Заслепяващият нож

71.

Докато вървеше към покоите на Бялата на върха на кулата, Железни видя черногвардейците пред жилището на Призмата. След като току-що се беше разделил с Гавин, можеше да са само нейни.

Командирът почука на вратата.

— Влез — каза Бялата.

Беше в стола си на колелца. Стайната робиня на Гавин Гайл Марисия беше на колене пред нея, положила глава в скута ѝ. По лицето на робинята се стичаха сълзи, а Бялата я утешаваше.

— Гавин Гайл се е върнал. На долния етаж е — каза Железни. Обтегнатите понякога отношения между Бялата и Призмата не се нуждаеха от допълнително обтягане, ако Гавин разбереше, че Бялата е в стаята му. Гавин държеше на личното си пространство.

Марисия скочи на крака и избърса очите си с кърпа.

— О! Плача само веднъж в годината и той неизменно… Майко, благодаря ви. Ще направя каквото казахте.

— Оролам да те благослови, чедо. Сега ще напуснем, за да не усложняваме живота ти повече от нужното — каза Орея Пулор. — Командире?

Той я изкара в коридора. Беше много по-бързо да го направи той, но също така бе доказателство за нарастващата ѝ немощ. Няма и преди два месеца тя щеше да откаже ядосано някой да я бута насам-натам все едно е инвалид.

Сега обаче не възрази да я бута. Изглеждаше уморена.

Един черногвардеец тръгна пред тях, другият тръгна отзад. Пазеха я зорко дори и тук.

— Едно нещо, за което не си бях давала сметка с остаряването — каза Бялата, след като Железни я закара зад писалището ѝ и след това седна срещу нея. — Много затруднява шпионирането.

— Мислех, че имате хора за тези неща — каза Железни.

— Никога не можеш да оставиш тези неща изцяло в други ръце. Прави те зависим от милостта на собствения ти главен шпионин. Или главна, както би могло да е в случая.

„Главна шпионка? Какво? Има предвид…“

— Марисия? — попита Железни невярващо. — Тя е вашата…

Бялата помълча, докато умът на Железни разнищваше последствията. Марисия наистина имаше свободен достъп до този етаж по всяко време, но също така свободно можеше да се движи между други роби из кулата. Положението ѝ като робиня на най-важния човек на света поставяше съществуването ѝ в социално сива зона: наложеше ли се, можеше да общува с най-низшето ратайче или да нахока най-богатия търговец в Големи Яспис. Една умна жена щеше да използва предимствата от такава ситуация, а Железни знаеше, че Марисия определено е умна жена.

— Не, не е — каза най-сетне Бялата. — Но точно сега разсъждаваш както аз трябва да разсъждавам винаги. Както трябва да разсъждава Гавин.

— Това е по-трудно, отколкото да пресметнеш шансовете съперник да изтегли добра карта — каза Железни.

— Човек става по-добър с практиката. Но аз се разбъбрих. — Сплела беше пръсти в скута си и седеше кротко. Погледна голата му глава, после погледът ѝ се върна към очите му. Изчака.

Железни потърка бръснатата си глава. Четинестите косми растяха като упорити плевели вяра, които можеше само да отреже, но не и да изкорени. Ако не можеше да се довери на Бялата, на кого можеше? Дори и да беше невярваща. Разбира се, той вече също беше невярващ. Правеше ли го това по-малко благонадежден?

Истината беше, че не знаеше.

— Може би съм на ръба да загубя поста си. Какъв беше големият ви залог?

— Картите на масата, а? — каза Бялата.

— Аз поне, изглежда, имам много малко да губя.

— Тези, които се отказват, нямат право да видят картите на оставащите в играта — каза Бялата.

— Метафорите рухват.

Бялата помълча дълго, взряна в очите му. Той остана невъзмутим пред погледа ѝ.

— Вече не носиш готрата си. Трудно е човек да не забележи такова нещо. Как трябва да реагирам на това, командире? Персонално или политически?

— В смисъл?

— Политически ти може би току-що направи невъзможно да те спася. Станал си отстъпник. Повечето хора не носят доказателството за вярата си на главите си — или го смъкват, когато имат съмнения. Ти го правиш. Ако Черния впише отстъпничеството ти като причина да бъдеш отстранен от длъжността си, ще признаеш, че е вярно. Тъй че политически си опрял ножа на гърлото ми.

Изобщо не беше помислял за това. Религиозната му вяра — или липсата на такава — не беше за публичен показ. Как можеше външният човек да не се отрази на вътрешния?

