше твърде много. Макар и да се стараеше да запази хладнокръвие, след като Аглая Красос започна и се изпоти, докато я биеше, лицето ѝ засия, лъснало не само от пот. Дива радост огря очите ѝ, когато камшикът изплющя за последен път през гърдите на Тея.

Аглая Красос дрънна звънчето и Гаерос мигновено отвори вратата. Тея рухна на пода, цялата изтръпнала от болка, а Гаерос поднесе на господарката бокал охладено вино.

Злата вещица го взе и отпи дълбоко.

— Гаерос, помогни ѝ на тази да се облече и… — избърса капчиците пот от горната си устна — повикай стайния ми роб, високия, Инкарос. Усещам, че апетитът ми се изостри.

— Чака ви с нетърпение в другата стая, господарке.

— А, виждаш ли! Предвижда нуждите ми! — Обърна се и опря камшика в слабините на Гаерос. — Ако беше поне малко по-хубав, можеше да те възнаградя за това. — Перна го с камшика по слабините уж закачливо, но ударът бе силен.

Мъжът изпъшка, обърна се настрани и остана така дълго. Очите му бяха пълни със сълзи. Но Аглая вече бе забравила за него. Обърна се към Тея, застана над нея и каза нежно:

— Ще запомниш това, нали, Тея?

— Д-да, господарке.

— Гаерос, разбери коя е любимата ѝ храна и пиене. Ще ѝ ги поднесем следващия път. Тя се справи добре. Много добре. Тея, ще те набия и следващия път. Робите по природа схващат бавно и основните уроци трябва да им се набиват твърдо. Но след това не е задължително да се повтаря.

— Да, господарке.

— И се заклеваш да ми служиш с цялото си сърце, нали, момиче?

— Да, господарке — отвърна пламенно Тея. И следа от лукавство нямаше в нея.

Дали е добра лъжкиня, беше я попитала Аглая. Тея беше робиня. Разбира се, че беше добра лъжкиня.

— О, за малко да забравя. Втората ти награда. — Аглая порови в една кутийка за бижута. — Това ще го носиш непрекъснато, ясно?

— Да, господарке. — Тея нямаше представа за какво ѝ говори.

Лейди Красос ѝ връчи прелестна златна огърлица, на която висеше малък мускал. Като видя учудването в очите ѝ, само се усмихна широко и излезе.

Докато Гаерос ѝ помагаше да се облече, Тея охкаше, пъшкаше и стискаше зъби от хлъзгащия се по пламналата ѝ кожа плат — и чуваше как харпията шумно се чука в другата стая: викове на страст, досущ като от болка. Щом се облече и сълзите ѝ пресъхнаха, Гаерос хвана леко стиснатото ѝ юмруче, за да вземе огърлицата и да ѝ я сложи.

Тея отвори с усилие юмрука си и му даде мускала. Мускал, пълен със зехтин.