— Разбира се, би могъл да му изтръгнеш ноктите просто като си сложиш отново проклетата шапка. Обясняваш на всеки, който попита, че си я махнал в траур за загубата си, което е вярно. Отчасти. Но няма да го направиш.

— Да си мъж означава да събереш това, което трябва да си, и това, което си. Заблудата е мрак.

— А не е ли накарал самият Оролам света да се върти, тъй че да има време и за светлина. И за мрак? По-голямата светлина и нейното нощно огледало не греят над цялата земя постоянно.

— Това общо взето се разбира като позволяване на морални изключения от правилото в случай на война — каза Железни малко сковано.

— Смяташ ли, че не си бил във война през тези шестнайсет години? — попита кротко Бялата.

— Да си Бял означава ли, че можеш да определяш войната като всичко, което искаш тя да бъде?

— Срещал си Корван Данавис, нали? — попита тя. — О, да, разбира се, в Гаристън. Той казва: „Не всички акули и демони плуват в моретата на Зури“.

— Затънали сте в метафори, госпожо. Аз съм прост човек.

— Простотата си има своя сила, Хардун. Както добре знаеш. Е, да. Да, да съм Бяла означава, че аз решавам какво е война. И кога да я застраша. — Усмихна се.

Железни изчака.

— Както знаеш, аз избирам командира на Черната гвардия, а Черния има властта да те отстрани. Това цели баланс на властта ни. Всъщност цели да намали моята. Но това, което може би не схващаш, е, че след като бъдеш отстранен, аз бих могла просто да те назнача отново.

— А той — да ме отстрани отново.

— И да предизвика криза. Но ако останеш, ако задържиш квартирата си, продължиш да даваш заповеди, да назначаваш смени, колко от твоите черногвардейци ще приемат твоя и моя избор пред този на Карвър Черния?

Това, което предлагаше тя, можеше да предизвика гражданска война. Железни вдигна ръце.

— Задръжте. Чакайте, чакайте. Особата ми не струва касапницата, която се каните да предизвикате.

— Да, не струва.

Говореше нелогично. Дали най-сетне не оглупяваше от старост? Не, напрежението в пъстрите ѝ сини, сиви и зелени очи не показваше нищо, което да е разстроило дълбоката ѝ интелигентност.

— Тогава какво е? Аз съм поредният фронт във войната ви? — попита Железни.

— Точно така. Карвър Черния не те мрази. Всъщност те харесва. Андрос Гайл има нещо, с което го държи. Не съм успяла да открия какво е, но можем да поставим проблема в двора му: да го попитаме дали иска да унищожи Черната гвардия заради мръсната си пералня.

— Значи се надявате Карвър Черния да мигне.

— Да — отвърна Бялата.

— Е, поне съзнавате, че Андрос Гайл няма да го направи.

— Никога.

— Не искам това. Обичам хората си. Не искам да играя хазарт с живота им. Това е игра за по-лоши мъже.

— Или жени — подхвърли тя. Себе си ли имаше предвид?

— Или жени. — Отказа да се трогне от самоосъждането ѝ. От обаянието ѝ. Беше по-умна от него, чудесно. Не беше длъжен да играе тази игра. — Аз съм най-добрият от Черната гвардия за длъжността си, но всеки мъж и всяка жена са верни на задачата ни. Ако ме загубят, загубата е сериозна, но не такава, от която Черната гвардия да не може да се съвземе. — Стана. Беше приключил с това. Нямаше да му липсва изобщо.

— Допускаш, че наследникът ти ще бъде избран от редиците на Черната гвардия.

Той примига.

— Предполагам, че можете да изберете когото си поискате. Няма да изберете някой лош за работата просто за да ми направите напук. Сега можете да заплашвате, но ви познавам твърде добре. Щом се махна, няма да има никаква причина да се самоуязвите.

— Престани да играеш срещу мен, глупако! Разбери как действа Андрос Гайл. След като те свали от поста и те опозори, ще използва опозоряването ти, за да опетни моята преценка. Вече ще има четирите гласа, които му трябват, за да прокара решение, ограничаващо властта ми в тази част: след това, чрез Карвър, ще назначи твоя наследник.

— Разбира се…

— Нещата не свършват дотук. Твоят наследник, вероятно младият лорд Джеварос — съвършен за целта, защото е лоялен идиот — ще огласи притесненията си за моето влошаващо се умствено състояние. Ще има инсценировки, за да изглеждам оглупяла от старост в очите на хората. Задълженията ми ще бъдат ограничени още и до Слънцеднев вече ще ме посъветват да се оттегля.

Правеше предположения, разбира се, но всички те звучаха логично.

— Но… Какво иска той? Лорд Гайл имам предвид. Защо си създава всички тези неприятности? Каква е целта му.

— Ако трябва да предполагам, бих казала, че просто иска власт. Познавам го този човек. Ако можеше, би разтурил Хромария, би разтурил сатрапиите, би отхвърлил Призмата и би станал император на познатия свят. Смятам, че би държал тази позиция за един ден. Един. След това ще изпита или триумфа от това, че е унищожил всичко преди него, или празнотата от това, че държи толкова власт без никаква друга причина освен собствената си страст… и би се самоубил. Защото няма причина поради която да иска да управлява. Той просто вярва, че трябва да го прави. Гложди го, че по-низши от него управляват, след като той вярва, че му се полага.

— В устата ви звучи толкова просто. И празно.

— Злото е просто и празно. Злото не притежава никакви загадъчни дълбочини. Зяпваме в една тъмна дупка и я запълваме със страховете си, но тя е само една дупка.

— Вярвате ли в Оролам, или той също е една необходима лъжа?

— Имам големи въпроси за него. Не е благоволил да им отговори.

Той също беше вярвал в нещо подобно, като млад. Мислеше, че Оролам чува молитвите на великите и светите. Беше се молил с кръв на ръцете си, тъй че не го бяха чули. Оправдания. Беше измислял оправдания за Оролам повече от двайсет години. Защото алтернативата бе твърде ужасна. Но ето. Нямаше да вярва повече на лъжи.

— Всъщност вярвам — каза Бялата. — Вярвам дълбоко, приятелю. — Погледна го и той си спомни за невероятната ѝ воля. Воля достатъчно силна, за да стане Бялата, и достатъчно силна, за да не прибягва до магията си вече от толкова години.

— Бихте ли ме излъгали? — попита Железни.

— Абсолютно. Но не за това.

— Готова сте да ме превърнете в лъжец.

— Няма да е първият път, в който ще видя един добър човек да понася лъжа.

— Гатанки.

— Може би.

— Имате предвид Гавин начело на всички ритуали. Той е атеист, нали?

Запъна се на думата „атеист“. Винаги беше смятал, че това е най-лошото, което може да е човек. А сега самият той беше атеист.

— Предпочитам да мисля, че се бори да надвие липсата си на вяра — отвърна тя предпазливо.

Той изсумтя. Беше дошъл тук, за да ѝ каже за картите и кинжала, но сега… а и разговорът вървеше с усуквания. Ако той не заслужаваше пълната истина от нея, тогава и тя не я заслужаваше от него.

На вратата се почука.

— Господарке — каза една черногвардейка, Самит. — След като Призмата се завърна, Спектърът обявява онова спешно заседание. Трябва да тръгнем надолу до десет минути.

Бялата ѝ кимна и я освободи. За секунда изглеждаше притеснена и натъжена.

— Хората ти са добри с мен, командире. Казва ми за „онова спешно заседание“, да не би да съм забравила, че днес трябва да решим дали да тръгваме на война. Но такава доброта е опасна, когато тялото ми ме предава, а Червения се опитва да ме обрисува все едно вече съм затънала в старческо слабоумие.

— Ще поговоря с нея.

— Деликатно обаче. Знам, че е с добри намерения. — Погледна го в очите. — Вече казах на Черния, че не може да те отстрани. Червения те мрази по причини, които не знам, а ти няма да ми ги кажеш, но той не може да ти посегне, докато съм жива. — Махна с ръка, и това беше. Железни беше спасен. — Сега. Моят залог. Не мога да ти кажа какъв беше, но мога да ти кажа на кого беше. Залагам всичко на Гавин. Залагам света на него и може би няма да доживея да разбера кой печели.

Железни въздъхна. „Откога станах пазител на тайни и разказвач на полуистини?“

Бръкна в джоба си. Извади бял камък, голям колкото да се побере в шепата му. Хвърли го на писалището на Бялата все едно беше боклук.

Очите ѝ се разшириха.

— Командире, това да не е… — Посегна и го взе. — Бял луксин! — прошепна съвсем тихо.

— Гавин го притегли в битката при Гаристън. Не знае, че го направи.

Тя огледа белия луксин в разтрепераните си ръце и за първи път, откакто Железни я познаваше, заплака.

Много плачещи жени днес.